НИКОГА НЕРАЗКАЗАНО: Бански буквар излиза 32 години преди Рибния
-
- юни 19, 2018
Разговорът за българската просвета и култура, който традиционно се върти в дните около 24 май, не минава без споменаването на Паисий Хилендарски и Неофит Рилски. Приносът на града ни обаче не се изчерпва с тези две имена. И до днес остава малко известно, да не кажем почти неизвестно, че и други двама банскалии от две поколения на един род са свързани не просто с книжнината, но и с полагането на нейните основи. Това са Марко Теодорович Везьов, често срещан в архивните документи като Марко Теодорович или Марко Хаджитодоров, и неговият племенник Марко Георгиевич Везьов. Както повечето родолюбци от онова време, и двамата са били видни търговци с връзки в Европа, които в зората на Възраждането прозирали нуждата от налагането на българщината за оцеляването на нацията.
Благодарение на покойната вече Екатерина Бояджиева, потомка на Хаджи-Вълчовия род и автор на дългогодишни изследвания за града, и по-конкретно – на книгата й „Банско през Възраждането“, в която на 286 луксозни страници със 142 илюстрации прави описание на фамилиите тук, днес можем да ви разкажем историята на първия български учебник. И това съвсем не е Рибният буквар на Петър Берон от 1824 г.
Повече от три десетилетия преди него – през 1792-ра, Марко Теодорович Везьов дава средства за отпечатването на първата новобългарска учебна книга, с която се нарушава църковнославянската традиция и се въвеждат елементи на светската система на обучение. Букварът е издаден под заглавие: „Первое оучение хотящими оучится книг писмени Славянскими, називаемое Буквар“. С въздействието си в тази насока той изпълнява ролята на учебник на прехода от църковнославянски към говоримия език, към съвременното и широко разбираемо предаване на граматиката, към обогатяването на училищната просвета.
За съществуването на това издание съобщава първи Любен Каравелов в статията си „Българската журналистика” във вестник „Московские новости” през 1862 г. В нея той споменава, че още в 18-ото столетие се срещат книги „на славяноруски“ като тази на Г. Марка Булгара, родом из Разлога“.
В началото на ХХ век проф. Йордан Йорданов попада на буквара в Самоковско и веднага публикува заглавната му страница и данни за него и в двете издания на „Българските старини из Македония” от 1908 и 1931 г. Тук авторът използва учебника като ярък документ за българското народно самочувствие и същевременно споменава, че „Марко Теодорович е един от българските търговци от село Банско, (Разложко), установили търговски връзки с Виена, когото вероятно патриотични сърби ще са подканили да се заеме с издаването“.
„Ако вникнем по-дълбоко в търговското минало на Банско, ще се убедим, че това твърдение изглежда напълно правдоподобно“, пише Екатерина Бояджиева. В столицата на Австро-Унгарската империя търговците от Източна Европа имали свой център – църквата „Св. Георги“ и стария виенски пазар за месо. Срещите им ставали в близкото кафене „При белия вол“. Затова е напълно логично Марко, който имал кантора във Виена, да е посещавал средището на южнославянските прекупвачи, където се обсъждали не само техните дела, но и най-наболелите проблеми в живота на страдащите от владичеството, зараждали се и мислите за национална просвета и национално образование. „Именно в такава обстановка трябва да е изникнал и въпросът за съставянето и издаването на такъв буквар, който да даде по-широки знания на децата и да насочи учителите към нови методи за по-лесното им усвояване. И тъй като за тази задача са били необходими много средства, с нея се захваща един от най-заможните представители на търговското съсловия – банскалията Марко Теодорович“, уточнява Бояджиева.
Според изследването й Везьов не само плаща издаването, но и се заема с разпространението на книгата из българските земи, което се потвърждава от факта, че у нас са открити доста екземпляри (повече от тези на Бероновия буквар) от това учебно пособие. Известни са цели 12 броя, съхранявани в Националната библиотека, библиотеката на СУ „Климент Охридски“, Музея на народното образование – Габрово, Музея на Възраждането – Котел, както и от няколко частни лица.
С името на своя иждивител (издател) – така остава известен букварът и въпреки че в историята не се записва с толкова голяма популярност, се явява ценно помагало и славна страница от миналото, изява на културната взаимност на балканските народи. До 1824 г., когато излиза Бероновата книга, българските деца именно оттук са придобивали знания по история, геометрия, аритметика и др.
На заглавния лист на книгата четем освен „Первое оучение хотящими оучится книг писмени Славянскими, називаемое Буквар“ и това, че той е „с многими полезними и потребними наставлениями, по каторима возможно в кратком времени отрока не само Церковния, но и Гражданския Словенскаго язика писания“.
Несъмнено, осъзнал голямото значение на своето дело, Марко подчертава в заглавието своята национална принадлежност – „булгара, родом из Разлога“. Екатерина Бояджиева изрично подчертава, че по онова време повечето банскалии, търгуващи с Европа, извън пределите на България, пишели по-широкото географско понятие – Разлога, вместо малкото тогава селище Банско.
Букварът е от цели 130 страници и съдържа „Предувледомление“ и 9 раздела – „О писменах“, където е включена гражданска кирилска азбука, „О слогах“, „О речениях“, „О речах“, „О слогах под титлями“, „О богопознания“, „О молитве“, „О числах“, „О гражданских вещах“. Последният има три подразделения – „О времени“ (с понятията век, година, месец, седмица, годишни времена и елементите огън, въздух, земя), „О географии“, където са включени частите на света – Европа, Азия, Африка, Америка, и „О истории“, разделена на духовна и светска. Следва „Придаток“, в който са отбелязани задължителни според автора научни исторически събития като например „1373 изобретение хартии било“ и др.
Интересно е, че съставителят на буквара, излязъл от печатницата на сърбина Стефан Новакович, не е посочен, но е очевидно, че той е извършил преработка на основата на съществуващи дотогава буквари (вероятно този на Захария Орфелин от 1776 г., който пък е подобрено издание на руския буквар на Феофан Прокопович (1681 – 1736). Той бил на печатна кирилица и най-масово ползван в първата половина на XVIII век в Русия.
Българският учебник започва с гражданска и черковнославянска азбука. Като методика се изисква преди училище да има домашна работа – докато децата си играят с буквите, някой от семейството да иска точно определена от тях, написана на картонче. В училище пък даскалът показва буквите и ги именува, а същото трябва да правят и учениците. Главните букви се изучават отделно от малките.
Овладяването на четивната техника продължава с многосрични думи, изречения и кратки текстове. Първоначално това са молитви от буквара на Прокопович. След тях са дадени черковнославянските и арабските цифри и примери за четирите аритметични действия и т.н.
„Безспорно е, че най-голямото достойнство на този най-ранен за българите учебник е въвеждането на светската система на обучение. С неговото издаване Марко Теодорович Везьов влиза в летописа на Българското възраждане като сторонник на просветата и културата и ревностен родолюбец“, подчертава в изследването си Екатерина Бояджиева. Тя предполага, че е възможно в биографията му да има и други подобни дела, за които обаче не са открити документи.
Известно е, според приблизителни пресмятания, че Везьов е роден около 1760-а. Вероятно още много млад е проявил предприемчивост и трудолюбие, за да е възможно едва 30-годишен да даде необходимите средства за своето родолюбиво дело. В паметта на банскалии е запазен споменът за това, че е развивал широка търговия не само с памук, но и със сахтиян (обработена козя кожа), сусам, афион (сънотворен мак), и всичко изнасял във Виена.
Сведения за дейността му са открити в съхранявания в музея на Неофит Рилски търговски тефтер. В епархиалния поменик на манастира „Зограф“ на Атон пък е отбелязано посещение на банскалии от 1819 г., където е записано името на Марко и други членове от неговата фамилия.
Имотите му – къща, двор и градина, се намирали в центъра на Банско, западно от църквата, където днес е основното училище „Неофит Рилски“, а непосредствено до тях били дворното място и градината на неговия брат Георги и племенника му Марко Георгиевич, с когото често погрешно е отъждествяван. Племенникът, за когото ще ви разкажем в следващ брой, е бил на служба при сръбския княз Кара Георги и също е с неотменим принос за възрожденската ни просвета и култура. Авторът на буквара е имал един син – Тодор, а името на съпругата му не се помни. Годината на смъртта му също е неизвестна, но вероятно е около 1840-а.
Елица Илчева
Вестник “ ТОП ПРЕСА „
Be the first to leave a review.
