Човекът, който знае езика на планината

Доброволчеството може и да набира скорост през последните години, но все още положението е далеч от това всеки да се ангажира с несвой проблем в личното си време пък било и за час или два. Това прави още по-впечатляващи резултатите, постигнати с усилията само на доброволци. От множеството напълно доброволни усилия на един куп хора през лятото на миналата година е поразен и Орлин Чачановски. Човекът, който стана известен с това, че посвети 2 години от живота си на борба с различни администрации, за да направи възможно физическото възстановяване на заслона „Кончето“ (за това четете тук)

Роден е в София, но преди две години продава апартамента си и от центъра на града се мести в изоставено село в планината, където най-близкият съсед е на 100 м. „Ако искам си включвам интернета, ако не искам – не. Е, само на 1000 м надморска височина съм, но все пак е планина“, обобщава живота си днес Орлин Чачановски.

Пътят към планината

Баща му е бил планинар, а пък той още като ученик в първи курс на техникума се запалва по алпинизма благодарение на курсове, организирани от туристическото дружество, помещаващо се наблизо до училището. После никога не оставя планината, нито тя него. От 1984 г. работи на Мальовица, където на практика израстват и трите му деца. Тогава смятал да остане докато поотраснат (и тримата са републикански шампиони по ски алпинизъм, със сертификати за ски учители, а единият е планински водач) и така минали 15 г. в учебния център, където работи като инструктор, преподавател и директор.

След това се посвещава на асоциацията „Планини и хора“, на която от 2002 г. е председател. Това е организацията, която създава професията планински водач. Гордее се, че всички емблематични планински водачи са минали през тази школа.

Какво го тегли към планината? „Като се върна от там, мога да оценя стойността на една ябълка, на един топъл душ, на една книга – неща, които приемаме за даденост в градското ежедневие“, казва Чачановски.

Когато осъзнаеш, че може и да не стигнеш

Всички, които са опирали до помощта на планинските спасители, познават усещането, че може и да не стигнеш закъдето си тръгнал. Такава мисъл е минала и на Чачановски, когато преди години се оказва без котки и пикел на заледен склон в Стара планина. Смята, че след тази случка е станал много по-предпазлив. Липса на подготовка, знания за планината и внимание – такива, според него, са причините хора да изпаднат в беда в планината в 95% от случаите, на които се отзовават планинските спасители. И за това те са си виновни.

„Но най-тежко е, когато трябва да сваляш загинали деца от планината, защото са загинали заради недомислие на родители или учители“, казва планинарят. На възраст над 60 г. за себе си все пак няма отговор за някои жертви в планината. „Има хора, които още при първия си сблъсък плащат с цената на травми или живота си, други постоянно се движат на границата и нищо не им се случва. Въпрос на шанс, на късмет, може би…“

Все пак като преподавател се е стремял да възпита всеки да се държи отговорно в планината, но също и с чувство за хумор, което според него помага човек да си вади поуки от трудностите, в които изпада. За него е много важно всеки с влечение към планината да се научи да разпознава езика й. „Една и съща ситуация не се повтаря и затова не може да се учи от дебели книги. Човек трябва да знае какво означава това, че птичките летят по-ниско, че цветята са оклюмали, че на небето се е появило облаче колкото лещено зърно и какво може да означава то след 6 или 10 часа“, изрежда Чачановски.

Никого не можеш да носиш на гръб

Върхове в Памир, Кавказ, Алпите и Татрите са част от високите планини в живота на Орлин Чачановски. Качва Елбрус няколко пъти, сред които е и първото българско изкачване по западната стена, в подножието на пик Ленин с групата си пристига седмица след като лавина унищожава Лагер 1, убивайки 70 души.

Измеренията по високите планини са различни. За да оцелее, човек трябва да е усвоил напълно различните умения, така че при нужда действията му да са светкавични и без да се налага да ги обмисля, разказва Чачановски и дава за пример това, че при падане на терен с голям наклон, ако веднага не забиеш пикела, после нямаш никакъв шанс за това. „При нормални обстоятелства в града можем да вземем максимално правилните решения, но когато животът е поставен в опасност, това е много затруднено – ниски температури, липса на кислород, вятър, емоцията е фактор, който може да попречи“.

© Фейсбук профил на

Когато кислородът не стига, сядаш да почиваш и смяташ, че са минали 10 минути, а е било час. Някой ти говори и ти виждаш, че си отваря устата, но докато го чуеш, са минали минути. Докато ти му отговориш още минути, докато той те чуе още. Две най-обикновени фрази се разменят за 15-20 минути, разказва личния си опит с разредения въздух Чачановски.

Според него при тези условия когато някой пострада, не може да очаква друг да го носи на гръб. Но дали да помогнеш вместо да спасяваш себе си остава морален въпрос. „Докато човек е жив и има шанс, би трябвало да се опита да му се помогне. Но реално наистина никой не може кой знае какво да направи“, смята той докато разговаряме за този избор, дискутиран при всеки инцидент във високата планина.

Егоизмът на големите алпинисти

Всички големи спортисти в една или друга степен са егоисти. За да поддържат върхова форма, трябва да се лишат, а и да лишат околните от много други неща. Неслучайно сред големите алпинисти няма големи инструктори, казва Чачановски за успелите по високите върхове. Обяснява, че за да обучаваш някого, трябва да отделиш време, което иначе ти отделяш, за да поддържаш собственото си ниво.

Тъкмо големите постижения в алпинизма – като например експедицията на Еверест през 1984 г., когато Христо Проданов изкачва върха, доведе до бум от млади хора, които поискаха да станат алпинисти. Кризата от началото на 90-те обаче промени ситуацията. Промениха се условията на живот, хората се втурнаха да правят фирми, казва Чачановски. „Но след голямото напрежение не може без да се почива, хората започнаха да получават инфаркти и пак се върнаха в планината“, казва той.

Има ли щастие в Банско

Смята за положително това, че все повече хора ходят в планината, защото тя дава възможност човек да се разтовари от всекидневието чрез „простички неща“ – като съзерцаваш някое цвете, някое облаче – неща, за които нямаш време и не обръщаш внимание в града. В момента има екипировка, за която ние на времето не сме и мечтали, че може да съществува, има добре маркирани пътеки, казва Чачановски и все пак признава, че има хора, които свързват планината с ядене и пиене и като им се скъса някоя дреха си казват, че ще я оставят за екскурзия като ходят. А има и хора, които искат да се възползват от планината.

Разказва, че работил 5 г. в Банско и смята, че лифтът е добър начин за опазване на природата и да се ограничи придвижването с автомобили. „Но не мога да приема „Юлен“ да ползва повече площ, отколкото плаща и непрекъснато да заграбва нови територии и да има десетки нарушения в плана за управление на Пирин, възмущава се Чачановски.

Разказва, че в началото на концесията хората от Банско са били щастливи заради това, че могат да продадат земите си на високи цени, много от тях направили къщи за гости. „И си въобразяваха, че те сами по себе си ще им донесат печалба. А това не е възможно, защото „Юлен“ прави така, че хората да не излизат от хотелите, да не ходят по механите в Банско и да не посещават къщите за гости“.

Казва, че навсякъде по света ски учителите ползват намаления от цената на картите за съоръженията, а в Банско били възможно най-скъпите.

Татяна Димитрова

Вестник “ Топ Преса „