Няма лъжа, няма измама – Тоягата на Джингиби

Димитър ДЖАМБАЗОВ

Обикновен делничен ден. Вървя си аз по пътя и срещам познати. Тук здравей, там здрасти, как си и така минава времето в раздумки.

– Как е стария? – питам за набора, като на майтап слагам ударението на (й) малко закачливо.

– Кой е стар бе? Стари са на ваш татко воловето. Ти си стар ми се отговори натърте­но и с яд.

Бре, рекох си, какво ми трябваше да се захващам на приказка с тоя. Я си върви Митре по пътя, явно на това момче не му е било ден. Су­тринта е стана до със зад­ницата нанапреж. А пък с баща му сме почти набори. Аз не се обиждам ако ми ка­жат „стария“ като на майтап, но ето на има ги всякакви люде. Не разбират от шега и всичко им е криво. До обяд мразят себе си, след обяд мразят всички останали. Това е положението…

Продължавам си пътя за към среде село и понеже вече се смрачава, набли­жава ракиено време, та ми­сълта и погледа ми е към хоремага. Казва се хоремаг, защото там хората влизат като хора, а ракията ги пра­ви да излизат като магаре­та. Поприказвахме си с тоя и оня по площада и гледаме, че хоремага е отворен и се пълни. Ето го отгоре се зада­ва Бебата, и един зевзек/го подканва нарочно знаейки какво ще му се отговори:

– Айде бе Беба, оремака вейке отвори, къде се гу­биш?

– Айде, ама който ми дума Беба да го му отговаря той доста отбранително.

– Ха, ха, ха – смях. Хайде да влизаме, че няма да зава­рим свободни места.

– Седнали сме на столове около маса, ракията ни е сервирана, мезетата също и в тоя момент, когато сме си чукнали с чашите, с „хай наз­драве“ се чува: заповед:

– Мииирно!

– Застиваме мирно при за­варена поза с вдигнати чаши и чакаме командата свобод­но, но такава не последва.

– Ох, ума­ле ми ръ­къта вейки. – изохка аго Байрам Ко­вача.

– В кръч­мата е влезнал Ко­лич (Нико­ла Николов Шкуртов), накривил калпак, с фигура като казаш­ки атаман. Той е изкоманд­вал мирното – /приятел на цялото село и музикант от класа./

Дай свободно бе, шашкъ­нин – казва чичо Ман. Хубав човек, но много хубаво не видял току подкачаше деца­та по пътя:

– Ей, опулен гъз, ела тува – и лу ша го цифни, като се под­смива под мустак, та децата където и да го срещнеха му думаха – Пульчо. Отиде си чичо Ман (Диман) с неговите си майтапи.

– Нески от социалния па­тронаж ми донесаа пилешко с картофи. Чичо Ман ша яде, ша пие, ша живее – казваше той. Лека им пръст на поми­налите се!

След първата наздрави­ца следва втора, трета и за­почваме да си разказваме в надпревара разни истории. Един от компанията разказ­ва, че на времето е имало много дракуси и, че те през вода не са минавали. Драку­са го е било страх от водата, за да не си измокри краката, а друг каза, че не е имало дракуси и, че всичко е било лъжа и измама. Намесиха се и други хора в спора, стана интересно, а някой каза, че това за което се разказва по-нататък се е случило в едно от селата на общината преди доста години в мина­лия век, когато е имало един нашенец, който е проследя­вал нощно време пий­нал сам човек от хо­ремага или кръчмата, използвайки тъмни­ната по неосветените улици. Изпреварвал го е знаейки къде жи­вее и от къде ще мине, заставал в засада и издебвайки го на ня­кой ъгъл или кьоше на къща го е стивасовал с приготвена за тая цел (сопа) гьосторица, въстигарка или както се казва там – тояга по гърба с всичка сила, след което е бягал за да не го видят, позна­ят или хванат. Пияни­ят, едва движещ се и клатушкайки се, нищо не виждаш и нищо не подозиращ изпада в ужас и шок от удара и на другия ден домъ­кнал се вече до дома си, ако си спомня нещо си мисли, че Джингиби го е бъфтал. Ако нищо не помни се чуди защо го боли гърба. Хайде, че гла­вата го боли е разбираемо, от алкохола е. Но защо го боли гърба? От дълго време всяка вечер така, ту с един, ту с друг, прааас на тоя една тюяга. прааас на оня една тюяга (понапили се бол), ето че една вечер се случило съ­щото на един нашенец, кой­то не е бил много пиян. Изял той една тояга по гърба си и като се обърнал моментал­но видял и ужким познал кой го е ударил. Удрящият разбира се избягал, но отто­гава станало ясно, че не дра­кус или дух, а човек „Джин­гиби“ ги върши тия зулуми за собствено удоволствие.

От всичко това жените са най-доволни и се радват най-много, като си разказ­ват, че така им се пада на пияниците, които биели же­ните си, кефят се и нека да разберат мъжете им хубаво ли е да та бъфтат. Кой на ко­гото може да надвие в края на краищата.

Не знам дали това е вяр­но, но разправяха още, че когато една надвечер съ­щия тоя „Джингиби“ е бил застанал на ъгъла на една къща и е причаквал в за­сада поредната си жертва, стопанина на къщата го е забелязал от някъде и си е помислил, че това е крадец, /което казват, че не е бил много далеч от истината/. Промъкнал се тихичко зад него и му изпраскал два-три шамара във врата. Побяг­нал нашенеца „Джингиби“ с Ох и Ах и се не видял, за да му стане ясно – лошото хуба­во ли е. След това цяла сед­мица му е миришел врата на изгоряла гума и феродо от загрявката, която е по­лучил на местопроизшест­вието. Така и не можа да се разбере кой е този нашенец, не че сега ги няма вече такива дракуси, има ги и то в различни родове мъжки, женски и т.н. Да не дава Господ и на баш душманина да го срещне нощно време от засада или да му влезе такъв дракус, дух, таласъм, караконджор, дявол, шейтан или вампир в къщата. Ще си има много емоции свър­зани с неприятности и разправии, но спо­ред мен душманите го заслужават.

След излизане от кръчмите по тъмни­те улици на Сатовча се чува­ше някой да пее: „Край Бос­форааа шум се дига, святкат саби, щикове“. От друга ули­ца някой се провика „Дали ще ги видя още веднъж Са­товчанските хълмове?“

А в отминали, вече стари времена се чуваше да се пее още по-пиянската:

„Хем ша ги колим, хем ша ги бесим, да живеят тарика­тите -е-е-е-“

И така делничните и по­чивни дни се изнизват един след друг от както свят све­тува. Годините си минават една след друга. Много чес­то и периодично сатовчан­ските камбани оповестяват с траурен звън поредния умрял човек, за който ние живите се шегуваме, че е отишъл да носи вода на ум­релите, преди него, докато бъде сменен от следващия умрял човек, а на задушни­ците задължително да ги преливаме е наше задъл­жение. – Има кой да мисли за това – кой кога каза „ на­бора за който стана въпрос в началото на този разказ и посочи с поглед нагоре към небето, който премълча и не каза нищо за тия, които лежат от векове в земята – лека им пръст на всички ум­рели.“

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)

Rating0

What people say... Leave your rating

Order by: Most recent Top score Most helpful Worst score

Be the first to leave a review.

Verified

{{{ review.rating_title }}}

{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more

{{ pageNumber+1 }}

Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one