Бойко – един сирак от Сандански, напазаруван като стока и изоставен

В Благоевград живее един млад мъж от ромски про­изход, който се дразни, ако види свой събрат да проси и ако не дай боже му подадеш пари, казва – лошо прави­те, така не му помагате, по-добре го накарайте да рабо­ти и му платете. Трябва да се научи да знае цената на труда и парите!”

Ето такава ситуация ме срещна с този млад сла­бичък и леко превит мъж. Представя се като Бойко Ку­чето и се гордее с прякора си, защото обожава живот­ните, грижи се за 40 бездом­ни кучета и котки, без да по­лучава пари за това.

Бойко има натоварено ежедневие – рано сутрин за­минава за археологическите разкопки край Благоевград, където работи до 15 часа за 25 лева надница, а след това заминава за приюта за куче­та, за да ги обгрижва. А кога­то има свободно време, тича по фирми и предприемачи да моли за пари, с които из­държа бездомните животни.

Той е на 31 години и е рабо­тил винаги. Казва се Бойко Роджър Гренцке. Обикнове­но, когато си каже трите име­на, всички се стряскат, но е истина – мла­дежът носи амери­канска фамилия, защото е осиновен от семейство от­въд Атлантика. За съжале­ние никога не е видял Аме­рика, нито е усетил уюта на семейство, дом и грижа.

“Два пъти съм изоставян, два пъти осиротявам, цели­ят ми живот е минал по до­мове за сираци. Нямам ни­кого освен своите кучета, те са ми семейството, разказ­ва изумителната си история Бойко, която е достойна за сценарий на филм.

Ро­ден е в Благо­евград през 1987 го­дина с името Бойко Каме­нов Пе­тров, майка му – ромка­та Ка­мелия обаче го изоста­вя още като бебе. Детето е оста­вено в дом, а по-късно циганката подписва декларация, че е съгласна да го осиновят. Родната му майка Камелия има още осем деца от двама мъже, но никога не е поже­лала да си върне Бойко, той просто й тежал. Така детето попада в сирашкия дом в село Петрово, Сандански.

Един ден, когато той е 3 го­дишен, в дома идва двойка американци, които си тър­сят момченце за осиновява­не. Харесват Бойко цели три години се борят с нашенска­та бюрокрация, докато пре­минат процедурата.

През това време често по­сещават дома, взимат Бойко и го водят в хотел Шератон в София. Детето изведнъж вижда един различен свят от мрачния сирашки дом.

През юли 1993 година Со­фийският районен съд изли­за с решение и в “името на народа” се дава разрешение детето да бъде осиновено от Гари и Дебора Гренцке.

Двамата са съпрузи по това време от 5 г., за мъжа това е втори брак. Завърши­ли са Мичиганския универ­ситет.

След съдебното решение Бойко е вече 6 годишен и получава нови документи, той има нов акт за ражда­не, американски гражданин е. Лелките и учителките от сирашкия дом в Петрово са щастливи и организират прощално парти за Бойко, който се счита тогава за къс­метлия, че ще промени съд­бата и живота си.

Фамилия Гренцке идва с преводачка Павлина Ала­джова, взимат го и тръгват към аерогарата в София. Детето обаче почва да реве на летището и американците ошашавени го оставят на преводачката и казват, гле­дай го за ден-два, докато се върнем.

От този ден през 1993 го­дина до днес тези хора ни­кога не се обаждат, нито се връщат в България. Просто забравят, че са осиновили дете и че са го оставили, а то по документи е техния син и положението все още не е променено де юре. Впослед­ствие това създава огромни проблеми за Бойко, защото се чудят с какви документи да го върнат в дома.

Американската мечта за миг се изпарява и Бойко попада в нов сирашки до

този път в Благоевград. Момчето завършва средно образование и се дипломи­ра като комбайнер от Сел­скостостопанския техникум в Кочериново.

След което системата го изхвърля и той остава на улицата сам да се оправя в живота, тъй като е вече пъл­нолетен. Така Бойко започва да работи. Ходи по цехове и предприятия и се моли за работа. “Всички ме наемаха и ми плащаха добре, но без трудов договор, сигурно за­щото съм циганин, не знам. Въпреки това аз съм благо­дарен на всичките ми рабо­тодатели, защото така съм имал възможност да си из­карвам сам парите.

А от спането на студено и влажно, за да икономисва сметки за ток, сега е развил тежка болест, има Бехтер и гръбнака му е скован, за­това върви приведен. Така става инвалид, получава пенсия, но тези 130 лева за нищо не стигат и продължа­ва да работи.

Иска му се да открие аме­риканските си родители, но не за да им пречи или да иска нещо, а да ги попита защо са изоставили едно дете самичко на летището. Защо първо са изгубили три години, докато го осино­вят, а после в един миг размислят.

“Те са ме взели буквал­но като стока от магазин, изведнъж стоката им се е сторила лоша и са ме върнали. Обидно ми е от цялата тази преживелица и затова искам да ги открия и да ги гледам в очите, когато ми отговарят. Аз реално по документи още съм техен син, защото процедура по разсиновяване няма.

Давали са ми съвети да ги съдя за нанесените ми мо­рални щети, но няма да го направя, казва Бойко Гренц­ке. Признава обаче, че тай­но в сърцето си се надява те да раз­мислят и да му осигурят възможност да продължи образование­то си, защото иска да има средства за своя любим приют за жи­вотни. Засега му помагат му благоевград­чани с добри сърца.

Той сам чис­ти и храни 40 изоставени кучета и кот­ки, води ги на ветеринар, на­правил е стра­ница на прию­та. Така чужденци разбрали за него и му изпращат по­мощи. Някол­ко от четри­ногите вече са осино­вени.

“Този приют е моят жи­вот и моята мисия, аз не полу­чавам нито общин­ски пари, нито субси­дия, но се гри­жа и никога няма да ги изо­ставя, кълне се Бой­ко.

Светлана Василева

Вестник “ ТОП ПРЕСА „