Пясъчните пирамиди край Мелник крият куп загадки

Едно от чудесата на България е най-малкият град Мелник. В него постоянно живеят едва около 200 души. Преди два века са били 25 000. Казват обаче, че най-голямото чудо на Мелник е виното. Никъде другаде не правят такова. Мелнишкото е сред най-добрите в света. Дори се мълви, че когато Бог реши да пие вино, слиза точно в Мелник.

Мястото носи духа на сво­ите стари обитатели чрез уникалните къщи, изби и църкви. А около него са подредени пясъчни пира­миди, които продължават да се променят и да изненадват. Точно с тях е свързана и една от леген­дите за произхода на името Мелник.

Академик Иван Дуйчев твърди, че то идва от славянската дума „мел”, която означава бяла гли­на, креда. Според учения тази дума напълно опис­ва скалите, сред които е разположен градът. Други пък са на мнение, че по-тъмният цвят на пясъчни­ците, които образуват пи­рамидите около Мелник, е дал основание на древните жители на селището да го нарекат с гръцката дума за потъмнял и тъмен, която има два варианта – мелас и меланос.

Мелнишките пирамиди са обявени за природна забележителност през 1960 година. Те представляват уникално природно образувание, което привлича туристи от цял свят. Смята се, че са се образували при ерозия на глинена почва. Мел­нишките пирамиди са все още в процес на оформяне. Външният им вид и форма се променят с течение на времето. Пясъчните обра­зувания приличат не само на пирамиди. Те имат и форма на гъби, на конуси, на игли. Височината им достига 100 метра. Харак­терно за Мелнишките пира­миди е, че наклоните са пясъчни, на места напълно вертикални, а по върховете растат широколистни растения и треви.

Именно с една от скалите на Мелнишките пирамиди са свързани някои от ле­гендите на най-малкия бъл­гарски град.

Гарвановата скала разказва приказката за чудно хубава мома.

Казвала се Канта. Била горда и недостъпна за местните ергени. Все ча­кала кандидат от далечно и богато място. От троновете си в недостъпни планини забелязали хубостта на Канта два змея: пирински­ят змей от Демиркапия и беласичкият от Лопово Влюбени до полуда в Кан та, двамата се вкопчили в люта битка помежду си кой да спечели любовта й. Над дома й пристигали забулени в тъмни облаци. В смъртоносни хватки, здра­во вплетени един в друг, змейовете сипели над кашинската земя светкавици, гръмове и поройни дъждо­ве. Така стряскали хора и стока, мълниите изкореня­вали и подпалвали вековни дървета, дъждовните порои отвличали всичко по пътя си. Залиняло селото, на­плашили се хората, старо и младо тръпнело в ужас при всеки нов сигнал за поред­на змейска схватка. В ярка звездна нощ, пременена в сватбена премяна, Канта застанала на върха на Гар­ванова скала и полетяла в дълбока бездна. Овчари я чули да вика: „Прощавайте, мили селяни. За вас кур­бан ставам, млада и зеле­на, още неженена!”. Така нито един от змейовете не спечелил Канта. Двамата спрели битката си и напус­нали завинаги тези земи. Така животът в Мелник се възродил и станал отново спокоен и мирен.

Не се знае кога точно е възникнал Мелник. Смята се, че първоначално е бил само крепост за охраната на южната българска граница в Първото българско цар­ство. Мелник се споменава най-напред в писмените из­вори в началото на XI век, във връзка с включването му в границите на Византия след Беласишката битка. Като граничен град между България и Византия често сменя суверенитета си. В първите години на XIII век управителят на Западните Родопи – Алексий Слав, става независим владетел със столица в Мелник. Гра­дът е обграден с крепостни стени. В средата на XIII век градът влиза в границите на Никейската империя.

С Алексий Слав е свързано друго предание. Слав бил сестрин син на Асен, Петър и Калоян. Калоян го изпратил управител на Ро­допската и част от Пирин­ската област. Първоначал­но той избрал за седалище Цепина, но след смъртта на Калоян се преместил в Мелник. По-късно Слав застанал на страната на балдуиновия брат Хенрих II при похода му срещу Бо­рил. При поражението на българската войска полу­чил като дар за предател­ството към своя цар мало­летната дъщеря на Хенрих за съпруга. Иван Асен II, на когото поведението на родственика никак не се понравило, отишъл в Мел­ник. Срещата му с Алексий Слав се състояла в храма „Св.Никола” край мелнишката крепост високо над днешния град. По-нататък нищо повече не се чуло за Слав.