ЕДИН ОСОБЕН ПОГЛЕД, НАСОЧЕН КЪМ ДЕЛЧЕВО

Лудогорец оле, Цървена звезда на колене. Отново сме в групите на Шампионска­та лига. Делчево ни донесе късмет. Добре, че беше един запалянко на Левски иначе щяхме да гледаме мача, ама друг път. Тук да откриеш те­левизор е трудно, а ние сме тръгнали да търсим Шампи­онска лига. „Ами да бяхте си останали у ГрадО“, ми рече един дядо. И е прав човека. Хората тук си живеят спо­койно и не се интересуват от такива неща. Вълнуват ги ко­зичките, магаренцето, ракий­ката и все такива простички работи.

Станахме рано и веднага поехме нагоре, по кълдъръ­мените улички, в посока вър­ховете. Бяхме чели, че някъ­де там, зад последните къщи започва козя пътечка, която се катери нагоре, нагоре и стига чак до билото, а по него лесно щяхме да стигнем до Попови ливади (Папаз чаир) – целта ни днес. Не знаех­ме какво да очакваме там – знаехме само, че там има голям паметник на Гоце Дел­чев, че всяка година в мест­ността се провежда събор в чест на Илинденско-Преоб­ръженското въстание, че от там тръгват няколко пътеки към близки­те върхове и хижи и че има къде да се хапне. Беше рано сутрин, слънце ни се усмихваше и огряваше ста­рите къщички високо в по­крайнините на селото. Стран­но село – има си история, има си чар, но пък някак си къщите бяха наблъскани, нямаше въз­дух, уж бяха стари, а пък си имаше и доста нови. Не бях особе­но вречатлен. Тук след по­строяването на асфалто­вият път, май нещата са се променили.

Лека, полека стигнахме и до последната къща, където се заговорихме с група работ­ници, които имаха за задача на малка площ да построят голяма къща и за целта тряб­ваше да дълбаят в скалата. IMG_0985 IMG_1123Част от хълма, който е бил опора на къщата стотици години вече липсваше – трябваше им място. Не ги виня, някой е дал разрешение, някой си е платил. Момчетата бяха така добри да ни пуснат в стара­та къща, да разгледаме и да направим няколко снимки, а гледката от чардака си за­служаваше. Влезнахме и в двете стари изби под земята, едната за зеленчуците и ме­сото, а другата за ракията и винцето. И двете издълбани директно в камъка. На вън сигурно вече бе станало 25-30 градуса, но тук долу опре­делено си беше хладничко. От другата им страна беше оборът, който едно време умишлено се е правел на бечово ниво, за да задържа топлината и да затопля спал­ните помещения. Готини пи­чове. Пожелахме им късмет и продължихме напред

Скоро срещнахме и Калеко, който си имаше лош пазач или по-скоро лош за непозна­тите. Кучето си вършеше пре­красно работата, пазеше ста­дото. И то хляба си изкарва и то мръвка ще иска на вечеря. Калеко беше седнал под сян­ката на една слива, помощ­никът му бдеше, а кравички­те си пасяха кротко наблизо. Дадени наставления човека, от къде да минем за да не се загубим и се сбогувахме.

Не след дълго пред нас се озова и стадо кози. Възраст­ните си пасяха, а младите си играеха – лудуваха и подска­чаха, като малки безгрижни дечица. Спомних си за моето детство – боси на село, по по­ляните, в търсене на плодове, гонейки птиците, играейки си на какви ли не игри. Спомних си и гьолът, където ходехме да ловим риба. Сега като се замисля, на дали е имало и попови лъжички в него, но то­гава вярвахме, че ще хванем рибка, ще си напалим огън и ще си хампнем сладко, слад­ко. Детска му работа – на­ивна и безгрижна, весела и щастлива.

Козите ни отведоха при Баба Пенка, която беше кръстила повечето от тях с едно и също име – Лили или нещо такова, за да не ги бър­ка, но имаше и такива, които си имаха различни имена – първите 5-6. Сега стадото вече наброяваше двайсети­на. Никой не иска да ги купи и за това си ги гледа, прави си сиренце и си вари млекце – здравословен живот живеят хората на село, няма спор. В градинката доматки, чушчи­ци, краставички и много дру­ги вкусотии. Баба Пенка ни разказа за своите деца и вну­ци. Вика „Аз съм най-щастли­ят човек на света“. Питаме я „Кое те кара да се чувстваш така?“, а тя “Е как, кое, имам си 8 внучета – за тях живея“ и подскача напред, като 20 годишна мома, да ни покаже преките пътеки и как да стиг­нем до параклиса и кръста – не планирани отбивки, но пък нейната настоятелност и увероност, че от там се от­криват най-красивите гледки към Гоце Делчев и Родопите ни накараха да не се коле­баем и да кривнем в страни за час. Притичкваше на горе по стръмният баир, а ние изплезили език, едва смог­вахме след нея. И изведнъж спря и запя – народна песен за Делчово, за нейният край, за нейното село. Песента идваше от сърцето. Обожа­вам такива хора, истински, непринудени. Рядко се сре­щат, за това ги запечатвам в съзнанието си завинаги. Помня ги и когато ми е тъжно ги извиквам,а те ме карат да се усмихна и ми става някак по-весело. Не искаше да се разделя с нас, а и ние с нея. Постояхме още малко, побъ­брихме си за деца и внуци и потеглихме по указаните от нея пътеки. Първо посетихме кръста, а после и паракли­сът. Намират се на върховете на два съседни един на друг хълма. Параклиса, както раз­брахме от нашият местен гид (баба Пенка) са си построили сами, хора от селото. С муле­та са закарали материалите до върха и собственоръчно са изградили навеса, парак­лиса и пейките около тях. Горе освен гледките ни на­прави впечатление и гордо веещото се българско знаме. Евала на тия хора.

Починахме си, поразхла­дихме се и се спуснахме в търсене на билото и пътеките към Папаз чаир. Както почти всеки път по време на наши­те преходи други туристи не срещнахме, но пък срещите ни с местните не спираха. Из­веднъж от нищото пред нас изскочи стар джип. Метнах­ме на човека да спре за да го попитаме дали сме на прав път и след няма и две минути вече бяхме при него в джипа и търсехме червена крава подгонена от младо биче – това бе тръгнал да дири мъ­жът зад волана. Не беше от региона, но пък беше довел със своя син над 30 глави до­битък на паша по този край. Защо кравата и бика бяха избягали. Ами, много просо­то – кравата се разгонила, а бичето това и чакало, но било младо и не знаело то още как се ухажва възрастна дама, за това се наложило, да я вържат милата. Да ама биче­то тъкмо се качило и кравата полудяла, искала тя любовна игра, а не директно в леглото и се разбунтувала, скъсала синджира и беж да я няма, а младият ухажор толкова я желаел, че хукнал подире и. Как да намерим побесняла крава, гонена от младо биче в тази огромна територия – гори, поля, трънаци, дървета, рекички, ливади и т.н. Трудна работа – жив късмет ще е, ако ги откри­ем, камо ли да ги хванем. Клатушкахме се в джипа, кьорихме се през мръсни­те прозорци с надежда да зърнем двете животни, но напразно.

Не след дълго джипа спря, човека каза, че няма смисъл и по добре да се върне при стадото си от колкото да гони дивото. Тук пътищата ни се разде­ляха – той на ляво, а ние на дясно. Поже­лахме му къс­мет и продъл­жихме към Попови лива­ди по оказа­ният от него маршрут.

Пътят с все­ки метър се разширява­ше, появи се рекичка, а не след дълго и къщички.

Оказа се че местността Попови ливади е много голяма и е нещо, като вилна зона на хора от Дел­чово и Гоце Делчев. Бяхме изненадани – явно през ля­тото цели семейства се пре­местеха тук. Дечица, дошли на гости на баба и дядо си играеха на малката рекичка, домашните любимци бягаха на воля, а възрастните реже­ха салатите и печеха мезета­та. Вече бяхме гладни.

И тогава, пред нас, на пъте­ката, видяхме двете влюбени гълъбчета – червата крава и младото биче. Не можех да повярвам на очите си. Вед­нага хукнах в обратна посока да диря техният стопанин, а моите приятели останаха да ги пазят. Как ли да го открия. Стигнах до мястото, където ни остави и започнах да ви­кам: „Кравата и бикът, откри­хме ги“ „Ехооооооооо“ и раз­ни такива. Джипа го нямаше, но пък след минута–две го видях да тичаше през гла­ва надолу между дърветата. „Къде са? Къде ги вядя?“ ме попита задъхан. „Хайде води ме“. Все едно не беше бягал, ускори крачка, едвам смог­вах да го следвам, налагаше ми се да подтичквам след него. Пристигнахме на място­то, където видях двете живо­тинчета, а тях ги нямаше. Би­кът се бил развихрил отново, кравата подвила опашка и задрапала по насипа, нагоре в гората. Това не разочарова техният стопанин, напротив беше усмихнат. „Вече знам, къде са, няма къде да избя­гат. Ей сега ще ги завардим“. Сбогува се с нас и тръгна по следите на двете животни, а ни продължихме в търсене на заведение, където можем да хапнем. Доста вървяхме, минахме покрай изоставен детски лагер, като след него пътят стана асфалтов, по­явиха се няколко сгради в строеж, минахме по край ня­колко хотела, които не рабо­теха или поне не предлагаха храна, една огромна чешма, появиха се хора и най-накрая я надушихме – миризмата на кебапчета и кюфтета се носе­ше във въздуха. Бяхме се и обезбирили, така че точно на време.

Имахме планове да се раз­ходим наоколо, но след като хапнахме обилно (а то и пор­циите не бяха никак малки) и пийнахме по една-две бирич­ки, вече нямахме желание за разходка. Излегнахме се на припек и са заслушахме във вятъра. На тръгване хапнах­ме и по едно сладоледче, ей така за капак и потеглихме по-вече познатият ни път. Не че не се озъртахме за преки пътечки, за да скъсим поне малко прехода, но такива не срещнахме чак до мястото където джипът ни беше оста­вил по рано през деня. Този път поехме на дясно, нагоре по билото. Отново срещнах­ме стадото кози да се изле­жава под една сянка, но този път без баба Пенка.

Бяхме уморени, бързо стиг­нахме до селото, а там все едно нас чакаха – бабите от село Делчово.

Нощувахме в една къща без стопани. Обадихме се на човека, който ни каза, къде е ключът и къде да оставим парите на тръгване и повече не го чухме. Излъгах, чухме го, но само да ни каже, че на долният етаж има механа, която е на наше разположе­ние, че има кафе машина, а някъде из шкафовете ще на­мерим и кафе, ако ни се пие.

Къщата беше на наше раз­положение. За сетен път се убедих, че тук хората са раз­лични и все още вярват в честната дума.

Както преди няколко дни ни каза една баба „Тук лоши хора няма да видиш“.

Вестник “ Градът „

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене