От разказите на Спас Карафезов: Кой е даскалът бай Ангел Бързев, преподавал в Неврокоп и Драма!

В редакцията на вестник Градът попадна част от жи­тейските разкази на Спас Ка­рафезов, писател, роден в Габрово, председател на Националното читали­ще на слепите „Луи Брайл 1928“ . В част от книгата му „Сърцето вижда“ той говори за един човек, на който е помагал в живота си – бай Ангел Бързев. Бил е учител в гимназия, кмет в Драма и Неврокоп. Исто­рията ни впечатли и пуб­ликувайки част от разказа на незрящия ни талант, ис­каме да призовем всички наши читатели, които мо­гат да ни помогнат да из­ровим повече информация за въпросния бай Ангел Бързев. Ето какво пише Карафезов:

Предстоеше ми да кан­дидатствам. Това отдав­на го бях решил. Леля купи формулярите и един ден седнахме да ги по­пълваме. Записах първа специалност философия, втора – история. „Отдавна знам, че това ти е желание­то – започна спокойно тя, – но хайде да помислим, какво приложение ще имаш? Едва ли ще се намерят свободни места за учители по фило­софия и психология. Не е ли по-разумно да запишеш нещо, където практически би могъл да работиш?“ Започна да ми изброява професии, възможни за мен. От нескон­чаемите македонски дела, които се водеха между дядо ми и неговия брат, познавах адвокати. Тогава изведнъж казах: „Добре, скъсай го този екземпляр и пиши първа спе­циалност право.“

Върху дебелите корици на един стар тефтер от фурната на дядо ми Христо Попов из­ряза успоредни полета. Меж­ду кориците слагах листа и започвах да се упражнявам. По онова време ръката ми все още беше сигурна. Моят почерк се четеше в миналото, дори беше красив. Този път обаче понякога сливах думи или букви. Перото ми заора­ваше. Тогава ръката ми тре­переше. Ядосвах се. Рискът беше изключителен. По оно­ва време нямаше химикал­ки. Трябваше да поискам с молив да напиша темата си. Към това ме подтикваха и капките мастило. И през ум не ми е минавало, че мога да се явя на устен изпит. Това го бях постигнал по-късно за моите съсъдбеници. В днеш­но време с помощта на ком­пютър един добре подготвен сляп може успешно да напи­ше своята тема. Това би пов­дигнало критерия и възмож­ността за влизане на хорта с дарби и по-добра подготовка. Толкова съм бил заслепен в своята увереност, че бях си подготвил мастилницата, няколко перодръжки, кутия с подострени моливи. Спом­ням си, че често им чупех върховете от вълнение. Не знам как са гледали на мен моите близки и съученици – „квесторите“, когато съм им показвал упражненията и на­писаното. Все ме утешаваха, че може да се чете. Важното е да бъда спокоен и да не бързам. Тогава дойде най-го­лямата изненада. В навече­рието преди отпътуването ми за София на външната врата е позвънил байчото от гим­назията. Донесъл някаква голяма диплома. Това беше чудо. Не можех да повярвам. Ръководството на гимназия­та е направило предложение за мен и още пет мои съуче­ници да получим медали от Министерството на образо­ванието. Боже! Има и спра­ведливост на този свят. Това беше невероятно облекчение за мен. Значи постъпвах без изпит. На другия ден все пак тръгнах с моите такъми. Де да знам, може да са много медалистите, може да има някаква квота. Изпитът тряб­ваше да се състои след два дена.

Когато представихме ди­пломата в юридическия фа­култет, ми казаха, че това е достатъчно и ще бъда приет без изпит. И наистина, аз бях втори в списъка на приети­те. Пред мен беше Димитър Димитров. Куриозът е, че и двамата бяхме инвалиди, и двамата бяхме медалисти­те. Той трудно се движеше със своя бастун. Още един път се убеждавам, че в този живот няма случайности. Не­говият баща беше ослепял софийски адвокат. Разбира се, станахме добри и близ­ки колеги. Когато четяхме списъка на приетите, бях на седмото небе. Мечтата ми беше осъществена. Имаше друг парадокс. Бяха приети само 29 души през учебната 1955-56 година. В четвърти курс нараснахме на 70. Това беше най-малкият курс в историята на юридическия факултет. След войната са приемали по 2000, по 3000 студенти. Те са слушали лек­циите в киносалони. Радост­та ми скоро помръкна. При прегледа в университетската поликлиника в документите бе вписан моят физически недъг. Съгласно правилата аз нямах право да следвам. Натъкнах се на нова барие­ра. От правния факултет ми обясниха, че трябва да подам молба пред министерството, за да получа разрешение. То се намираше в бившия пар­тиен дом. С баща ми се изка­чихме по външните стълби и ни отпратиха при замест­ник-началника на управле­нието за висше образование. Това беше доцент Беловеж­дов. Изслуша ни, прие мол­бата и каза да изчакаме. От мен поискаха гаранция, че ще постъпя на работа. Това беше според изискванията на плановата икономика за завършилите висше образо­вание. Доколкото разбирам, такъв документ съм предста­вил само аз. Вероятно причи­ната е била моето състояние. Чест прави на тогавашния председател на Съюза на слепите Димитър Домусчи­ев, който без да се замисли ми даде писмо, с което увери Министерство на образова­нието, че след завършването ми ще постъпя на работа в нашата система. Благодарен съм му за този жест. Макар че по-късно това писмо ни­къде не се намери в съюз­ната канцелария и трябваше да направя копие от него в ректората. На това място споменавам времето след приключването на моя стаж в Софийски градски съд през 1961 г.

Чакахме разрешението близо седмица. През това време няколко пъти баща ми е ходил да проверява. Милият той! Неговата отпус­ка е била винаги прахосва­на по грижите за мен. Но и колегите му във фабриката са проявявали разбиране. Все още нямаше резултат. На другия ден беше първи септември. Откриваше се учебната година в Софий­ския университет. Повече от 2 часа стояхме пред кабине­та на заместник-началника. Най-накрая той се появи и носеше разрешението с под­писа на неговия шеф. Изпи­тахме огромно облекчение. Тръгнахме тримата заедно надолу. Преди да се разде­лим с него на стълбите пред министерството, той се обър­на към мен с думите „След пет години ще дойдеш при мен с бастунчето си за рабо­та“. Изтощен ли съм бил, из­паднал в еуфория, аз нахал­но му отвърнах: „Я камилата, я камиларя.“ Такава дързост не бих си позволил сега, но пак ще кажа, че няма случай­ности в живота. По-късно той стана професор и ректор на института за чуждестранни студенти. Там моята съпруга беше преподавател. Дотога­ва на няколко пъти сме се чу­вали, но няма да забравя на едно тържество на института колко весело сме се смели на моите думи.

Грабнахме скъпоценния документ и хукнахме към университета. Уловихме трамвая, тогава едва ли е имало таксита. Пристигнах­ме в последните минути в канцеларията на правния фа­култет. Подадохме си доку­мента с изражения на побе­дители и нескривана радост. Служителката с усмивка отговори: „Вие вече сте за­писани за студент, докумен­тът е без значение. Днес факултетният съвет реши да Ви приеме без всякакви други формалности.“ В тоя момент един познат глас се обърна към нас: „О, това ли е момчето, за което е станало дума днес във факултетния съвет?“; беше самият Кон­стантин Кисимов, големият артист. Бях го слушал много пъти по радиото. Прегърна ме. Каква е тая съдба! Нанесе ми толкова беди и същевре­менно ми подава ръка. Даде ми възможност да се докос­на до необикновени умове и големи сърца. Аз станах близък на семейството на артиста. Неговият син през втората година ме водеше от моята квар­тира на „Дондуков“ 61 до университета. Често закъснявахме. Тичахме. За да си вдигна крака на тротоара, казваше: „мон­те“, когато слизахме: „де­занде“. Ползваше френ­ски език, стана дипломат и посланик в Норвегия. И днес сме приятели с него.

Първи септември 1956 година. Зала 272. Стоях на една банка с другите студенти. Сбъдна ми се мечтата. Всичко ми из­глеждаше като вълшеб­на приказка и свещено­действие. В душата ми нахлуваха сили, надежди. Те отместваха тревогите за неясното бъдеще. До мен беше моят колега Тодор Русев. Нему съм безкрайно благодарен. Живеехме заедно в една квартира на ул. „Джовани Горини“ 20. Четеше ми. Во­деше ме. Това не всеки би направил. Съзнавам каква огромна отговорност е поел. Неговият хуманен и морален ангажимент няма измере­ния. В квартирата при мен идваха много мои колеги, които ме водеха и ми четяха. Аз не можех самостоятелно нито една крачка да направя. Грижите на Тошко поставиха началото на моя път по-на­татък. През октомври 2005 година го посетих в дома му. От десетилетия живее във Варна. Приключил беше пре­ди няколко години кариерата си на преподавател в МВР. Посрещнаха ме сърдечно с Атанаска – неговата мила съ­пруга.

Никога няма да залича от сърцето си бай Ангел Бър­зев. Така му казвахме, защо­то беше с около 30 години по-възрастен от нас. Бил е учител в гимназия, кмет в Драма и Неврокоп. Беше на­пуснал със семейството си пиринския край по полити­чески причини. Пееше в хора на храм-паметника „Св. Алек­сандър Невски“. В продълже­ние на две години и половина аз му давах цялата си сти­пендия. Това му беше и един от източниците за издръжка. Четеше учебници и лекции на магнетофона. Както към него, така и към десетки мои близки, приятели, колеги, съ­ученици, дори съкварталци, ще остана признателен до сетния си дъх. В центъра на тази необозрима верига от добри сърца и топло подаде­ни ръце е момичето на моя блян, майката на нашите две деца. Съдбата ми отне очите. Замени ги със светлината на нейното най-възвишено и благородно сърце в моя живот. Бог я превърна в моя ангел и благослови нашата обич.