СЕЛО ЛОВЧА
-
- април 27, 2018
При тихата команда на Паница бързо се пристегнахме, напълнихме устите си с шума, за да избегнем усета на кучетата, и тръгнахме през полето, и между гръцките палатки преминахме опасното място, като се озовахме зад село Копривлен. След около един час пътуване изкачихме се на Кенди, под големия бряст, напихме се с вода от чешмичката под бряста и потеглихме към Стъргач. Тук вече от Места до връх Стъргач предвождахме ние, Петко Ключков и Иван Бакърджиев. Разсъмна се точно при преминаването на сухопесъкливата река Боровица, за да поемем в Стъргач.
Тук горичката е млада и има повече нискодъбов храсталак, та може да се прикриваме. След около едночасово пътуване се изкачихме на връх Стъргач, наричан още от ловчани Хасанов връх, под който имаше изорче – Дедо-Ивановия извор. Паница и Таската Серски поканиха нас, момчетата, да седнем около изворчето, за да си починем, но тутакси Паница смигна и се обърна към нас, ловчани, и каза: „На гости сме у вас , вие познавате по-добре от всички местността, затова обходете местата наоколо, за да не бъдем изненадани, и елате да посочите къде да поставим часови“. Докато говорихме с Паница на колко места трябва да се поставят часови, Таската наблюдаваше с бинокъла си към Ловча. Внезапно той се обърна към Паница и му каза, че на селския мегдан на един зид седят двама цивилни. Паница свали своя бинокъл и като се поогледа добре, каза, че и той вижда същото и затова ще трябва да пратим двама от ловчаните да отидат и да разучат какво е положението в селото и дали ще можем да се сдобием с храна, най-вече с хляб, след като се знаеше, че цялото село е избягало преди още да се появят гръцките войски към Черна гора. На мене беше възложено от Паница да си взема още един от нашенците и да тръгнем за село Ловча.
Аз взех със себе си Петко Ключков, мой съсед в селото, и към 10 часа преди пладне с натъкнати ножове на пушките прекосихме полето и се озовахме в нашето село, на селския мегдан, където вместо двама, сварихме трима души – старци от селото, които не искали да бягат, понеже били вече стари, а и гръцки разбирали добре, тъй като по онова време учили само на гръцки, нямало българско училище. Тримата бяха: дядо Божик Костов, хаджи Ангел и дядо Петко Чапкънов – всички около 70 – годишни. Още като ни видяха, старците станаха и ни посрещнаха със сълзи на очи, че пак идат българите обратно, защото ние бяхме с войнишка униформа и калпаци на Македоно – Одринското опълчение и с натъкнати ножове на пушките. Те ни сметнаха за авангарда на българската войска. Ние им обяснихме всичко за нашата мисия и че с нас са Паница и Таската. И тримата познаваха всички другари на Сандански от Серски революционен окръг, понеже бяха в местното ръководство на организацията. Те казаха, че в селото има брашно, а и една крава се лута наоколо, та можем да я заколим за месо, а когато се върне стопанинът (тя била на Велик Стаматов – сиромах човек), ще му я заплатим колкото струва, за да си купи друга, иначе може да я вземат гърците за нищо.
Ние с Петко Ключков се върнахме при дружината, където докладвахме на Паница и Таската за разговора с тримата селяни. Забравих да спомена, че единият от тримата селяни – Божик Костов, имаше двама синове в Македоно – Одринското опълчение, от които единият – Христо Божиков Костов, беше с нас – часови при дружината в Стъргач. По-големият син на Божик Костов беше ранен в китката на дясната ръка и остана в болницата. Паница и Таската също познаваха тримата ловчани и разчитаха на тях, затова решиха да се придвижим към село Ловча още същата вечер. От Стъргач до селото има път около час и половина. Ние тръгнахме към 19 часа и стигнахме на мръкване. Тримата селяни ни посрещнаха, здрависаха се с Паница и Таската и казаха, че преди ние да пристигнем, дошли седем души гръцки жандари. Настанили ги за спане в крайните изоставени къщи на Димитър Витанов. Паница каза на селяните, че щом не предприемат някакви акции, които да са в полза на гръцката армия, няма нужда да се занимаваме с тях. Вечерта спахме в Ловча, а на сутринта се изтеглихме към Али Ботуш и отседнахме във Врисова пещера. Там получихме и вареното месо от кравата на Велик Стаматов. След като се нахранихме и разпределихме останалата храна, предварително разделени на групи, се отправихме към местоназначението си. Една група се отправи към пътя, който минава от Драма, Просочен, Карлуково, пресича Калапот през връх Кръсти (дефиле), спуска се и излиза на шосето от Серес за Неврокоп. Втората група отива в Старчишкото и Зърневското поле, където се събират пак пътищата от Драма, прохода Гюреджик, по хребета между селата Гайтаниново, Лъки и Тешово. Трябваше да пазим , ако случайно пристигнат припаси за гръцките войски, които са в Неврокоп, откъм Демир Хисар или Серес през Черна гора и Пресек. Нека да отбележа, че другите села (без Ловча), а именно Гайтаниново, Тешово, Лъки, Каракьой, Търлис и др., бяха останали по местата си, само с малки изключения.
Първата група, която замина начело с Таската, още с пристигането на местоназначението си, се сблъска с гръцка чета, която дошла да обира калапотския манастир „Свети Димитър“, намиращ се вдясно от прохода „Кръсти“. Там бе ранен и по път почина Георги Ангелов Титянев от село Кобалища, Драмско.
Втората група можа да плени един обоз с припаси, идейки откъм Серес, като взема нужното със себе си, а останалото унищожи на място. Паница остро смъмри един от втората група на име Драпчо за това, че убил и ограбил (взел му и часовника) един местен грък, тютюнев комисионер, отиващ от с. Старчища за с. Зърнево по работа с кон. Всички другари осъдиха тая постъпка на Драпчо, ако се не лъжа, родом от Просочен, понеже същият грък беше винаги в добри отношения с българите от околните села и в миналото симпатизираше на организацията. Гърците, като научават за станалото при манастира „Свети Димитър“ и за това с техния обоз при село Старчища, събират башибозуци от турци и помаци, между които и войници от гръцката армия, и на другия ден настъпват откъм село Лялево в дълга верига срещу селата Лъки и Тешово, където бях и аз. Ние чухме пушечните изстрели на нашите авангардни постове на Лъчкия мост и по-далеко, вляво от Тешово. Бяхме вече заели стратегически позиции и след няколкочасово сражение ги отблъснахме, като с това запазихме и селата Лъки, Тешово, Ловча, Търлис и Каракьой от явно плячкосване. Когато се обмисляше къде какви акции да се проведат, получихме заповед по куриер, че има вече примирие и трябва да се изтеглим отвъд линията на примирието. Това сторихме още на другия ден, преминавайки през Моторок и Папаз чаир и озовавайки се оттатък река Места. С това завърши нашата акция – партизанска война зад тила на гръцката армия.
По времето, за което пиша, Васил Кост. Бакърджиев е войник в 6-и Македонски полк и по желание отива на Орфански залив, където с други свои другари отбива един десант на няколко гръцки лодки, за което бива награден с орден Кръст за храброст.
С подписването на Букурещкия мирен договор между Сърбия, Гърция, Румъния, от една страна, и победена България, от друга, през месец септември 1913 г. една смесена комисия от български и гръцки офицери започна да определя границата между двете държави. Комисията беше разквартирувана в Ловча на палатки. Границата беше очертана от връх Али Ботуш или Цари връх, както го наричаха ловчани, по самия водораздел, Коиловото, Голяма и Малка Попова падина. Тя пресече няколко плевни, пресече полето през Карачки път, Попови шипки, Беговица, Зраз дол, Манаско, Ключков преслап, Калайджиев чукар и излезе на Хрида. Така раздели полето на Ловча на две половини. До края на 1913 год. ловчани свободно си прибираха реколтата от двете страни – гръцка и българска. Даже селяните от гръцка територия засяха есенниците си в България. Също свободно се отиваше на пазар в град Неврокоп, а и в черквата се служеше постарому. От началото на 1914 год. гърците започнаха здраво да охраняват границата и наложиха да се пее на гръцки език в черквата. Същевременно отвориха и училището с гръцки учители, като отиваха от къща на къща да събират децата, подлежащи на обучение.
Вестник „Градът“
Be the first to leave a review.
