Стивън Лондон-американският рейнджър,който стана писател в Благоевград

Ветеран от войната, студент в Американския университет в Благоевград, преподавател по английски език и писател. Всичко това е Стивън Лондон. Той обаче няма нищо общо с големия американски пи­сател Джек Лондон, но също като него пише книги, обича приключенията и е готов да се впусне в пътешествия по света. Затова не е случайно, че 33-годишният мъж не е в родната Америка, а на хиляди километри от дома си – в уни­верситетския център Благоев­град.

„Много обичам романа на Джек Лондон – „Дивото зове”. Мен сякаш този град ме при­зова да остана. Чувствам се щастлив тук и не смя­там да го напускам”, казва бившият рейн­джър. Той завършва две специалности в АУБ – първата е „Меж­дународни отношения и политика”, а втората е Дипломация”.

Бъдещият дипломат е ветеран от войната, след като 10 години служи в американска­та армия и участва в няколко опасни меж­дународни мисии в Близкия Изток. Да е войник не е детската му мечта. Първо учи учи една година в ко­леж в САЩ, но усетил, че все още на този етап от живота си не е готов да се посвети на образо­ванието. Младостта и страстта към неизвестното го накарали да напусне колежа и да се хва­не на работа за година време. Взема решение да се присъе­дини към армията, защото за него това е поредното истин­ско приключение. И се озова­ва в окото на бурята, на самата фронтова линия. Където сре­щу теб има враг, който е готов да те убие. „Много е трудно да се премине тънката червена линия и да отнемеш човешки живот. Но щом си войник, раз­бираш на мига, че този от дру­гата страна има същото пра­во. Това е един вид уважение между войниците, уважение между враговете. Това е една много стара философия от ки­тайския пълководец и фило­соф Сун Дзъ. Той казва: Позна­вай врага си, познавай себе си”, споделя Стивън. В своите задгранични мисии войникът неведнъж получава медали и отличия за проявена смелост и храброст. Най-ценното при­знание за него е връченият му медал „Пур­пурно сърце”. За бившия рейн­дъжр медалите са нещо, което ти помага да си спомниш къде си бил, какво си направил и пре­живял. Но по-ва­жно от отличията е да извоюваш с поведението си уважението на останалите вой­ници, а безценно е да получиш и уважението на врага. „Братство­то и връзката, която създаваш с другите войни­ци, също е по-ва­жно от меда­лите”, катего­ричен е Стивън Лондон.

По време на ми­сия в Афга­нистан войни­кът е тежко ранен, когато талиба­ни ата­куват базата на аме­рика­нците с ракети. Една от бомбите експлодира буквал­но пред лицето му. Оцелява по чудо. Възстановяването е дълго и мъчително, близо го­дина се лекува от раните. Този инцидент, за щастие, не отне­ма живота му, но слага край на неговата военна авантюра. „Жив съм, защото табиланите се оказа, че не са добри стре­лци”, смее се днес Стивън.

Но от войната той пази и много добри спомени. Пове­чето са свързани с приятел­ството му с местните хора и с децата на Афганистан. Никога няма да забрави как малчуга­ните го посрещали на всяка една мисия. „Помня детските усмивки, как ни махаха с ръце и ни поздравяваха със „Здра­вей, Америка”. Имахме наблю­дателна кула и аз ги виждах отгоре, казвах им „Здравейте, Афганистан”. Всеки път, ко­гато бях в Афганистан, те ми разказваха какво се е случило в селото и в региона. Същи­те тези деца срещнахме през един много горещ ден. Не ни беше позволено да им дава­ме вода, защото нямаше дос­татъчно живителна течност дори за нас. Аз им казах „Един момент”. Имахме ледени бли­залки и им дадохме от тях. Те също ми казаха да изчакаме, след което ни донесоха манда­рини и пиратки”, казва млади­ят американец.

Когато приключва с армия­та, иска да продължи с обра­зованието си. За пореден път в живота му на преден план излиза желанието му да се впусне в приключение далеч от Америка. Иска да бъде в Европа, някъде, където ни­кога не е бил. Намира в един справочник реклама на Аме­риканския университет в Бла­гоевград. В началото дори не знаел, че такъв университет съществува. Но, верен на себе си, поел на път, за да се увери с очите си, че такова престиж­но учебно заведение има в об­ластния център на Пиринско. Когато видял красивия сту­дентски кампус, младежката атмосфера в града и прекрас­ните условия, създадени за студентите на АУБ, бил наяс­но, че това е неговото място. Много скоро се влюбил в гра­да. „Обожавам Благоевград. Бих променил единствено бюрокрацията, но това не е валидно само за България. Когато дойдох за първи път тук, пристигнах от Германия. Германците винаги са точни, докато в България това не е така. Отне ми известно време, че това е част от културата на хората тук. Сега и за мен вече това е нор­мално”, признава амери­канецът, който не само учи, но и пре­подава англий­ски език.

В Бла­гоевград започва и довършва романа си, пос­ветен на преживяванята и впечатленията му от военната кариера. Според него войната не ти дава безсмърт­ност, но ис­торията ти я дава по ня­какъв свой начин.

Не само войниците пишат тази история, но те са много важна част от нейното разказване. Често хората имат просто един учебник по история. Но войни­ците могат да споделят човеш­ката страна, емоционалната страна на една война. Стивън не разказва своята собствено история в книгата. Пише за гру­пата войници, с които е служил. Опитва се да запази истори­ята на всички с тази книга. Фокусира се да съхрани тях­ната история. „Чувам се с моите братя по оръжие. Имаме фейсбук гру­па с почти 400 души. Когато започнах про­екта за книгата, имах само мал­ка идея. След две години сто­тици, даже хи­ляди споделе­ни истории ми помогнаха да я напиша. А войникът Стивън по­могна на студента Стивън да не се стресира от изпити, да има по-професионално отношение към нещата и към работата си. И тъй като съм по-възрастен от повечето студенти, това ми по­могна да развия уважение към различни хора от различни по­коления”, разкрива писателят от САЩ.

Той смята, че някои места в света стават по-цивилизова­ни и мирни. Но винаги ще има някакъв баланс между мир и война. В момента не мисли за дипломатическа кариера, макар че приятелката му би се зарадвала на подобно раз­витие на нещата. Но засега остава в Благоевград. Тази година ще станат 5 години, от­както е тук, така че ще може да кандидатства за граждан­ство. „Аз съм от щата Мичи­ган. Шегуваме се, че хората от моя роден край винаги имат географска карта. Аз съм от малък град – Мейсън, жители­те са само 8000 човека. Майка ми е социален работник, брат ми живее при нея. Майка ми се труди в хоспис. Брат ми се занимава с конструкторска дейност, монтира, поправя. Липсват ми, опитвам се поне веднъж в годината да се връ­щам у дома”, казва Стивън, който е млад пенсионер от ар­мията на САЩ. Ще преподава английски език поне още ня­колко години в Благоевград. Той няма нищо общо с пред­ставата ни за американските войници от филмите – строги и страшни, тъй като непрекъс­нато се усмихва.

„Киноиндустрията създава по-различен образ на войници­те. Аз обичам да се усмихвам, по този начин се държах и като войник”, уверява бившият рей­нджър. Той обича Благоевград и не крие, че България се пре­връща в любимото му пъте­шествие, което не иска скоро да приключва.