Родът ми е от Банско – потомък съм на иконописеца Тома Вишанов-Молера!

Лили АНГЕЛОВА

КОЙ Е ТОЙ

Теодор Ушев е роден на 4 февруари 1968 г. Син е на художника Асен Ушев. През 1995 г. завършва „Графичен дизайн“ в НХА. Повече от 20 години жи­вее в Монреал и създава филми в сътрудничество с националния филмов борд на Канада. Анимациите му – „Тауър Бауър“, детският „Царица“, „Човекът, който чакаше“, печелят множе­ство награди по света. През 2018 г. кратката анимация „Сляпата Вайша“ по раз­каз на Георги Господинов бе сред 3-те номинации за „Оскар“ в категорията. Про­ектът му за дебютен пъл­нометражен игрален филм „Пумпал“ спечели субсидия от НФЦ, а преди дни Ушев откри в СГХГ изложба ин­сталация с миксирана ре­алност, озаглавена „Като в тъмно огледало“.

– Г-н Ушев, първата ви го­ляма изложба тук, в СГХГ, „Като в тъмно огледало“ гъмжи от изображения на нагнетени едно в друго чо­вечета. Какви са те?

– Ха-ха-ха, това са всички хора, които виждам, позна­вам и срещам всеки ден. Ако се вгледате по някакъв начин, те приличат на рако­ви клетки, защото аз съм убеден, че в един момент ние, хората, се превръщаме в ракови образувания, които пречат на света. Наричам ги клъстъри. И докато ги пра­вех, осъзнах, че те се разпространяват като заболяването рак. А той е много опасен.

– Голяма част от ри­сунките ви тук са като скални произведения?

– Да, така е. По съ­щия начин, по който аз рисувам по стените на галерията, е рисувал първобитният човек. Разликата е само, че аз използвам маркери за графити, а тогава са из­ползвали въглени.

– Каква е вашата „ми­ксирана реалност“, за която говорите?

– За мен реалността е виртуалната реалност – тя ми е по-истинска, отколкото това, което виждам навън. Кол­кото и да е странно, е така. Тази инсталация, коя­то виждате, е огледало на реалността, на действител­ността, каквото я усещам. С нeясен образ. Заглавието идва от Библията: „Сега виж­даме смътно като през тъм­но огледало, а тогава – лице с лице“. Това е посланието на инсталацията – идеята за настъпилия на дневен ред политически, религиозен и обществен фалш, лицемери­ето и спасението като личен и социален акт. Понякога об­разът ни в огледалото може да не е това, което очакваме, понякога плаши, изненадва. По отношение „миксираната реалност“ – това се постига чрез техника, която използ­вам в един от модулите на инсталацията, в които има прожекция на филм с каска-очила, които постигат за зрителя оптичната илю­зия, че е част от действието, че е в него. Това е иноватив­на технология, която комби­нира истинско изображение с привнесено такова и ги слива в едно. Много е инте­ресно и мисля, че е любопит­но за зрителите.

– Изложбата, която под­готвяхте повече от половин година, е конструирана като християнски храм с прит­вор, вътрешна част и олтар, защо?

– Защото църквата е място за психотерапия, за пропа­гандиране на идеи, за вну­шение. Затова.

– Когато емигрирахте в Ка­нада, по икономически съо­бражения ли го направихте?

– Не. В България имах ком­пания за графичен дизайн, която вървеше много добре. Но ситуацията в страната не беше добра, не ме вдъхно­вяваше – бях политически и най-вече културен имигрант. Бях отчаян от ситуация­та. Омръзна ми да се боря, омръзна ми да ходя по ми­тинги, да демонстрирам, а ако бях останал, трябваше да правя пак същото. Нали виждате – тук през месец се налага да се излиза и да се протестира. Мисля, че стари­те лица трябва да изчезнат

(Продължава на стр. 36)

 Юлия БАЙМАКОВА

„Какво знаят сегашните младежи?!“ С този ретори­чен въпрос започва разказа за своя живот 90 – годиш­ният бай Стоян Кирев. Държелив човек, той и сега не се дава на много от младите. Все още може да се качи от Гоце Делчев до Попови ливади пеша. Всеки по­неделник и петък, след като свърши ежеднев­ните си ангажименти, сред които основният е да отиде до старата къща, за да нахрани ко­кошките, той обикаля от край до край паза­ра. Обича да разговаря с хората, а и те му се обаждат, защото е до­бър събеседник и май­тапчия. С желание оти­ва и до селата, където е работил на младини. Там по-възрастните също го познават и веднага го наобикалят, да го поздравят и да се пораздумат с него.

Допреди 26 години бай Стоян е бил киноо­ператор в Гоце Делчев и селата наоколо. Ос­танал много доволен от професията си, ма­кар че я избрал съвсем случайно. Веднъж, как­то косял ливада, видял по пътя да върви човек, на­товарен с нещо, което пред­извикало интереса му. По­питал каква е „тая машина“ и разбрал, че е грамофон. Човекът му разказал, че прожектира филми, но за да привлече вниманието на хората, първоначално пуска грамофона, да се вдигне аларма. Така Стоян Кирев научил за професията на ки­нооператора и си помислил, че тя е тъкмо за него. Той имал вече занаят, бил ши­вач, но след боледуване от пневмония и туберкулоза в казармата, преценил, че му е нужна друга работа. И така, след едномесечен курс в Со­фия, вече бил кинооператор. Работата не го затруднила, защото като войник служил в свързочни войски и имал известни технически позна­ния.

Най-ярките му спомени са свързани с прожекциите в село Ковачевица. Точно тогава, през 1955 година, пуснали тока в селото. Към едната новост се прибавила и друга – подвижно кино! Радвали се хората в селото, които по онова време били много, повече от 3 000 души! Всеки искал „да гледа кино“ и интересът към него бил много голям, стигало се до блъсканици пред входа на читалището. Билетът тога­ва струвал 10 стотинки, но имало хора, които дори и толкова не можели да отделят. Изходът бил един – вземали от полозите кокоши яйца, давали ги на магазинера, който веднага им осигу­рявал така нужните стотинки. Прожек­циите за възрастни били в събота ве­черта, а за деца – в неделя. Всеки неде­лен ден свещеникът биел камбаната в 12 без десет и точно в 12 прожекцията започвала.

Подобна била еуфорията и в ос­таналите села на околията. До Лещен и Горно Дряново ка­рали киномашината с кон, а ролките опе­раторът често пре­насял на гръб. На собствен ход стигал до селата Корница, Брезница, Лъжница, Дъбница. Случва­ло се да отиде до Ковачевица и да се върне оттам пеша за един ден, защо­то трябвало да се грижи за децата си. Жена му работела в кравеферма и тръг­вала много рано за сутрешното доене.

Прожекциите ставали в читалищата или училищата, а нерядко – и на някоя по­ляна, например при горски­те работници в Беслет или при трудоваците на Чифте чарк, Мишева поляна и край Доспат, когато се строяла язовирната стена. „ Опъни чаршафа между два бора и готов подвижен екран!“ – смее се бай Стоян. Така бил прожектиран българският филм „Героите на Шипка“, индийският „Бродяга“ , тур­ският „Реката“… Това били първите филми, които хо­рата в Ляски, Ковачевица, Дряново, Лещен, Средна ви­дели и така разбрали какво е кино.

Много са премеждията, които пешеходецът киноо­ператор имал през години­те. Едно лято, крачейки по прекия път от Огняново за Ковачевица, той чул съскане и видял на пътя купа змии. Разгонил ги с тояга, защо­то трябвало да мине точно край тях. Зимъс се случило да види вълци, друг път – мечка. Не липсвали и непри­ятни срещи с кучета.

Не са малко спомените на бай Стоян и от прожек­циите в града. В лятното кино се събира­ли по 1000 души на представле­ние. Понякога из­гасвал токът или се скъсвали лентите, а хората били нетърпеливи, викали, тропали, ругаели… Нямало как, той и сменникът му Ма­рин Маринов изтърпявали и това. Годишно прожектира­ли по около 50 филма, които получавали като колети и после по същия начин пре­пращали към други градове и села.

„Спомени, спомени… “ – въздъхва бай Стоян и този път се пренася още по-да­лече във времето, когато всеки ден идвал от родното си село Средна до града, за да посещава училище, и пак така се прибирал. Пътят му минавал край шивашката работилница на майстор Игнат от Огняново. След училище по цял час стоял и гледал как майсторът шие. Тогава решил и той да стане шивач. Съобразил се с това, че в селото му имало двама обущари, но нито един ши­вач. Изпълнил решението си и първият човек, на когото ушил панталон, бил баща му. После започнал да шие ризи и костюми. Две години ра­ботил във военна шивалня, докато дошло време да оти­де войник. Сега вкъщи има две шевни машини и макар че вече трудно вдява иглата, все още зашива по нещо, ко­гато се наложи.

Стоян Кирев отдавна е на­ясно, че парите не са най-ва­жното в живота. Пенсията му е малка – 200 лева, но той изобщо не коментира това. По-важното е, че нико­га в живота си не се е пре­давал, бил е упорит и тру­долюбив. За да подпомага семейството си, е гледал до четири крави. В продълже­ние на 60 години е бил акти­вен член на туристическото дружество в града. „Движе­нието ме спаси“ – споделя той. Гордее се, че е бил в Москва и Ленинград (днес Санкт Петербург), в Гърция, пет пъти в Турция, а за Маке­дония казва, че там и камъ­ните го познават. Но това, което най-много стопля ду­шата му, е, че през годините при различни обстоятелства е успял да спаси живота на трима души!

Стоян Кирев – обикновен човек, слабичък, среден на ръст, със съвсем побеляла коса. Взрем ли се обаче в живота му, ще открием до­стойнствата на истинския българин!