Родът ми е от Банско – потомък съм на иконописеца Тома Вишанов-Молера!
-
- март 13, 2018
Лили АНГЕЛОВА
КОЙ Е ТОЙ
Теодор Ушев е роден на 4 февруари 1968 г. Син е на художника Асен Ушев. През 1995 г. завършва „Графичен дизайн“ в НХА. Повече от 20 години живее в Монреал и създава филми в сътрудничество с националния филмов борд на Канада. Анимациите му – „Тауър Бауър“, детският „Царица“, „Човекът, който чакаше“, печелят множество награди по света. През 2018 г. кратката анимация „Сляпата Вайша“ по разказ на Георги Господинов бе сред 3-те номинации за „Оскар“ в категорията. Проектът му за дебютен пълнометражен игрален филм „Пумпал“ спечели субсидия от НФЦ, а преди дни Ушев откри в СГХГ изложба инсталация с миксирана реалност, озаглавена „Като в тъмно огледало“.
– Г-н Ушев, първата ви голяма изложба тук, в СГХГ, „Като в тъмно огледало“ гъмжи от изображения на нагнетени едно в друго човечета. Какви са те?
– Ха-ха-ха, това са всички хора, които виждам, познавам и срещам всеки ден. Ако се вгледате по някакъв начин, те приличат на ракови клетки, защото аз съм убеден, че в един момент ние, хората, се превръщаме в ракови образувания, които пречат на света. Наричам ги клъстъри. И докато ги правех, осъзнах, че те се разпространяват като заболяването рак. А той е много опасен.
– Голяма част от рисунките ви тук са като скални произведения?
– Да, така е. По същия начин, по който аз рисувам по стените на галерията, е рисувал първобитният човек. Разликата е само, че аз използвам маркери за графити, а тогава са използвали въглени.
– Каква е вашата „миксирана реалност“, за която говорите?
– За мен реалността е виртуалната реалност – тя ми е по-истинска, отколкото това, което виждам навън. Колкото и да е странно, е така. Тази инсталация, която виждате, е огледало на реалността, на действителността, каквото я усещам. С нeясен образ. Заглавието идва от Библията: „Сега виждаме смътно като през тъмно огледало, а тогава – лице с лице“. Това е посланието на инсталацията – идеята за настъпилия на дневен ред политически, религиозен и обществен фалш, лицемерието и спасението като личен и социален акт. Понякога образът ни в огледалото може да не е това, което очакваме, понякога плаши, изненадва. По отношение „миксираната реалност“ – това се постига чрез техника, която използвам в един от модулите на инсталацията, в които има прожекция на филм с каска-очила, които постигат за зрителя оптичната илюзия, че е част от действието, че е в него. Това е иновативна технология, която комбинира истинско изображение с привнесено такова и ги слива в едно. Много е интересно и мисля, че е любопитно за зрителите.
– Изложбата, която подготвяхте повече от половин година, е конструирана като християнски храм с притвор, вътрешна част и олтар, защо?
– Защото църквата е място за психотерапия, за пропагандиране на идеи, за внушение. Затова.
– Когато емигрирахте в Канада, по икономически съображения ли го направихте?
– Не. В България имах компания за графичен дизайн, която вървеше много добре. Но ситуацията в страната не беше добра, не ме вдъхновяваше – бях политически и най-вече културен имигрант. Бях отчаян от ситуацията. Омръзна ми да се боря, омръзна ми да ходя по митинги, да демонстрирам, а ако бях останал, трябваше да правя пак същото. Нали виждате – тук през месец се налага да се излиза и да се протестира. Мисля, че старите лица трябва да изчезнат
(Продължава на стр. 36)
Юлия БАЙМАКОВА
„Какво знаят сегашните младежи?!“ С този реторичен въпрос започва разказа за своя живот 90 – годишният бай Стоян Кирев. Държелив човек, той и сега не се дава на много от младите. Все още може да се качи от Гоце Делчев до Попови ливади пеша. Всеки понеделник и петък, след като свърши ежедневните си ангажименти, сред които основният е да отиде до старата къща, за да нахрани кокошките, той обикаля от край до край пазара. Обича да разговаря с хората, а и те му се обаждат, защото е добър събеседник и майтапчия. С желание отива и до селата, където е работил на младини. Там по-възрастните също го познават и веднага го наобикалят, да го поздравят и да се пораздумат с него.
Допреди 26 години бай Стоян е бил кинооператор в Гоце Делчев и селата наоколо. Останал много доволен от професията си, макар че я избрал съвсем случайно. Веднъж, както косял ливада, видял по пътя да върви човек, натоварен с нещо, което предизвикало интереса му. Попитал каква е „тая машина“ и разбрал, че е грамофон. Човекът му разказал, че прожектира филми, но за да привлече вниманието на хората, първоначално пуска грамофона, да се вдигне аларма. Така Стоян Кирев научил за професията на кинооператора и си помислил, че тя е тъкмо за него. Той имал вече занаят, бил шивач, но след боледуване от пневмония и туберкулоза в казармата, преценил, че му е нужна друга работа. И така, след едномесечен курс в София, вече бил кинооператор. Работата не го затруднила, защото като войник служил в свързочни войски и имал известни технически познания.
Най-ярките му спомени са свързани с прожекциите в село Ковачевица. Точно тогава, през 1955 година, пуснали тока в селото. Към едната новост се прибавила и друга – подвижно кино! Радвали се хората в селото, които по онова време били много, повече от 3 000 души! Всеки искал „да гледа кино“ и интересът към него бил много голям, стигало се до блъсканици пред входа на читалището. Билетът тогава струвал 10 стотинки, но имало хора, които дори и толкова не можели да отделят. Изходът бил един – вземали от полозите кокоши яйца, давали ги на магазинера, който веднага им осигурявал така нужните стотинки. Прожекциите за възрастни били в събота вечерта, а за деца – в неделя. Всеки неделен ден свещеникът биел камбаната в 12 без десет и точно в 12 прожекцията започвала.
Подобна била еуфорията и в останалите села на околията. До Лещен и Горно Дряново карали киномашината с кон, а ролките операторът често пренасял на гръб. На собствен ход стигал до селата Корница, Брезница, Лъжница, Дъбница. Случвало се да отиде до Ковачевица и да се върне оттам пеша за един ден, защото трябвало да се грижи за децата си. Жена му работела в кравеферма и тръгвала много рано за сутрешното доене.
Прожекциите ставали в читалищата или училищата, а нерядко – и на някоя поляна, например при горските работници в Беслет или при трудоваците на Чифте чарк, Мишева поляна и край Доспат, когато се строяла язовирната стена. „ Опъни чаршафа между два бора и готов подвижен екран!“ – смее се бай Стоян. Така бил прожектиран българският филм „Героите на Шипка“, индийският „Бродяга“ , турският „Реката“… Това били първите филми, които хората в Ляски, Ковачевица, Дряново, Лещен, Средна видели и така разбрали какво е кино.
Много са премеждията, които пешеходецът кинооператор имал през годините. Едно лято, крачейки по прекия път от Огняново за Ковачевица, той чул съскане и видял на пътя купа змии. Разгонил ги с тояга, защото трябвало да мине точно край тях. Зимъс се случило да види вълци, друг път – мечка. Не липсвали и неприятни срещи с кучета.
Не са малко спомените на бай Стоян и от прожекциите в града. В лятното кино се събирали по 1000 души на представление. Понякога изгасвал токът или се скъсвали лентите, а хората били нетърпеливи, викали, тропали, ругаели… Нямало как, той и сменникът му Марин Маринов изтърпявали и това. Годишно прожектирали по около 50 филма, които получавали като колети и после по същия начин препращали към други градове и села.
„Спомени, спомени… “ – въздъхва бай Стоян и този път се пренася още по-далече във времето, когато всеки ден идвал от родното си село Средна до града, за да посещава училище, и пак така се прибирал. Пътят му минавал край шивашката работилница на майстор Игнат от Огняново. След училище по цял час стоял и гледал как майсторът шие. Тогава решил и той да стане шивач. Съобразил се с това, че в селото му имало двама обущари, но нито един шивач. Изпълнил решението си и първият човек, на когото ушил панталон, бил баща му. После започнал да шие ризи и костюми. Две години работил във военна шивалня, докато дошло време да отиде войник. Сега вкъщи има две шевни машини и макар че вече трудно вдява иглата, все още зашива по нещо, когато се наложи.
Стоян Кирев отдавна е наясно, че парите не са най-важното в живота. Пенсията му е малка – 200 лева, но той изобщо не коментира това. По-важното е, че никога в живота си не се е предавал, бил е упорит и трудолюбив. За да подпомага семейството си, е гледал до четири крави. В продължение на 60 години е бил активен член на туристическото дружество в града. „Движението ме спаси“ – споделя той. Гордее се, че е бил в Москва и Ленинград (днес Санкт Петербург), в Гърция, пет пъти в Турция, а за Македония казва, че там и камъните го познават. Но това, което най-много стопля душата му, е, че през годините при различни обстоятелства е успял да спаси живота на трима души!
Стоян Кирев – обикновен човек, слабичък, среден на ръст, със съвсем побеляла коса. Взрем ли се обаче в живота му, ще открием достойнствата на истинския българин!
Be the first to leave a review.
