ВАСИЛ МИХАЙЛОВ ЗА КИНОТО, ТЕАТЪРА И ТВОРЧЕСКОТО УДОВЛЕТВОРЕНИЕ

На 28 – и май гоцеделчевци не пропуснаха възможността да видят на своя сцена един от най-големите български актьори Васил Михайлов, изиграл ролите на хан Крум, хан Кубрат, Капитан Петко войвода, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски и т.н., и т. н. Този път той се беше превъплътил в образа на пенсионирания железни­чар Степан в съвременната комедия „Брудершафт“ от украинския драматург Анато­лий Крим.

– Господин Михайлов, кой от героите, чиито образи сте изиграли, чувствате най-бли­зо до своята душевност?

– Актьорът поначало иска да избяга от своята душев­ност, да се направи на някой друг, да влезе в кожата на другиго. Тогава е най-сладко. А когато все му дават роли, които са близки до неговата душевност, той се износва. Аз вече съм 58 години на сцената и съм минал през всякакви групи герои – въз­растови, социални и т.н. На единадесет от моите герои са издигнати паметници – от Кубрат чак до Димитров.

– Каква роля бихте желали да изиграете?

– Навремето, когато бях на 60 години, а не като сега – на 80, казах на един млад коле­га, че мечтая да изиграя съ­временен българин, който е забогатял по честен начин.

– Какво Ви дадоха тези 58 актьорски години и какво Ви взеха?

– Дадоха ми творческа радост, макар че тя рядко спохожда, но съм я усещал няколко пъти. Случвало се е, когато публиката толкова обича героя, когото играя, че аз излизам навън. Ревал съм зад сцената, защото не мога да бъда на нивото на чувства­та, които публиката изпитва към моя герой.

Работата ми е отнела като на всеки човек много вре­ме, здраве, възможност да бъда по-дълго с децата си и с внуците си. Сега, на старини, най-голямата ми радост са те. И все пак едно е да гледаш внук, когато си на 50 години (първият ми внук се роди, ко­гато бях на 50), друго е на 80. Вече съм възрастен да играя с тях и да им издържам, но ме забавляват. Аз съм малко проклетичък и съм строг, но сега разбирам всички баби и дядовци, които глезят вну­ците си. Малката, като каже: „Дядо, много те обичам!“, и аз се предавам.

– А намерихте ли простите неща, които сте „загубили от тичане“?

– Сократ (и него съм играл) ходел по един хитон на голо и една торба, пълна със сем­ки, по пазара, люпел семки и викал: „Господи, колко неща, които не ми трябват!“ Та и аз малко го докарах дотук. Мога с удоволствие да се отка­жа от много неща. Колко му трябва на човека?! Аз в мо­ята стая имам едно широко легло, един голям телевизор и люлеещ се стол. Повече не ми е нужно.

– Кое Ви носи по-голямо творческо удовлетворение – киното или театърът?

– Театърът е неповторимо изкуство. Всяко представле­ние зависи от публиката и затова представленията не ни омръзват. В театъра мо­жеш нещичко да промениш следващия път, докато в ки­ното не можеш. После и да се ядосваш, вече си го заснел. И още нещо. В киното се случва публиката да се смее на ня­коя реплика и в продължение на 2-3 минути не чува следва­щите, докато в театъра спо­койно можеш да направиш пауза, след която да продъл­жиш. С голямо удоволствие играя и в камерни пиеси, зад гърба си имам вече 15 таки­ва. Общо взето, ролите ми са помпозни, например на поли­тици.

Киното също си има своите предимства. То ми позволява да избирам повече. А артис­тът избира, когато отказва. Аз напоследък отказах 3-4 участия, все в сериали.

– Само преди няколко дни беше празникът на българ­ския учител. Затова ще Ви попитам за спомените, които имате за Вашите учители.

– Учителите са ме направи­ли артист и човек. Учителка­та ми по литература напра­ви драматизация на романа „Как се калява­ше сто­маната“ от Ни­колай Остров­ски и аз играх Жухрай още на 14-15 го­дини.

– И накрая – какви са впе­чатле­нията Ви от град Гоце Делчев?

– Тук съм жи­вял цял месец, но това беше преди 40 годи­ни, кога­то снимахме в околните села – Плетена, Долен, Делчево. Четири филмови продукции направихме тук. Спомням си, че и в една манифестация се включихме. Минахме със знамето на Петко войвода. Та повече мога да говоря за онова време. А сега вие сте вече на голямо (смее се), хо­дите в Гърция, влизате, из­лизате… Какво да Ви кажа, хората ми харесват, макар че са кибритлии, и аз съм ки­бритлия.

– Благодаря Ви! С интервю­то ще зарадвате хората, кои­то харесвате и които също Ви харесват.

Юлия Баймакова

Вестник “ Градът „