От разказите на Спас Карафезов: Кой е даскалът бай Ангел Бързев, преподавал в Неврокоп и Драма!
-
- септември 7, 2018
В редакцията на вестник Градът попадна част от житейските разкази на Спас Карафезов, писател, роден в Габрово, председател на Националното читалище на слепите „Луи Брайл 1928“ . В част от книгата му „Сърцето вижда“ той говори за един човек, на който е помагал в живота си – бай Ангел Бързев. Бил е учител в гимназия, кмет в Драма и Неврокоп. Историята ни впечатли и публикувайки част от разказа на незрящия ни талант, искаме да призовем всички наши читатели, които могат да ни помогнат да изровим повече информация за въпросния бай Ангел Бързев. Ето какво пише Карафезов:
Предстоеше ми да кандидатствам. Това отдавна го бях решил. Леля купи формулярите и един ден седнахме да ги попълваме. Записах първа специалност философия, втора – история. „Отдавна знам, че това ти е желанието – започна спокойно тя, – но хайде да помислим, какво приложение ще имаш? Едва ли ще се намерят свободни места за учители по философия и психология. Не е ли по-разумно да запишеш нещо, където практически би могъл да работиш?“ Започна да ми изброява професии, възможни за мен. От нескончаемите македонски дела, които се водеха между дядо ми и неговия брат, познавах адвокати. Тогава изведнъж казах: „Добре, скъсай го този екземпляр и пиши първа специалност право.“
Върху дебелите корици на един стар тефтер от фурната на дядо ми Христо Попов изряза успоредни полета. Между кориците слагах листа и започвах да се упражнявам. По онова време ръката ми все още беше сигурна. Моят почерк се четеше в миналото, дори беше красив. Този път обаче понякога сливах думи или букви. Перото ми заораваше. Тогава ръката ми трепереше. Ядосвах се. Рискът беше изключителен. По онова време нямаше химикалки. Трябваше да поискам с молив да напиша темата си. Към това ме подтикваха и капките мастило. И през ум не ми е минавало, че мога да се явя на устен изпит. Това го бях постигнал по-късно за моите съсъдбеници. В днешно време с помощта на компютър един добре подготвен сляп може успешно да напише своята тема. Това би повдигнало критерия и възможността за влизане на хорта с дарби и по-добра подготовка. Толкова съм бил заслепен в своята увереност, че бях си подготвил мастилницата, няколко перодръжки, кутия с подострени моливи. Спомням си, че често им чупех върховете от вълнение. Не знам как са гледали на мен моите близки и съученици – „квесторите“, когато съм им показвал упражненията и написаното. Все ме утешаваха, че може да се чете. Важното е да бъда спокоен и да не бързам. Тогава дойде най-голямата изненада. В навечерието преди отпътуването ми за София на външната врата е позвънил байчото от гимназията. Донесъл някаква голяма диплома. Това беше чудо. Не можех да повярвам. Ръководството на гимназията е направило предложение за мен и още пет мои съученици да получим медали от Министерството на образованието. Боже! Има и справедливост на този свят. Това беше невероятно облекчение за мен. Значи постъпвах без изпит. На другия ден все пак тръгнах с моите такъми. Де да знам, може да са много медалистите, може да има някаква квота. Изпитът трябваше да се състои след два дена.
Когато представихме дипломата в юридическия факултет, ми казаха, че това е достатъчно и ще бъда приет без изпит. И наистина, аз бях втори в списъка на приетите. Пред мен беше Димитър Димитров. Куриозът е, че и двамата бяхме инвалиди, и двамата бяхме медалистите. Той трудно се движеше със своя бастун. Още един път се убеждавам, че в този живот няма случайности. Неговият баща беше ослепял софийски адвокат. Разбира се, станахме добри и близки колеги. Когато четяхме списъка на приетите, бях на седмото небе. Мечтата ми беше осъществена. Имаше друг парадокс. Бяха приети само 29 души през учебната 1955-56 година. В четвърти курс нараснахме на 70. Това беше най-малкият курс в историята на юридическия факултет. След войната са приемали по 2000, по 3000 студенти. Те са слушали лекциите в киносалони. Радостта ми скоро помръкна. При прегледа в университетската поликлиника в документите бе вписан моят физически недъг. Съгласно правилата аз нямах право да следвам. Натъкнах се на нова бариера. От правния факултет ми обясниха, че трябва да подам молба пред министерството, за да получа разрешение. То се намираше в бившия партиен дом. С баща ми се изкачихме по външните стълби и ни отпратиха при заместник-началника на управлението за висше образование. Това беше доцент Беловеждов. Изслуша ни, прие молбата и каза да изчакаме. От мен поискаха гаранция, че ще постъпя на работа. Това беше според изискванията на плановата икономика за завършилите висше образование. Доколкото разбирам, такъв документ съм представил само аз. Вероятно причината е била моето състояние. Чест прави на тогавашния председател на Съюза на слепите Димитър Домусчиев, който без да се замисли ми даде писмо, с което увери Министерство на образованието, че след завършването ми ще постъпя на работа в нашата система. Благодарен съм му за този жест. Макар че по-късно това писмо никъде не се намери в съюзната канцелария и трябваше да направя копие от него в ректората. На това място споменавам времето след приключването на моя стаж в Софийски градски съд през 1961 г.
Чакахме разрешението близо седмица. През това време няколко пъти баща ми е ходил да проверява. Милият той! Неговата отпуска е била винаги прахосвана по грижите за мен. Но и колегите му във фабриката са проявявали разбиране. Все още нямаше резултат. На другия ден беше първи септември. Откриваше се учебната година в Софийския университет. Повече от 2 часа стояхме пред кабинета на заместник-началника. Най-накрая той се появи и носеше разрешението с подписа на неговия шеф. Изпитахме огромно облекчение. Тръгнахме тримата заедно надолу. Преди да се разделим с него на стълбите пред министерството, той се обърна към мен с думите „След пет години ще дойдеш при мен с бастунчето си за работа“. Изтощен ли съм бил, изпаднал в еуфория, аз нахално му отвърнах: „Я камилата, я камиларя.“ Такава дързост не бих си позволил сега, но пак ще кажа, че няма случайности в живота. По-късно той стана професор и ректор на института за чуждестранни студенти. Там моята съпруга беше преподавател. Дотогава на няколко пъти сме се чували, но няма да забравя на едно тържество на института колко весело сме се смели на моите думи.
Грабнахме скъпоценния документ и хукнахме към университета. Уловихме трамвая, тогава едва ли е имало таксита. Пристигнахме в последните минути в канцеларията на правния факултет. Подадохме си документа с изражения на победители и нескривана радост. Служителката с усмивка отговори: „Вие вече сте записани за студент, документът е без значение. Днес факултетният съвет реши да Ви приеме без всякакви други формалности.“ В тоя момент един познат глас се обърна към нас: „О, това ли е момчето, за което е станало дума днес във факултетния съвет?“; беше самият Константин Кисимов, големият артист. Бях го слушал много пъти по радиото. Прегърна ме. Каква е тая съдба! Нанесе ми толкова беди и същевременно ми подава ръка. Даде ми възможност да се докосна до необикновени умове и големи сърца. Аз станах близък на семейството на артиста. Неговият син през втората година ме водеше от моята квартира на „Дондуков“ 61 до университета. Често закъснявахме. Тичахме. За да си вдигна крака на тротоара, казваше: „монте“, когато слизахме: „дезанде“. Ползваше френски език, стана дипломат и посланик в Норвегия. И днес сме приятели с него.
Първи септември 1956 година. Зала 272. Стоях на една банка с другите студенти. Сбъдна ми се мечтата. Всичко ми изглеждаше като вълшебна приказка и свещенодействие. В душата ми нахлуваха сили, надежди. Те отместваха тревогите за неясното бъдеще. До мен беше моят колега Тодор Русев. Нему съм безкрайно благодарен. Живеехме заедно в една квартира на ул. „Джовани Горини“ 20. Четеше ми. Водеше ме. Това не всеки би направил. Съзнавам каква огромна отговорност е поел. Неговият хуманен и морален ангажимент няма измерения. В квартирата при мен идваха много мои колеги, които ме водеха и ми четяха. Аз не можех самостоятелно нито една крачка да направя. Грижите на Тошко поставиха началото на моя път по-нататък. През октомври 2005 година го посетих в дома му. От десетилетия живее във Варна. Приключил беше преди няколко години кариерата си на преподавател в МВР. Посрещнаха ме сърдечно с Атанаска – неговата мила съпруга.
Никога няма да залича от сърцето си бай Ангел Бързев. Така му казвахме, защото беше с около 30 години по-възрастен от нас. Бил е учител в гимназия, кмет в Драма и Неврокоп. Беше напуснал със семейството си пиринския край по политически причини. Пееше в хора на храм-паметника „Св. Александър Невски“. В продължение на две години и половина аз му давах цялата си стипендия. Това му беше и един от източниците за издръжка. Четеше учебници и лекции на магнетофона. Както към него, така и към десетки мои близки, приятели, колеги, съученици, дори съкварталци, ще остана признателен до сетния си дъх. В центъра на тази необозрима верига от добри сърца и топло подадени ръце е момичето на моя блян, майката на нашите две деца. Съдбата ми отне очите. Замени ги със светлината на нейното най-възвишено и благородно сърце в моя живот. Бог я превърна в моя ангел и благослови нашата обич.
Be the first to leave a review.
