Поетът Петър Андасаров: Св. Петър ме върна да си довърша работата
-
- юли 23, 2018
Ванга ми рече: Щеше да си чуден композитор, но и за писател ставаш
Кой е той
Роден е на 16 юли 1937 г. в село Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт „Св. Иван Рилски“ в гр. Станке Димитров и българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Бил е председател на литературния клуб „Димчо Дебелянов“ в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в-к „Кооперативно село“, „Земя“, „Народна младеж“, завеждал е и редакция „Художествена литература“ на издателство „Народна младеж“. Член е на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България. Носител на много награди. Женен.
– Г-н Андасаров, наскоро излязоха пет ваши тома с различни произведение. Откъде се роди идеята?
– Идеята си е лично моя, но се роди в една нощ на преселението ми в отвъдното след тежко здравословно премеждие. Като ме видя, контактьорът ми (с образа на св. Пeтър) с усмивка ми рече: „Не си още за това място, върни се на земята и си довърши творческата работа“. Странна бе реакцията ми – светкавично през ума ми мина картината на препълнената с вестници, списания, алманаси, антологии и непубликувани ръкописи в личната ми библиотека. И започнах къртовска работа. Отделните публикации подредих по литературни жанрове и се оказа, че се оформят цели пет тома: публицистика (пътеписи в две части), есеистика в три раздела, интервюта и разговори с изтъкнати личности, („Животът е по-голям от човека“). „Отгласи 1“ с мои отзиви, рецензии и литературни портрети за наши писатели и техни книги, и „Отгласи 2“ – отзиви, рецензии и литературни портрети на други автори за мои произведения. Щастлив съм, че за издаването им получих лична покана от едно от най-големите издателства. Чудесното оформление на петте книги направи Жеко Алексиев, с творби на кориците от талантливите художници Георги Трифонов и Атанас Андасаров. Премиерата се състоя на 20 юни в големия салон на БАН. Представи ги Иван Гранитски. Месец преди това петте тома получиха специалната награда на УС на СБП. Да, първите три книги бяха най-хубавият подарък за 80-годишния ми юбилей миналата година, а другите две ще допринесат рождения ми ден на 16 юли да е също с празнично настроение.
– Има писатели, които смятат, че журналистиката пречи на литературното творчество. При вас така ли е? Кога прописахте стихове?
– Опити за писане на стихове съм правил още в ранните си ученически години. Но осъзнато влечение към поетическото творчество почувствах в разложката гимназия и най-силно в студентското ми време – в Учителския институт в гр. Ст. Димитров (Дупница). През 1959 г. бе публикувано и първото ми стихотворение „Безсмъртният“ във в. „Учителско дело“. И от тогава до ден днешен не напускам необятната територия на поезията. Винаги съм се чувствал добре в журналистическите среди, а журналистиката е обогатявала литературното ми творчество, вместо да му пречи. Особено за израстването ми като публицист и есеист. И не случайно бях между отбраните поети и журналисти в клубовете по публицистика на водещите в това време вестници „Работническо дело“ и „Труд“. Ако не беше този ми вид творчество на работните ми журналистически места, едва ли щеше да ги има сега тези мои пет книги, които ми донесоха толкова много радост и признание от литературната критика и читателите ми.
– Останаха ли ви приятели, които не ви предадоха през годините – Владимир Голев, Евтим Евтимов, Матей Шопкин?
– Да, тези трима големи човеци и емблематични поети не ме предадоха. Не ги предадох и аз. Към тях ще прибавя имената и на Захари Иванов и Петър Баков, верни мои приятели.
– Навремето Владимир Свинтила възхвали на висок глас образната система на стиховете ви. Какво е по-особеното в нея?
– Понеже стана дума за Владимир Голев, ще споделя, че той бе първият, който одобри и прие голям мой цикъл 8 стихотворения в най-голямото в тия години литературно списание „Септември“, на което бе главен редактор. От отдела „Поезия“ ми одобряваха по едно-две стихотворения, но за цикъл не можех и да мечтая, макар че бях вече издал две стихосбирки. Точно този цикъл попадна в полезрението на полиглота и силно ерудирания Владимир Свинтила, с когото бяхме почти непознати. Той публикува краткия си отзив „За новите стихове на Петър Андасаров“ не къде да е, а в списание „Септември“. С благословията на главния му редактор Владимир Голев. В него отбелязваше, че открива нова образна система в стиховете ми и бе възкликнал: „Аз се радвам, че има такъв поет!“. А след излизането от печат на третата ми стихосбирка „Слънце между нас“ обяви, че в съвременната българска поезия има Андасарова метафора в рецензия за нея, отново в сп. „Септември“. Това негово откритие утвърдиха по-късно в свои литературни портрети за мен Николай Василев, Николай Петев и особено Евтим Евтимов, Матей Шопкин и Иван Гранитски. Кое е по-особеното в поезията ми? И според тях – метафоричният език вместо директния словесен изказ.
– Особено място в поетичните ви творби заема любовната тема, защо? Вие лично открихте ли любовта?
– Любовта за мен е лична съкровена изповед за най-святото чувство – обичта. Тези свои стихове никога не назовавам любовни, а интимни. А под заглавието на единствената ми засега книга „Ти освен небето на душата ми“ е изписано „Интимна лирика“. Така са озаглавени и циклите с интимни стихове в другите ми поетични книги. Дали съм открил любовта? Ами тя не се търси целенасочено, нито душата ни е рудник, в който дълбаем, за да я открием. Тя идва внезапно, чакано, понякога недочакана, спохожда ни, когато вълни от чувства на двама силно се прегърнат и ние се изгубим в тях. За да се намерим слети в едно. И аз съм откривал любовта, но най-трайно в книгите.
– Вие сте непоправим оптимист, още ли е в сила философията ви от стихотворението „Сутрин рано“, посветено на Йосиф Сърчаджиев?
– Да, човек трябва да е оптимист всеки миг. Да живее смислено и красиво, защото неотложно ни дебне сянката на смъртта. Ще ми позволите да цитирам само последния куплет на това мое стихотворение:
„И така – помни човече – радвай се на този свят. Днес е твой, а утре вече с него друг ще е богат!“
– Вярно ли е, че при срещата ви с Ванга тя е казала: „Шо не си се хванал с музика, бре? От тебе щеше да стане голем композитор, ама и като поет си добър и ще станеш известен“?
– Никога няма да забравя тези думи в първата ми среща с Ванга в Рупите, където ме отведе една привечер моят непрежалим приятел Федя Яков. Тя много го обичаше и още при влизането ни му рече: „Това е най-верният ти приятел, да го пазиш!“. И се обърна към мен: „Купил си си нова кола, чакал си я години наред, затова внимавай като караш, дясната й страна!“. Само след седмица по невнимание я ударих в товарен камион и цялата дясна страна се изпотроши. После Ванга ми каза, че вижда баща ми как се е изгубил в някакъв черен тунел. Той беше миньор и преди месец почина след тежко боледуване вследствие на подземното ураново облъчване. И други неща ми предсказа, които излязоха истина.
– Наричат ви „най-добрия метафоричен поет“. Бихте ли ни разкрили корените на тази метафоричност?
– По-скоро отдавна съм признат за метафоричен поет. А корените на моята метафоричност са в песенното богатство, в многоцветието на природата и сезоните на незалязващото ми детство, в пространствата между Пирин, Рила и Родопите на моята родна Елешница. Фолклорът е дълбокият, непресъхващият извор на метафорите. Но трябват усет и рецептори за цвят, съцветия и цветови нюанси, за звук, звукове и полутонове, за капките и техните светове, за светлината и тъмнината с отраженията в очите и в душата ти. И да намериш адекватните думи, за да ги събереш.
– Получихте за 24 май най-високата награда на Министерството на културата – „Златен век с огърлие“. Какво беше тя за вас?
– Венец на усърдието и работата ми вече над 60 години в ковачницата на българското слово!
– Как живеете в тези объркани времена? Какво ви обижда най-много?
– Те са вече толкова объркани, че почти не вярвам човекът отново да ги подреди. Как да живея в тях? Ами като объркан човек. Често трудно пазя равновесие. И аз в някои утрини се опипвам, за да се уверя, че съм жив! Най-много ме обиждат лакомията, простотията и грубостта.
– Докъде ви стига пенсията?
– До никъде! Голям наш поет каза и написа: „Бездарието е фашизъм!“. А аз ще река: Безхаберието и безчувствието към съдбата на хората, на народа ни, на България е цинизъм!
– Казват, че писателите имали пророчески дар. Какво предвиждате за страната ни?
– Рано или късно ще дойде видовден и всеки ще получи заслуженото. Знам, България има по-светъл път пред себе си, така казваше и леля Ванга. За нас остава вярата, че скоро ще стъпим на този нов път.
Ралица Василева
Вестник “ ТОП ПРЕСА „
Be the first to leave a review.
