Моят Неврокоп
-
- юни 6, 2018
Не по-малко впечатляващ бе вторият му коронен номер – левитацията. Той успяваше да вдигне във въздуха лежащата на маса негова асистентка без никакви опори под нея. За по-голяма достоверност прекарваше по тялото и обръчи и удостоверяваше, че тя действително е във въздуха. Сенко винаги беше между хората, на пазара, отбиваше се в кафенето. Често обядваше и вечеряше при баща ми и в по-късните години на масата около него се събираха слушатели и той почваше да реди сладкодумни приказки. Известно е, че бе любимец на Тодор Живков и споделяше как се обръщал фамилиарно към него с колега: „И ти лъжеш народа, и аз. Само че на мен ми ръкопляскат.“
Веднъж видях как той отиде на пазара при една продавачка на яйца и поиска едно яйце. Счупи го и извади от него една голяма жълта монета. Поиска от продавачката да му продаде цялата кошница с яйца. Тя категорично отказа и след като Сенко си отиде, счупи яйцата едно по едно и, естествено, не откри нищо.
Въздушните акробати обикновено опъваха дебело стоманено въже между Джамбазовата и Пасковата къща на улица „Търговска“. Поемаха един дълъг прът в ръце и, балансирайки, с него преминаваха от едната къща към другата и обратно без никакви колани, предпазни мрежи или други защитни средства. След като слизаха от въжето при събралата се публика, те се кланяха на ръкоплясканията и пускаха поднос за събиране на хонорар.
Някъде около есента на 1945 година, след като бе завършила Втората световна война, в града пристигна Ансамбълът на Червената армия с ръководител народният артист на Съветския съюз Александър Александров. Концертът, на който успях да присъствам, беше зашеметяващ. Руски песни и романси, фронтови частушки, казачоци, лезгинки и т. н. Салонът пращеше по шевовете и по едно време някой извика: „Бягайте, балконът ще падне!“ Създаде се суматоха, но ситуацията бе овладяна бързо и концертът продължи.
Читалищната библиотека
Първите книги, които прочетох в отделенията, бяха „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичер Стоу и „Конникът без глава“ на Майн Рид.
В повечето случаи заемах книги от Тошо Данков. Семейството му имаше добре подбрана библиотека. В истинския свят на книгата попаднах, след като ме заведоха в библиотеката към читалище „Просвета“. Там видях как хората идват, вземат книги, четат вестници. Помещаваше се до Пелтековата къща срещу Митрополията. Директор бе Георги Петров, а библиотекари – Николай Младенов, Борис Вълев и по-късно Емилия Праматарска. Не съм ползвал систематичния каталог в началото.
Консултанти ни бяха библиотекарите. Препоръчваха ни книги, съобразявайки се с възрастта ни, но когато връщах книгите, задължително ме препитваха по тяхното съдържание.
Последователно прочетох „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо, „Тарзан“ на Емилио Салгари, книги за Винету, апахите, команчите, скаутите, а по-късно – българските писатели, световната литература и така досега. Винаги вкъщи имам подръка по две-три книги за четене.
През 1948 година голям пожар опустоши библиотеката и това, което остана от книгите, бе преместено в сградата на читалището.
Мисля, че сега децата са лишени от голямата радост да вземат една от тези оръфани книги и като започнат по светло, та до мръкване и до лягане да бъдат потопени във въображаемия свят на героите от книгите. Не мога да гадая как ще приключи схватката между компютъра, Интернет и книгата.
Кметският глашатай и градската радиоуредба
За гражданите на Неврокоп особено важен бе глашатаят барабанчик, който обикаляше града да разгласява новините и съобщенията на кмета. Той биеше барабана си на определени, по-оживени места и кръстовища, облечен в униформа на разсилен от хубав черен или бозав шаяк и фуражка със същия цвят. Такава бе униформата и на прислужниците в учреждения, банки и училища. Застанал леко разкрачен, вестителят на неврокопското население започваше да бие силно опънатата кожа на барабана. Звукът му се чуваше на голямо разстояние и хората се стичаха около него. След като се съберяха достатъчно слушатели, глашатаят спираше думкането, втикваше палките в специални легла, отмяташе барабана назад, изваждаше бавно, с определена важност листове със съобщенията и четеше на висок глас, сериозно и натъртено. След като завършеше, завърташе барабана пред себе си и удряше два-три пъти, с което се обявяваше краят на съобщенията. После отново го мяташе на гърба си и тръгваше към следващото кръстовище, следван от нас, децата. Ние слушахме съобщенията, освен на площада пред читалище „Просвета“, и пред градската аптека на улица „Търговска“ (сега там също има аптека), и пред сегашната сграда на РПК.
Спомням си, че последният глашатай до 1945 година се казваше Харизан Тамахкяров – висок строен мъж с мустаци, който с достойнство вършеше своята работа.
Пускането на градската радиоуредба изпрати в историята тези мили хора с чувство за престиж на своята работа на вестители. Радиоуредбата не само за мен бе едно голямо чудо за онова време.
Вкъщи нямахме радиоапарат, в началото нямахме и радиоточка, а бях навлязъл вече в музиката. За целта от публикуваната във вестниците ежедневна програма на Радио София избирахме часовете на музикалните предавания и отивахме с приятели в градската градина да слушаме класическа музика от мощния високоговорител, приличащ на гъба, окачен на стълб. Такива тонколони кметството бе окачило и на други кръстовища и те гърмяха понякога по цял ден.
В следващите години мащабно навлязоха в домовете радиоточките и местните съобщения и програмни предавания се излъчваха през радиовъзела, както се наричаше тогава.
Специалистът по монтажа и поддръжката на това градско радио Йосиф Романски стана и първият говорител.
Съжалявам, че напусналият този свят Георги Гавалюгов – дългогодишен програмен ръководител на радиовъзела, поет, актьор, рецитатор, не успя да напише спомените си.
Илия Чонев
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
