Кариера с много лица

Основателят на фондация «Подарете книга» и част от челната тройка в конкурса Next Generation 2018 Благовеста Пугьова

Благовеста Пугьова е ро­дена през 1987 г. в Благо­евград. Завършва финанси в УНСС и данъчно право в Лондонското училище по икономика и политически науки. Освен че е реали­зиран мениджър с опит в различни големи компании (в момента е оперативен директор на „ДжобТай­гър“), тя остава добро­волец в каузата, която е най-близка до сърцето й – фондация „Подарете кни­га“, на която е основател. Заради тази си инициати­ва печели различни отли­чия като грамота „Човек на годината“ на Българ­ския хелзинкски комитет и номинация за „Жена на годината“ за 2014 г. на сп. Grazia. Включена е и в селекцията „40 до 40“ на „Дарик радио“ през 2015 г. и „30 под 30“ на сп. Forbes през 2016 г. Съвсем нас­коро се нареди в челната тройка на 11-те финали­сти в новото издание на националния конкурс за млади бизнес лидери на „Капитал“ и „Кариери“ Next Generation. Пише поезия от години, първата ѝ кни­га – „Утре в 10 на Луната“, е публикувана през декем­ври 2014 г. от издателство „Жанет 45“, с което тя се превръща в един от попу­лярните млади съвремен­ни поети в България.

– Какво е най-ценното, кое­то научихте от участието си в конкурса Next Generation?

– Другите финалисти в чел­ната тройка, както и висо­ката оценка на журито ми показаха, че може би вървя в правилна посока. Когато си говорих с останалите по време на награждаването, ми направи впечатление, че и двамата говореха толкова страстно за работата си, че и аз се запалих. Прииска ми се да си купя продуктите им, макар да нямам нужда от тях. Тази страст е общото по­между ни. Може би не е има­ло нужда от толкова фази и интервюта, страстта и бля­съкът в очите се забелязват още на първата среща.

– Кариерата ви започва в консултантски компании като Parole M и Deloitte. Как стигнахте оттам до идеята за социално предприема­чество?

– Съвсем в началото на кариерата си работих една година в предаването „Оте­чествен фронт“ в „Нова те­левизия“. Там срещата ми с много деца от институции, които са изпадали в тежки ситуации, ме накара да се замисля, че фурорът след по­казването им по телевизията продължава 2-3 дни, намесва се полиция и социални още известно време и накрая всичко заглъхва, остава си същото. Започнах да мисля как мога да го променя. По­сле се захванах да търся работа по специалността си – финанси, но това, което ме жегна тогава, си остана, този глад да променя нещо в жи­вота на децата не за няколко дни, а дългосрочно.

– Оттам ли тръгна и избо­рът ви на конкретната кауза – децата в домове?

– Да, наистина оттам започ­на, но предприемаческото у мен си пролича от самото на­чало, т.е. нагласата да проб­ваш да намериш решение. Съвсем наивно първоначал­ната ми идея за решение беше да подаря книги на де­цата, очаквайки те да седнат, да ги прочетат и всичко да им бъде наред. Още първите няколко пъти видяхме, че ни­кой не чете тези книги. И пак предприемаческото е да про­мениш модела, когато усе­щаш, че той не работи. Така започнахме да водим добро­волци, които да общуват с де­цата, за да им станат прияте­ли. И тогава проработи. Ако нямаш предприемаческия дух, колкото и да изпитваш емпатия към случващото се около теб, няма да го проме­ниш. Можеш да седнеш да поплачеш, но дотам.

– Как точно е структури­рана работата във фондаци­ята?

– На този етап във фонда­цията вече има много про­цеси и много структура, по­вече бизнес. Аз съм начело, имаме и офис с двама или трима души в зависимост от периода и натовареността, които се занимават с органи­зацията на всичко. Имаме и 16 учители, които помагат на децата да четат, пишат и смя­тат. Работим с 18 дома, като всеки дом си има координа­тор, който се грижи за него­вите си 20-30 доброволци. По този начин създадохме дос­та стабилна структура, която може да се разраства много лесно. Всеки уикенд пъту­ваме до някои от домовете. Така че, ако си доброволец, със сигурност имаш гаранти­рано пътуване и среща с де­цата веднъж месечно.

– През какви етапи преми­на развитието на фондация­та?

– На 2 юли имахме рожден ден – станахме на 8 години. В началото започнахме съвсем доброволчески – през първи­те 4 години нямахме финан­сиране, всички доброволци си деляхме парите за гориво, събирахме се в една кола и обикаляхме домовете. Всич­ко беше много романтично и чисто. В един момент, когато доброволците станаха пре­калено много – 50 – 60 души на месец, вече трябваше да се помисли как по-ефектив­но да се извозват тези хора. Впоследствие кандидатства­хме за финансиране и бяхме одобрени. Оттогава не сме имали проблем с финанси­рането точно защото в нача­лото показахме, че го правим безкористно. Самата аз ви­наги съм била доброволец и никога не съм получавала заплата от фондацията.

– Как подбирате добровол­ците?

– Всеки може да бъде до­броволец, единствената причина да отхвърлим ня­кого е, ако счетем, че може да представлява заплаха за децата. Срещите се случ­ват най-често в дома или на удобно място в града, по този начин целим да отво­рим вратата на дома отвън навътре, да вкараме обще­ството при тях, за да разбием преградата, която ги отделя от нас. Имаме тема на съби­тието, но обикновено всич­ко е много свободно – за да разчупим леда, често играем някакъв спорт, след което се разпръскваме и добровол­ците се отделят с техните си приятели деца и си говорят за оценките им, за книги, че­тат пишат, обсъждат различ­ни въпроси и т.н. Децата са свикнали с мисълта, че ние сме приятели, и това ги пред­пазва от очакването „Ти мен ще ме вземеш ли?“. Освен това във всеки дом, в който работим, наемаме и местен учител, който ги посещава два пъти в седмицата по два часа и чете и пише с децата. Смисълът, който виждам, е едно дете да общува с един доброволец, важно е да има лична връзка и контакт. По този начин общуването ста­ва устойчиво и дълготрайно. Ако утре тази фондация я няма, приятелството между детето и доброволеца трябва да си остане. Не ми е важно колко приятелства сме из­пълнили по даден проект. На тези деца им трябва опора в годините напред. Работата с тях е дългосрочен ангажи­мент. Много хора се плашат именно от това. Истината обаче е, че нищо не се случва задължително, а е свободно – който когато и както може. И точно тази свобода прави цялата структура устойчива.

– Как финансирате дей­ността си?

– Винаги съм казвала, че ако правиш нещо хубаво, в един момент то започва да се търси от хората и да си намира пари. Доброволците дори сами помагат със сред­ства. Валиден е тестът на па­зарния принцип, че ако обще­ството има нужда от нещо, то винаги намира начин да про­дължи да съществува. Като бизнес човек ми е много трудно да търся пари даром, не мога да кърша пръсти и да се моля на някоя фирма за дарение. Знам, че не е срамно, когато е кауза, но не мога. Затова се чудя как да си ги изкарам. Мислила съм хиляди модели на социално

 предприемачество. Една от най-напредналите идеи беше социална ферма, в която да работят младежи, излезли от институции. Последната ми идея е IT компания за раз­работка на софтуер, в която фондацията да е основен собственик – childish.eu. Ако наистина тази идея потръг­не, a тя вече има поръчки за няколко големи сайта, прихо­дите от дивиденти могат да издържат фондацията.

Хрумна ми от модел, кой­то е особено популярен в северните страни и особено в Дания, по-известен като Foundation-Owned Social Enterprises (FOSE). Пример е Villum Fonden – фондацията притежава огромна светов­на компания за покривни конструкции, по-популярна с бранда Velux, чиято годишна печалба надхвърля 100 млн. евро. Основната част от тази печалба отива във фонда­цията. Този модел много ме вдъхнови и си мисля, че мога да го адаптирам за България. Данъчното ни законодател­ство не стимулира подобен вид финансиране, но все пак това не пречи фондация да притежава акции или дялове в компания, доколкото това може да й носи единствено позитиви под формата на ди­видент.

– Какви са предизвикател­ствата пред НПО сектора в България?

– Виждам, че хората са пре­калено проектно ориентира­ни, фокусират се повече вър­ху отчитането на дейността, отколкото върху смисъла и резултата от тези дейности. Ако тръгнеш да правиш биз­нес само за да правиш пари, не се получава. Но ако пра­виш бизнес, защото искаш да решиш някакъв проблем на хората, тогава нещата потръгват. Измерването на действителния ефект от дей­ността ти също е много ва­жно, за да прецениш дали не правиш нещо с прекомерно много средства и усилия. Но няма как да измерваш как­вото и да било, ако не знаеш какъв проблем решаваш на първо място.

– Вие сте и оперативен ди­ректор на „ДжобТайгър“. Как преминава работният ви ден в компанията?

– В „ДжобТайгър“ съм от 2 години. Занимавам се с оперативната дейност, като съвместявам много и финансовата. Всеки мени­джър самостоятелно движи проектите си, налага се да се намесвам само ако има кризисна ситуация или ако случваме нещо ново. Когато си в малка компания, можеш да видиш цялата картина и често трябва да се занима­ваш с всичко – наемане на хора, финанси, бюджетиране, стратегия, бизнес развитие, промени, оперативни дей­ности, дори смяна на офиса.

– Как съвместявате рабо­тата си покрай фондацията и задълженията си в „Джоб­Тайгър“? Пречат ли си или си помагат?

– През осемте ми основни работни часа съм в „Джоб­Тайгър“. Събота и неделя ра­ботя много за фондацията. Но като цяло двете много си помагат – например чрез мрежата от контакти, кои­то имам през фондацията, мога да поддържам връзка с най-различни хора по проек­ти, които движа в „ДжобТай­гър“. И обратно, работата ми в „ДжобТайгър“ ми помага да структурирам фондаци­ята с бизнес мислене, а не само като кауза. Ако трябва да изготвя финансовия от­чет за някакъв проект, мога да го направя със затворени очи. Така работният ми ден вместо 16-часов излиза око­ло 12 часа, защото едно­то помага на другото.

– Имате и издадена стихосбир­ка. Поете­са, социален предприемач, бизнес лидер – кое свое ам­плоа чувства­те най-близ­ко?

– Преди 3-4 години имах страшна ди­лема какво да избера да пра­вя с живота си. Постоянно се колебаех в коя посока да поема. Сега вече се успоко­их и се примирих и с трите неща. Виждам, че едното без другото не може. Пали ме на­истина фондацията, защото това е кауза, дори институ­ция, която много хора вече познават и работи. Огромно удоволствие ми носи, когато наблюдавам как децата вече си познават доброволците и имат приятелски отношения с тях. Това е най-близкото до мен, защото е нещо, което аз съм си създала и виждам, че е много живо и че е порасна­ло повече от мен. На поезия­та гледам като на хоби, това е по-шантавата ми страна, която не показвам толкова в нито една от двете си работи.

– Обръщайки се назад, какво бихте направили по различен начин?

– Гледам философски на не­щата и винаги съм казвала, че каквото съм направила, съм го направила със зна­нието, което съм имала то­гава. Чувствам се щастлива, че съм създала нещо, което по някакъв начин променя средата ни. Никога не съм си мислила, че „Подарете книга“ ще стане фондация, случи се органично. Всичките ми стъпки са ме довели дотук, никоя не бих изтрила.

– Откъде според вас идва тази култура на доброправе­нето, която сякаш движи ка­риерата ви до момента?

– Даването, подаряване­то на време винаги са били близко до мен. Родителите ми са такива хора, че винаги са помагали на някого. С това съм израснала и свикнала – че когато видиш човек в нуж­да, ти ще му помогнеш. Не че е някаква страшна доброта в мен, просто е част от живота ми, естествен навик.

– Как мотивирате екипа си? Какъв шеф сте?

– По-скоро съм разбираща и подкрепяща. Когато стане някой гаф, сядам с екипа и заедно се опитваме да по­правим грешката и да из­лезем от ситуацията. Микро­мениджмънтът ми е много труден и много трудно рабо­тя с хора, които имат нужда да бъдат микроменажирани.

– Кои или какви лидери ви вдъхновяват?

– Със сигурност смелостта и лудостта ме вдъхновяват. Да правиш нещо ново, да прокопаваш нов път – това са качества, които уважавам у хората. В бизнеса има хиля­ди такива примери, в живота последно си мислех за Боян Петров, който си поставя цел и я гони с хъса, сърцето и свободата, която има, както и с целия риск.

– Кои са любимите ви кни­ги?

– Харесвам по-фантасма­горични автори и книги – „100 години самота“, Даниил Хар­мс, Радичков. Обичам допи­ра до фантазията.

– Електронен четец или книжно тяло?

– Електронен четец – имам най-стария киндъл на света, даже не свети, но съм събра­ла над хиляда книги в него. Чета по няколко едновремен­но и понякога имам нужда да разнообразя с различен стил на писане.

– Една мечта, която все още не сте реализирали?

– Мечтая си до всяко от децата в домовете да има по един човек, по един приятел. А най-хубавото е тези домове да ги няма и да няма нужда от нас.

КОМПАНИЯТА

Каузата на фондация „По­дарете книга“ е създаване­то на мрежа от доброволци, които работят с деца, лишени от родителска грижа. Добро­волците общуват с децата като приятели и ментори, по­магат им с уроците или прос­то със съвети и насърчаване да четат повече или да се върнат към образованието си. От доброволческа иници­атива, работеща по модела на споделяне на разходите без администрация и без бюджет, след 8 години „Пода­рете книга“ се е превърнала в една от най-значимите до­броволчески организации с 200 доброволци, пътуващи всеки месец до своите при­ятели в домовете и стотици успешни истории на деца, намерили своя път благода­рение на тези месечни сре­щи. Затова и инициативата вече е по-известна като „По­дари време“, а платформата podarivreme.org е пътят, по който всеки, готов да пода­ри от времето си, може да се включи.