ЕДИН ОСОБЕН ПОГЛЕД, НАСОЧЕН КЪМ ДЕЛЧЕВО
-
- септември 20, 2018
Лудогорец оле, Цървена звезда на колене. Отново сме в групите на Шампионската лига. Делчево ни донесе късмет. Добре, че беше един запалянко на Левски иначе щяхме да гледаме мача, ама друг път. Тук да откриеш телевизор е трудно, а ние сме тръгнали да търсим Шампионска лига. „Ами да бяхте си останали у ГрадО“, ми рече един дядо. И е прав човека. Хората тук си живеят спокойно и не се интересуват от такива неща. Вълнуват ги козичките, магаренцето, ракийката и все такива простички работи.
Станахме рано и веднага поехме нагоре, по кълдъръмените улички, в посока върховете. Бяхме чели, че някъде там, зад последните къщи започва козя пътечка, която се катери нагоре, нагоре и стига чак до билото, а по него лесно щяхме да стигнем до Попови ливади (Папаз чаир) – целта ни днес. Не знаехме какво да очакваме там – знаехме само, че там има голям паметник на Гоце Делчев, че всяка година в местността се провежда събор в чест на Илинденско-Преобръженското въстание, че от там тръгват няколко пътеки към близките върхове и хижи и че има къде да се хапне. Беше рано сутрин, слънце ни се усмихваше и огряваше старите къщички високо в покрайнините на селото. Странно село – има си история, има си чар, но пък някак си къщите бяха наблъскани, нямаше въздух, уж бяха стари, а пък си имаше и доста нови. Не бях особено вречатлен. Тук след построяването на асфалтовият път, май нещата са се променили.
Лека, полека стигнахме и до последната къща, където се заговорихме с група работници, които имаха за задача на малка площ да построят голяма къща и за целта трябваше да дълбаят в скалата. IMG_0985 IMG_1123Част от хълма, който е бил опора на къщата стотици години вече липсваше – трябваше им място. Не ги виня, някой е дал разрешение, някой си е платил. Момчетата бяха така добри да ни пуснат в старата къща, да разгледаме и да направим няколко снимки, а гледката от чардака си заслужаваше. Влезнахме и в двете стари изби под земята, едната за зеленчуците и месото, а другата за ракията и винцето. И двете издълбани директно в камъка. На вън сигурно вече бе станало 25-30 градуса, но тук долу определено си беше хладничко. От другата им страна беше оборът, който едно време умишлено се е правел на бечово ниво, за да задържа топлината и да затопля спалните помещения. Готини пичове. Пожелахме им късмет и продължихме напред
Скоро срещнахме и Калеко, който си имаше лош пазач или по-скоро лош за непознатите. Кучето си вършеше прекрасно работата, пазеше стадото. И то хляба си изкарва и то мръвка ще иска на вечеря. Калеко беше седнал под сянката на една слива, помощникът му бдеше, а кравичките си пасяха кротко наблизо. Дадени наставления човека, от къде да минем за да не се загубим и се сбогувахме.
Не след дълго пред нас се озова и стадо кози. Възрастните си пасяха, а младите си играеха – лудуваха и подскачаха, като малки безгрижни дечица. Спомних си за моето детство – боси на село, по поляните, в търсене на плодове, гонейки птиците, играейки си на какви ли не игри. Спомних си и гьолът, където ходехме да ловим риба. Сега като се замисля, на дали е имало и попови лъжички в него, но тогава вярвахме, че ще хванем рибка, ще си напалим огън и ще си хампнем сладко, сладко. Детска му работа – наивна и безгрижна, весела и щастлива.
Козите ни отведоха при Баба Пенка, която беше кръстила повечето от тях с едно и също име – Лили или нещо такова, за да не ги бърка, но имаше и такива, които си имаха различни имена – първите 5-6. Сега стадото вече наброяваше двайсетина. Никой не иска да ги купи и за това си ги гледа, прави си сиренце и си вари млекце – здравословен живот живеят хората на село, няма спор. В градинката доматки, чушчици, краставички и много други вкусотии. Баба Пенка ни разказа за своите деца и внуци. Вика „Аз съм най-щастлият човек на света“. Питаме я „Кое те кара да се чувстваш така?“, а тя “Е как, кое, имам си 8 внучета – за тях живея“ и подскача напред, като 20 годишна мома, да ни покаже преките пътеки и как да стигнем до параклиса и кръста – не планирани отбивки, но пък нейната настоятелност и увероност, че от там се откриват най-красивите гледки към Гоце Делчев и Родопите ни накараха да не се колебаем и да кривнем в страни за час. Притичкваше на горе по стръмният баир, а ние изплезили език, едва смогвахме след нея. И изведнъж спря и запя – народна песен за Делчово, за нейният край, за нейното село. Песента идваше от сърцето. Обожавам такива хора, истински, непринудени. Рядко се срещат, за това ги запечатвам в съзнанието си завинаги. Помня ги и когато ми е тъжно ги извиквам,а те ме карат да се усмихна и ми става някак по-весело. Не искаше да се разделя с нас, а и ние с нея. Постояхме още малко, побъбрихме си за деца и внуци и потеглихме по указаните от нея пътеки. Първо посетихме кръста, а после и параклисът. Намират се на върховете на два съседни един на друг хълма. Параклиса, както разбрахме от нашият местен гид (баба Пенка) са си построили сами, хора от селото. С мулета са закарали материалите до върха и собственоръчно са изградили навеса, параклиса и пейките около тях. Горе освен гледките ни направи впечатление и гордо веещото се българско знаме. Евала на тия хора.
Починахме си, поразхладихме се и се спуснахме в търсене на билото и пътеките към Папаз чаир. Както почти всеки път по време на нашите преходи други туристи не срещнахме, но пък срещите ни с местните не спираха. Изведнъж от нищото пред нас изскочи стар джип. Метнахме на човека да спре за да го попитаме дали сме на прав път и след няма и две минути вече бяхме при него в джипа и търсехме червена крава подгонена от младо биче – това бе тръгнал да дири мъжът зад волана. Не беше от региона, но пък беше довел със своя син над 30 глави добитък на паша по този край. Защо кравата и бика бяха избягали. Ами, много просото – кравата се разгонила, а бичето това и чакало, но било младо и не знаело то още как се ухажва възрастна дама, за това се наложило, да я вържат милата. Да ама бичето тъкмо се качило и кравата полудяла, искала тя любовна игра, а не директно в леглото и се разбунтувала, скъсала синджира и беж да я няма, а младият ухажор толкова я желаел, че хукнал подире и. Как да намерим побесняла крава, гонена от младо биче в тази огромна територия – гори, поля, трънаци, дървета, рекички, ливади и т.н. Трудна работа – жив късмет ще е, ако ги открием, камо ли да ги хванем. Клатушкахме се в джипа, кьорихме се през мръсните прозорци с надежда да зърнем двете животни, но напразно.
Не след дълго джипа спря, човека каза, че няма смисъл и по добре да се върне при стадото си от колкото да гони дивото. Тук пътищата ни се разделяха – той на ляво, а ние на дясно. Пожелахме му късмет и продължихме към Попови ливади по оказаният от него маршрут.
Пътят с всеки метър се разширяваше, появи се рекичка, а не след дълго и къщички.
Оказа се че местността Попови ливади е много голяма и е нещо, като вилна зона на хора от Делчово и Гоце Делчев. Бяхме изненадани – явно през лятото цели семейства се преместеха тук. Дечица, дошли на гости на баба и дядо си играеха на малката рекичка, домашните любимци бягаха на воля, а възрастните режеха салатите и печеха мезетата. Вече бяхме гладни.
И тогава, пред нас, на пътеката, видяхме двете влюбени гълъбчета – червата крава и младото биче. Не можех да повярвам на очите си. Веднага хукнах в обратна посока да диря техният стопанин, а моите приятели останаха да ги пазят. Как ли да го открия. Стигнах до мястото, където ни остави и започнах да викам: „Кравата и бикът, открихме ги“ „Ехооооооооо“ и разни такива. Джипа го нямаше, но пък след минута–две го видях да тичаше през глава надолу между дърветата. „Къде са? Къде ги вядя?“ ме попита задъхан. „Хайде води ме“. Все едно не беше бягал, ускори крачка, едвам смогвах да го следвам, налагаше ми се да подтичквам след него. Пристигнахме на мястото, където видях двете животинчета, а тях ги нямаше. Бикът се бил развихрил отново, кравата подвила опашка и задрапала по насипа, нагоре в гората. Това не разочарова техният стопанин, напротив беше усмихнат. „Вече знам, къде са, няма къде да избягат. Ей сега ще ги завардим“. Сбогува се с нас и тръгна по следите на двете животни, а ни продължихме в търсене на заведение, където можем да хапнем. Доста вървяхме, минахме покрай изоставен детски лагер, като след него пътят стана асфалтов, появиха се няколко сгради в строеж, минахме по край няколко хотела, които не работеха или поне не предлагаха храна, една огромна чешма, появиха се хора и най-накрая я надушихме – миризмата на кебапчета и кюфтета се носеше във въздуха. Бяхме се и обезбирили, така че точно на време.
Имахме планове да се разходим наоколо, но след като хапнахме обилно (а то и порциите не бяха никак малки) и пийнахме по една-две бирички, вече нямахме желание за разходка. Излегнахме се на припек и са заслушахме във вятъра. На тръгване хапнахме и по едно сладоледче, ей така за капак и потеглихме по-вече познатият ни път. Не че не се озъртахме за преки пътечки, за да скъсим поне малко прехода, но такива не срещнахме чак до мястото където джипът ни беше оставил по рано през деня. Този път поехме на дясно, нагоре по билото. Отново срещнахме стадото кози да се излежава под една сянка, но този път без баба Пенка.
Бяхме уморени, бързо стигнахме до селото, а там все едно нас чакаха – бабите от село Делчово.
Нощувахме в една къща без стопани. Обадихме се на човека, който ни каза, къде е ключът и къде да оставим парите на тръгване и повече не го чухме. Излъгах, чухме го, но само да ни каже, че на долният етаж има механа, която е на наше разположение, че има кафе машина, а някъде из шкафовете ще намерим и кафе, ако ни се пие.
Къщата беше на наше разположение. За сетен път се убедих, че тук хората са различни и все още вярват в честната дума.
Както преди няколко дни ни каза една баба „Тук лоши хора няма да видиш“.
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
