ВАСИЛ МИХАЙЛОВ ЗА КИНОТО, ТЕАТЪРА И ТВОРЧЕСКОТО УДОВЛЕТВОРЕНИЕ
-
- юни 7, 2018
На 28 – и май гоцеделчевци не пропуснаха възможността да видят на своя сцена един от най-големите български актьори Васил Михайлов, изиграл ролите на хан Крум, хан Кубрат, Капитан Петко войвода, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски и т.н., и т. н. Този път той се беше превъплътил в образа на пенсионирания железничар Степан в съвременната комедия „Брудершафт“ от украинския драматург Анатолий Крим.
– Господин Михайлов, кой от героите, чиито образи сте изиграли, чувствате най-близо до своята душевност?
– Актьорът поначало иска да избяга от своята душевност, да се направи на някой друг, да влезе в кожата на другиго. Тогава е най-сладко. А когато все му дават роли, които са близки до неговата душевност, той се износва. Аз вече съм 58 години на сцената и съм минал през всякакви групи герои – възрастови, социални и т.н. На единадесет от моите герои са издигнати паметници – от Кубрат чак до Димитров.
– Каква роля бихте желали да изиграете?
– Навремето, когато бях на 60 години, а не като сега – на 80, казах на един млад колега, че мечтая да изиграя съвременен българин, който е забогатял по честен начин.
– Какво Ви дадоха тези 58 актьорски години и какво Ви взеха?
– Дадоха ми творческа радост, макар че тя рядко спохожда, но съм я усещал няколко пъти. Случвало се е, когато публиката толкова обича героя, когото играя, че аз излизам навън. Ревал съм зад сцената, защото не мога да бъда на нивото на чувствата, които публиката изпитва към моя герой.
Работата ми е отнела като на всеки човек много време, здраве, възможност да бъда по-дълго с децата си и с внуците си. Сега, на старини, най-голямата ми радост са те. И все пак едно е да гледаш внук, когато си на 50 години (първият ми внук се роди, когато бях на 50), друго е на 80. Вече съм възрастен да играя с тях и да им издържам, но ме забавляват. Аз съм малко проклетичък и съм строг, но сега разбирам всички баби и дядовци, които глезят внуците си. Малката, като каже: „Дядо, много те обичам!“, и аз се предавам.
– А намерихте ли простите неща, които сте „загубили от тичане“?
– Сократ (и него съм играл) ходел по един хитон на голо и една торба, пълна със семки, по пазара, люпел семки и викал: „Господи, колко неща, които не ми трябват!“ Та и аз малко го докарах дотук. Мога с удоволствие да се откажа от много неща. Колко му трябва на човека?! Аз в моята стая имам едно широко легло, един голям телевизор и люлеещ се стол. Повече не ми е нужно.
– Кое Ви носи по-голямо творческо удовлетворение – киното или театърът?
– Театърът е неповторимо изкуство. Всяко представление зависи от публиката и затова представленията не ни омръзват. В театъра можеш нещичко да промениш следващия път, докато в киното не можеш. После и да се ядосваш, вече си го заснел. И още нещо. В киното се случва публиката да се смее на някоя реплика и в продължение на 2-3 минути не чува следващите, докато в театъра спокойно можеш да направиш пауза, след която да продължиш. С голямо удоволствие играя и в камерни пиеси, зад гърба си имам вече 15 такива. Общо взето, ролите ми са помпозни, например на политици.
Киното също си има своите предимства. То ми позволява да избирам повече. А артистът избира, когато отказва. Аз напоследък отказах 3-4 участия, все в сериали.
– Само преди няколко дни беше празникът на българския учител. Затова ще Ви попитам за спомените, които имате за Вашите учители.
– Учителите са ме направили артист и човек. Учителката ми по литература направи драматизация на романа „Как се каляваше стоманата“ от Николай Островски и аз играх Жухрай още на 14-15 години.
– И накрая – какви са впечатленията Ви от град Гоце Делчев?
– Тук съм живял цял месец, но това беше преди 40 години, когато снимахме в околните села – Плетена, Долен, Делчево. Четири филмови продукции направихме тук. Спомням си, че и в една манифестация се включихме. Минахме със знамето на Петко войвода. Та повече мога да говоря за онова време. А сега вие сте вече на голямо (смее се), ходите в Гърция, влизате, излизате… Какво да Ви кажа, хората ми харесват, макар че са кибритлии, и аз съм кибритлия.
– Благодаря Ви! С интервюто ще зарадвате хората, които харесвате и които също Ви харесват.
Юлия Баймакова
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
