УСПЕЛИТЕ ХОРА НА АМЕРИКАНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ: Величка Христова – златното сечение
-
- септември 19, 2018
Кръстена съм на баба ми Велика. И като нея празнувам имения си ден на Великден. В училище не си харесвах особено името заради съучениците ми, които ме дърпаха за косата и рецитираха „Величка – Вилица – Вещица“. Открих красотата му, когато за пръв път заминах за Щатите. На колегите ми там им беше много трудно да го произнасят (както и на хората в различните държави, в които съм живяла) и искаха да ме съкратят на Вили, но аз държах на Величка. Често обяснявах, че в буквален превод означава Little Great и всички бяха много заинтригувани от традициите за празнуването на имените дни. Много им хареса как мелодично звучи на български тяхното Great.
Родена съм в Пловдив в семейство на лекари. Израснала съм при баба ми Велика и дядо Васил, който беше зъботехник. Правеше протези, варяха се разни неща в тенджерите на печката, вкъщи винаги имаше хора. Баба ги посрещаше с турско кафе и бяло сладко. Спомням си реката в Черноземен, игрите със селските деца, огромната пещ в двора ни, където се печаха агнета и хляб в огромни тави по Великден, миришеше вълшебно. Такива неща сега съм виждала само в Гърция. В детството ми се отдаваше голяма почит на ръчния труд, на умението да сътвориш нещо красиво. Любимото ми занимание беше да правя пафти от фолиото на капачките за буркани от кисело мляко.
Всяко лято със сестра ми ходехме при другите баба и дядо във Враца. Те работеха в пощата. Най-страхотното преживяване беше да бъркаме в чекмеджето, където се пазеха конфетите от перфорирането на телеграмите. Пишех си с връстници от целия свят, още пазя част от писмата. Обичам да пращам картички и писма по пощата и досега. Един приятел наскоро сподели, че за малко е щял да изхвърли картичката ми, мислейки я за поредната шарена рекламна брошура. Та кой праща картички в днешно време?!
СТОТИНКИ ЗА АВТОБУСЕН БИЛЕТ ОТ МАЙКА МИ
Дипломирах се в английската гимназия с пълно отличие в зората на демокрацията. Исках много да пътувам, да опозная света. Не се изкуших да кандидатствам медицина, професията на майка ми. Усещах, че това не е моето.
Реших да уча в Американския университет в Благоевград. Завърших две специалности – история и бизнес администрация. Историята харесвах още от училище. Първият курс по отоманска история, който записах в Американския университет, ме шокира с другия прочит на историята. Научи ме, че в нея няма черно и бяло.
След завършването си реших да кандидатствам за магистърската програма по история в Централноевропейския университет в Будапеща. Няма да забравя това лято, когато се наложи да поискам пари от майка ми, за да си купя билет за градския транспорт. Работя от 16-годишна, включително и по време на следването си, и винаги съм успявала да имам джобни пари. Беше голямо унижение.
Спечелих стипендия, която ми позволи да завърша магистратурата, като специализирах източноевропейска история с дисертация на тема фашизмът в България.
Пред мен стоеше изборът дали да продължа с докторска програма по история, или да работя. Избрах второто. Кандидатствах във Външно министерство, тъй като исках да работя в България, но не получих обратна връзка и реших, че ще потърся работа и в чужбина. Това се оказа най-правилното решение в живота ми.
СЪРЦЕТО В АМЕРИКА, ДУШАТА В ЕВРОПА
Преместих се в Щатите в търсене на работа и нови приключения. Бях ходила няколко пъти там – на студентски бригади и като представител на студентите на Американския университет. Разпределиха ме в Минесота, пътувахме два дни и една нощ с автобус до Гран Маре, невероятно красиво малко градче. Повечето му жители не бяха ходили дори и до окръжния град. Бях попаднала в сърцето на истинската Америка. Там се запознах и с бъдещия ми съпруг, американец, потомък на преселници от Швеция, с когото от девет години живеем заедно във Виена.
Останах в Минесота. Спомените ми от този период са свързани с работната етика, с хората, които вършеха работата си с удоволствие и усмивка. Работех в неправителствена организация, която се занимаваше с осиновяване и помощ на семейства в криза. Заплатата ми не беше много висока, така че винаги съм имала и втора работа вечер, както и в почивните дни. Двете седмици отпуска, които ми се полагаха, използвах, за да си идвам в България.
Осъзнах колко е безсмислена цялата тази схема, когато баща ми почина внезапно един Великден. Просветна ми, че не искам да живея в Америка, далеч от всички близки. Започнах да търся възможност да се върна обратно в Европа, по-близо до България. Избрах да продължа с магистратура по бизнес в INSEAD във Франция, където завърших през декември 2003.
ШОФЬОРЪТ НА ТАКСИ И УСМИВКАТА НА СЪДБАТА
Започнах работа във Виена случайно, в резултат на щастливо стечение на обстоятелствата. Завършила магистратурата си, останах във Франция за три месеца и понякога пътувах с такси до летището. Познавах един шофьор на такси – Жилбер. Споделих с него, че си търся работа, свързана с Източна Европа, а той ми каза, че има приятел от програмите за висши ръководни кадри, когото вози, и ще го попита за някакви насоки за мен. И изведнъж получих имейл от Жилбер, че неговият приятел ме е насочил да кандидатствам в Bank Austria, Deutsche Bank и Bank Gutmann. За последната не бях чувала през живота си. Уебстраницата им беше само на немски, а аз не го говорех тогава. Реших да адресирам мотивационното си писмо и автобиографията си към единствения човек с MBA титла, надявайки се да знае английски. В резюме бях написала, че съм от България, работила съм в Америка и искам да се върна в Европа. След първоначалното телефонно събеседване ме поканиха на интервю в Будапеща, където банката откриваше местния си офис през 2004-та. Интервюто беше с двамата управляващи съдружници. Бях много притеснена. Оказа се по-скоро събеседване без технически подробности. Както установих по-късно, западните компании се интересуват от начина ти на мислене, на възприятие на света и най-вече от потенциала ти, а не от технически знания, които се усвояват. Получих предложение за работа! То отговаряше напълно на изискванията ми да съм в Европа и да поддържам връзка с България. Беше сбъдната мечта!
Вярвам, че късметът не каца случайно на рамото ти. Идва след много труд, упоритост и постоянство при преследването на целите. Ако човек знае към какво се стреми и не спира да развива уменията си, неминуемо успява. Във всяка сфера.
КАКВО Е ДА РАБОТИШ ЗА СЕМЕЙНА БАНКА
Банката е основана през 1922 година в Австрия, занимава се само с частно банкиране и управление на състоянието. Когато започнах, тъкмо откриваха офиса в Унгария. В последните години банката разшири присъствието си и в Чехия, както и в Залцбург. Аз работя основно с България, Гърция и Русия. Това е доста голям пазар и обслужването на клиентите от три страни по начина, по който Bank Gutman го прави, предполага добре работещ екип, лично отношение и редовни срещи.
Работата ми се състои в обслужване на клиентите по въпросите за управление на семейното състояние и приемствеността между поколенията, както и в привличане на нови клиенти. През 2004, когато започнах, в България терминът частно банкиране беше непознат. В началото беше необходимо да преодолея огромна доза скепсис и недоверие, предвид сътресенията в банковата система, които хората още помнеха. С години упорита работа и постоянство успяхме да спечелим и запазим гласуваното ни доверие. Живея с принципа на казаната дума – хвърлен камък, залегнал и в културата и визията на банката.
Bank Gutmann обслужва трето поколение клиенти в Австрия. Желанието ми е това да стане и в държавите от Източна Европа, в които работим. Смятам, че с работата си – тя не е типичната банкерска – помагам на хората. Услугата е комплексна и търсенето й тепърва ще се увеличава.
БЛИЦ
– Кога решихте да имате деца?
– Винаги съм искала да имам деца. Първо обаче имах да уча, да пътувам, да намеря нещата, които ме радват и ми доставят удоволствие. Аз имам сестра и мечтаех да родя повече от едно дете. Случиха ми се три. През 2014 г. се появи синът ми Дамян. След това пожелахме още едно, за да не е самичък, и през 2017 г. се появиха Камен и Кая.
– Като разбрахте, че сте бременна с близнаци, как реагирахте?
– Зарадвах се! Попитах лекаря: наистина ли? Не се уплаших или притесних. Знаех, че ще се справя и че всичко е въпрос на организация. Четох една книга, в която се казваше, че близнаците трябва да се третират като две отделни личности, а не като едно цяло. Затова не казвам, че имам близнаци, а че имам Камен и Кая.
– Как избрахте имената им?
– От списъка, който бях направила, избрах имена, които да им дават сила. Дълго търсих името на Дамян, но след като го избрах, се оказа, че всъщност то е било пред мен през цялото време и ме е чакало да го забележа. Името на прадядо ми е Дамян.
– Какво са за вас парите?
– Средство, което ти позволява да задоволяваш потребностите си и да правиш нещата, които искаш. Аз съм много пестелив и организиран човек, бих казала патологично. От малка знам цената на парите. Според мен човек трябва да умее да избира между нуждите и желанията си. В нашето семейство винаги се говореше открито за финанси. Веднъж, когато бях малка, много държах да си купя една кукла. Вместо да ми откаже директно, майка ми ми показа семейния бюджет за месеца, както и предстоящите разходи – толкова за храна, наем, ток, парно, вода, купоните за обяд за училищния стол. Попита ме от кое да се лишим, за да купим въпросната кукла. Разбира се, така поставен, въпросът ме обезоръжи.
– За какво харчите, без да се замисляте?
– За неща, които ме грабват от пръв поглед, за книги и пътувания. Всичко, което съм искала да имам, съм си го купувала, затова съм много трудна за подаръци. Но ако се наложи да помагам, давам, без да се замисля.
– Защо не си сменихте фамилията, след като се омъжихте?
– А защо трябва да си я сменям? Уважавам правото на избор, но не съм привърженик на следването на определени правила просто защото ги има, без да разбирам смисъла им. Много си харесвам фамилията, тя е на моите предци и показва откъде идвам.
– Къде още не сте били и искате да пътувате?
– В Сирия и в Ирак, от арабските страни съм била само в Мароко. В Американския учих отоманска история и ми е интересно да зная как живеят хората по тези земи. Много ми хареса в Израел и Ливан.
Препоръчвам ви и Иран. Едно от интересните места, което не е много посещавано. Бях там преди много години, интересна култура, извън политическите безумия, за които пишат по вестниците.
– Как се грижите за себе си?
– Опитвам се да намеря време за спорт. Много ходя пеша. Във Виена 4-5 пъти в седмицата съм в спортната зала.
В България в София и Пловдив много обикалям пеша. В събота и неделя тук намирам време за себе си – да отида в козметичен салон например. В Австрия тези салони имат много странно работно време – отварят в 10 часа, когато вече съм започнала работа. В събота пък трябва да пазарувам, защото в неделя нищо не работи.
– За какво мечтаете?
– Да съм здрава, заедно с цялото ми семейство, с приятелите.
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
