СЕЛО ЛОВЧА
-
- юни 6, 2018
След един-два дена военният следовател ни повика в канцеларията и ни показа втора телеграма до него – защо още ни държи и не ни е изпратил, и каза, че за да бъде и той оправдан, е отговорил, че и тук сме задържани под следствие като обвиняеми, задето сме се обявили против новата власт, и като приключи следствието, ще ни изпрати. Каза още, че утре ще ни изследва и вечерта в 17.30 ще заминем с бързия влак. Завърши с думите: „А там какво ще правите… дано се разберете…“
На другия ден в посоченото време тръгнахме с двама полицаи, единият от които старши. Пристигнахме на гара Белово доста късно, по тъмно. Пътят за селото минаваше покрай хотел – ресторанта. Нашият работник ни следеше отблизо. Точно когато дойдохме пред ресторанта, помолихме полицаите да влезем вътре да си купим един хляб. Те се съгласиха и влязохме право пред бюфета и поискахме хляб. Ресторантът беше препълнен с хора и докато бюфетчикът се навеждаше да вземе хляб, нашият човек с насочен към тях турски маузер ги застави да влязат в отворената до бюфета вратичка, след което веднага дръпна и заключи, а ние тримата през задна врата минахме в градината и поехме в тъмнината. Това стана мигновено, за не повече от минута време. Почувствахме, че сме се отървали, макар че преследването щеше да продължи. За да загубим диря, се мотахме цяла седмица из Юндола, но пък с храната беше трудно.
След цяла нощ пътуване стигнахме едни ханчета, мисля, че се казват Беличките. Влязохме и колкото хляб имаше, го задигнахме. На другата вечер в бурно и дъждовно време стигнахме край село Добринище и поехме из Пирин. Лутахме се три дена. Храна намирахме в овчарски търли – окачени торби по боровете, и пътят продължаваше безспир, през Папаз чаир, Моторок, под село Тешово. Минахме Кимеря и в тъмно вечерта стигнахме нашата Буровица, като се спряхме над пътя, който отива към сегашното село, под едно старо дърво. Времето беше тъмно и трудно за ориентиране, но ние пратихме нашия човек да отиде в селото (тогава още го наричахме колибите) и да намери Петър Григоров, ако може да дойде при нас, за да му поръчаме нещо. Нашият човек познаваше добре хората и селцето, та тръгна веднага. Предварително се бяхме уговорили за случай на залавяне от противника. В селцето нарочно бе поставен да наблюдава и изпълнява наредбите на бандитската организация Илия Работата от село Търлис, живущ в село Гайтаниново, върл върховист.
На отиване нашият човек попада в ръцете на Божик Джингаров от селото, който връзва ръцете му с помощта на други с тънък тел и веднага съобщава на Работата. Започват да го инквизират, за да каже къде сме и как сме въоръжени. Божик Джингаров напълно сътрудничеше на бандата автономисти и ако не го поменах на земляческата среща, то го направих, за да не разваля настроението на неговите близки, синове, жена и др. по време на многоселския митинг на площада. Но тук съм задължен да напиша всичко, както съм го видял.
Имайки предвид, че нашият човек може да бъде заловен, ние се оттеглихме от уговореното място за чакане и преминахме на отсрещния бряг на Боровица, на 150 – 200 метра, и се притаихме в гайтанинския пъзлак, откъдето слушахме дали ще се даде паролата към уговореното място. В тишината лесно се забелязва дали двама души или повече пътуват, тъй като мястото е ситно каменисто и лесно се чува шумът. След дълго чакане, с уши, положени на земята, чухме, че се шушука и се пръскат ситни камъчета от стъпките на повече хора. Ние се сетихме, че това са хора, които се насочват към уговореното място, затова се изтеглихме набързо към Конско и поехме пътя към Грозденчевия орех, където постояхме малко да си отпочинем и добре да подслушаме дали наоколо се движи някой. Времето беше към съмване и трябваше да преминем границата, когато вече всичко се е прибрало в базите си. Със свалени обувки, за да не тропаме, бегом се намерихме над Гиновите плевни и бегом минахме границата и навлязохме в Сименовите плевни. Гръцките войници ни забелязаха и веднага скочиха да ни заловят. Ние им казахме, че бягаме от България и идем да им се предадем. Самите гърци подозираха, че е така, защото знаеха за преврата в България и ужасите, станали след него. Гръцките войници току-що бяха сложили да сварят чай за закуска точно при изгрев слънце и ни казаха, че ще закусим, та после ще ни заведат при офицера в Ловча. След закуската ни заведоха в селото, като предварително офицерът беше уведомен за нас по телефона.
Офицерът ни прие любезно и ни попита дали сме закусили на поста. Ние отговорихме на неговите въпроси, които се ограничаваха само до нашето бягство и причините за него. Най-после каза, че ако имаме близки в селото, можем да се видим с тях. Ние посочихме майчината сестра Митра Филипова и офицерът нареди на Димов Георги (Кехаята) да я извика. Тя дойде и ни донесе една пълна паница пържени яйца с хляб за обяд.
Следобед с един войник ни закараха в с. Гюреджик, където пренощувахме заедно с гръцки войници от поправителна рота. До обед се движехме свободно из селото. Този ден беше Петровден – 12 юли 1923 година.
За обед ни дадоха консервиран грах да обядваме. От Гюреджик пак с войник до Драма. И на другия ден, пак с войник, в Серес, в щаба на дивизията. От Серес, пак с войник, придружени, разбира се, с писмо, в Солун, в щаба на Трета армия с началник генерал Пангалос. Писмото беше дадено от войника в една стая, а ние чакахме вънка. След малко дойде не съвсем млад офицер и като ни разпита накъсо, каза на чист български език: „Ние ще ви освободим да живеете в Гърция, обаче ще станете наши сътрудници и ще вършите каквото ви кажем.“ Тия думи много ме възмутиха и без да мисля, отговорих: „Ние, господине, дойдохме в Гърция , за да спасим живота си от една необуздана шайка, която се установи чрез преврат на власт и изби невинни хора заради убежденията им. Аз Ви казвам какви са те, без да сте ме питали още, но ако Вие искате да станем шпиони против отечеството си, това няма да сторим и молим да ни дадете време да заминем другаде.“ Същият офицер бил от Пловдив, завършил средно образование в Пловдивска българска гимназия и емигрирал в Гърция през 1908 година, където станал офицер и преводач в същата армия.
Ние с преминаването си още се сдумахме с брата да не се издаваме, че разбираме гръцки, за да знаем какво ще се говори за нас. След тия думи, които чу, офицерът ядосано направи кръгом, каза на войника да почака и след 15-20 минути се върна с писмо. Като го даде на войника, каза по гръцки: „Ще ги върнете обратно за България!“ Аз уж не разбирам и попитах моментално офицера какво става с нас, а той ми отговори: „Отивайте с войника, той знае!“ И толкоз. До вечерта стигнахме в Серес и войникът ни предаде заедно с писмото на един офицер поручик, началник на поправителна дружина, която се намираше на края на града, в една изоставена джамия, оградена с бодлива тел. Офицерът прочете наум писмото и каза на войника да ни предаде в джамията, но ние своевременно запитахме офицера на български какво става с нас. Той се обърна към войника и го попита какво искаме. Войникът му каза, че и той не разбира. Затова офицерът взе телефона и искаше отнякъде да му изпратят човек, знаещ български. След 10-15 минути пристигна млад спретнат войник и рапортува пред офицера. Той поиска от него да ни каже, че има заповед от Солун да ни върнат обратно в България, но че ще стоим тук, докато дойдат от границата войниците за продукти и с тях ще ни върнат, за да не пращат нарочно други войници. Ние казахме, че за нас връщането ни в България е смърт, но той вдигна рамене и каза, че такава му е заповедта. Не ни оставаше нищо друго, освен бягане и от гърците.
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
