СЕЛО ЛОВЧА

След един-два дена во­енният следовател ни по­вика в канцеларията и ни показа втора телеграма до него – защо още ни държи и не ни е изпратил, и каза, че за да бъде и той оправдан, е отговорил, че и тук сме задържани под следствие като обвиняеми, задето сме се обявили против новата власт, и като приключи след­ствието, ще ни изпрати. Каза още, че утре ще ни изследва и вечерта в 17.30 ще зами­нем с бързия влак. Завърши с думите: „А там какво ще правите… дано се разбере­те…“

На другия ден в посочено­то време тръгнахме с двама полицаи, единият от които старши. Пристигнахме на гара Белово доста късно, по тъмно. Пътят за селото ми­наваше покрай хотел – рес­торанта. Нашият работник ни следеше отблизо. Точно когато дойдохме пред ресто­ранта, помолихме полицаите да влезем вътре да си купим един хляб. Те се съгласиха и влязохме право пред бюфе­та и поискахме хляб. Рес­торантът беше препълнен с хора и докато бюфетчикът се навеждаше да вземе хляб, нашият човек с насочен към тях турски маузер ги застави да влязат в отворената до бюфета вратичка, след което веднага дръпна и заключи, а ние тримата през задна врата минахме в градината и поехме в тъмнината. Това стана мигновено, за не пове­че от минута време. Почув­ствахме, че сме се отърва­ли, макар че преследването щеше да продължи. За да за­губим диря, се мотахме цяла седмица из Юндола, но пък с храната беше трудно.

След цяла нощ пътуване стигнахме едни ханчета, ми­сля, че се казват Беличките. Влязохме и колкото хляб имаше, го задигнахме. На другата вечер в бурно и дъж­довно време стигнахме край село Добринище и поехме из Пирин. Лутахме се три дена. Храна намирахме в овчар­ски търли – окачени торби по боровете, и пътят продъл­жаваше безспир, през Па­паз чаир, Моторок, под село Тешово. Минахме Кимеря и в тъмно вечерта стигнах­ме нашата Буровица, като се спряхме над пътя, който отива към сегашното село, под едно старо дърво. Вре­мето беше тъмно и трудно за ориентиране, но ние пра­тихме нашия човек да отиде в селото (тогава още го нари­чахме колибите) и да намери Петър Григоров, ако може да дойде при нас, за да му по­ръчаме нещо. Нашият човек познаваше добре хората и селцето, та тръгна веднага. Предварително се бяхме уго­ворили за случай на залавя­не от противника. В селцето нарочно бе поставен да на­блюдава и изпълнява наред­бите на бандитската органи­зация Илия Работата от село Търлис, живущ в село Гайта­ниново, върл върховист.

На отиване нашият човек попада в ръцете на Божик Джингаров от селото, който връзва ръцете му с помощта на други с тънък тел и ведна­га съобщава на Работата. За­почват да го инквизират, за да каже къде сме и как сме въоръжени. Божик Джинга­ров напълно сътрудничеше на бандата автономисти и ако не го поменах на земля­ческата среща, то го напра­вих, за да не разваля настро­ението на неговите близки, синове, жена и др. по време на многоселския митинг на площада. Но тук съм задъл­жен да напиша всичко, както съм го видял.

Имайки предвид, че наши­ят човек може да бъде за­ловен, ние се оттеглихме от уговореното място за чакане и преминахме на отсрещния бряг на Боровица, на 150 – 200 метра, и се притаихме в гайтанинския пъзлак, откъ­дето слушахме дали ще се даде паролата към угово­реното място. В тишината лесно се забелязва дали двама души или повече пъ­туват, тъй като мястото е ситно каменисто и лесно се чува шумът. След дълго ча­кане, с уши, положени на зе­мята, чухме, че се шушука и се пръскат ситни камъчета от стъпките на повече хора. Ние се сетихме, че това са хора, които се насочват към уговореното място, затова се изтеглихме набързо към Конско и поехме пътя към Грозденчевия орех, къде­то постояхме малко да си отпочинем и добре да под­слушаме дали наоколо се движи някой. Времето беше към съмване и трябваше да преминем границата, когато вече всичко се е прибрало в базите си. Със свалени обув­ки, за да не тропаме, бегом се намерихме над Гинови­те плевни и бегом минахме границата и навлязохме в Сименовите плевни. Гръц­ките войници ни забелязаха и веднага скочиха да ни за­ловят. Ние им казахме, че бягаме от България и идем да им се предадем. Самите гърци подозираха, че е така, защото знаеха за преврата в България и ужасите, станали след него. Гръцките войни­ци току-що бяха сложили да сварят чай за закуска точно при изгрев слънце и ни каза­ха, че ще закусим, та после ще ни заведат при офицера в Ловча. След закуската ни заведоха в селото, като предварително офицерът беше уведомен за нас по те­лефона.

Офицерът ни прие любез­но и ни попита дали сме за­кусили на поста. Ние отгово­рихме на неговите въпроси, които се ограничаваха само до нашето бягство и причи­ните за него. Най-после каза, че ако имаме близки в село­то, можем да се видим с тях. Ние посочихме майчината сестра Митра Филипова и офицерът нареди на Димов Георги (Кехаята) да я извика. Тя дойде и ни донесе една пълна паница пържени яйца с хляб за обяд.

Следобед с един войник ни закараха в с. Гюреджик, къ­дето пренощувахме заедно с гръцки войници от поправи­телна рота. До обед се дви­жехме свободно из селото. Този ден беше Петровден – 12 юли 1923 година.

За обед ни дадоха консер­виран грах да обядваме. От Гюреджик пак с войник до Драма. И на другия ден, пак с войник, в Серес, в щаба на дивизията. От Серес, пак с войник, придружени, раз­бира се, с писмо, в Солун, в щаба на Трета армия с на­чалник генерал Пангалос. Писмото беше дадено от войника в една стая, а ние чакахме вънка. След малко дойде не съвсем млад офи­цер и като ни разпита накъ­со, каза на чист български език: „Ние ще ви освободим да живеете в Гърция, обаче ще станете наши сътрудни­ци и ще вършите каквото ви кажем.“ Тия думи много ме възмутиха и без да мисля, отговорих: „Ние, господине, дойдохме в Гърция , за да спасим живота си от една необуздана шайка, която се установи чрез преврат на власт и изби невинни хора заради убежденията им. Аз Ви казвам какви са те, без да сте ме питали още, но ако Вие искате да станем шпиони против отечеството си, това няма да сторим и молим да ни дадете време да заминем другаде.“ Същи­ят офицер бил от Пловдив, завършил средно образова­ние в Пловдивска българска гимназия и емигрирал в Гър­ция през 1908 година, където станал офицер и преводач в същата армия.

Ние с преминаването си още се сдумахме с брата да не се издаваме, че разбира­ме гръцки, за да знаем как­во ще се говори за нас. След тия думи, които чу, офицерът ядосано направи кръгом, каза на войника да почака и след 15-20 минути се вър­на с писмо. Като го даде на войника, каза по гръцки: „Ще ги върнете обратно за България!“ Аз уж не разби­рам и попитах моментално офицера какво става с нас, а той ми отговори: „Отивайте с войника, той знае!“ И толкоз. До вечерта стигнахме в Се­рес и войникът ни предаде заедно с писмото на един офицер поручик, началник на поправителна дружина, която се намираше на края на града, в една изоставена джамия, оградена с бодлива тел. Офицерът прочете наум писмото и каза на войника да ни предаде в джамията, но ние своевременно запи­тахме офицера на българ­ски какво става с нас. Той се обърна към войника и го попита какво искаме. Вой­никът му каза, че и той не разбира. Затова офицерът взе телефона и искаше отня­къде да му изпратят човек, знаещ български. След 10-15 минути пристигна млад спретнат войник и рапор­тува пред офицера. Той по­иска от него да ни каже, че има заповед от Солун да ни върнат обратно в България, но че ще стоим тук, докато дойдат от границата войни­ците за продукти и с тях ще ни върнат, за да не пращат нарочно други войници. Ние казахме, че за нас връщане­то ни в България е смърт, но той вдигна рамене и каза, че такава му е заповедта. Не ни оставаше нищо друго, освен бягане и от гърците.

Вестник “ Градът „