Никога неразказано! 125 дни с четата на Гоце Делчев
-
- март 8, 2017
Петър МАНДЖУКОВ
Петър Манджуков е роден в село Мирковци, Скопено. Негов вуйчо е скопеният, а след това пловдивски митрополит Натанаил, при когото малкият Петър отраснал. През 1894 г. той постъпва във Военното училище София, но го изключват и се връща в Пловдив. Там се записва в пети клас на Пловдивската мъжка гимназия, но не успява да довърши годината, защото отново е изключен за „обида на религията“.
През май 1898 г. заминава за Женева да следва. Там се включва в македонското революционно движение и след кратък престой в Швейцария заминава за Македония, където попада в затвора. След освобождението си през май 1899 г. той идва в София, влиза във връзка с Гоце Делчев и заедно с неговата чета, през лятото на същата година, пак се връща в Македония. Манджуков прекарва 125 дни с четата на Гоце.
През есента на 1899 г. Петър Манджуков е пак в Пловдив, но и дълго не се задържа — на 4 октомври 1899 г. заминава със свои съмишленици за Цариград с цел да взривят Отоманската банка. Участвува в прокопаването на тунела за взривяването на банката, но когато всичко в приготвено, заговорът е разкрит и конспираторите попадат в турския затвор (през май 1900 г.). По едно щастливо стечение на обстоятелствата Манджуков скоро е освободен и през ноември 1900 г. се озовава отново в България. Тук продължава да се занимава със събиране на пари за готвещото се общо въстание за освобождение на Македония.
През март 1903 г. Манджуков се включва в родопската чета на Пею Шишманов, но след кратък престой в нея, поради породилите се между него и войводата Шишманов несъгласия, напуща ‘четата и заминава за Швейцария да следва лесовъдство.
Връща се след Илинденското въстание и на 3 октомври 1904 г. е назначен в новосъздаденото бюро за укрепяване на пороищата като „деловодител“. От тогава до пенсионирането си Манджуков работи на лесовъдното поприще като началник секция за укрепяване пороищата, а след това като лесоустроител и придобива известност като един от най- енергичните залесители в България.
През 1952 е. в Пловдив Петър Манджуков написва в четири свитъка своите спомени за участието си в революционното движение, част oт които започваме да печатаме от този брой.
През 1974 г. Земиздат публикува записките на Манджуков за неговата горско-залесителна дейност. Тези записки, както и непубликуваните, част от които ще поместим в списанието, са написани с голяма литературна вещина, а освен това имат голяма документално-историческа стойност като един от най-интересните първоизточници за попълване биографията на легендарния вожд на Илинденското въстание — Гоце Делчев.
Още вечерта на 12 юни 1899 година ний тримата — Мерджанов, Соколов и аз — уговорихме да се намерим утре на гарата преди тръгването на трена. На утрото — 13 юний, неделя — ний бяхме на гарата и си взехме билети до Радомир. Соколов беше облечен и обут с кожен бозав калпак, късо палто от сив док, синя рубашка под палтото, бозави шаечни панталони и груби обуща със скъсани подметки. Мерджанов беше в туристически кафяв костюм с къси панталони и дълги чорапи, с половини обуща от шеврьо и с каскет. Окачена с ремък през рамото, той носеше елипсовидна чантичка, претъпкана с памук, марла, бинтове, носни кърпички, захар и медикаменти едно шишенце с йодоформ на кристали, едно шишенце с йодова тинктура, едно — с течност за спиране на кръвоизлияние, едно етер сулфурик и едно с амоняк, а също и няколко кутийки с лейкопласт и пр. В тая магическа чантичка Мерджанов бе-ше турил и едно парче восък — да има какво да дъвчем, за да залъжем глада, ако дойде ред да се гладува; знае се, че колкото и да се дъвче, восъкът не може да се погълне. Мерджанов беше предвидел всички случайности на четническия живот.
Соколов си беше купил една крива лула, една каучукова торбичка за тютюн, запалка с жълт памучен фитил — много дълъг фитил — и една тенекиена кутийка, пълна с камъчета за запалката. Освен това той се беше снабдил с огниво и кремък, та да осигури за в бъдеще запалването на лулата си.
— Както ще живеем в дивашко състояние, не всякога ще можем да намираме цигарени книжки и кибрит! — хвалеше той своята гениална предвидливост.
По отношение на предвидливостта аз излязох най-гениалния от всички ни. Купих си няколко френски книги, а също и подвързания малък френско-български речник от Марков. Намерението ми беше — когато четата бездействува — да използвам денуването, за да уча френски език. Аз зная само един човек, който ме е надминал в тоя род гениалност — той е оня пловдивски арменец, който — по-късно, при обявяването на войната в 1939 г. — като видял, че всички бързат да се запасят с най-необходимите съседни продукти, купил и се запасил с 10 килограма канела на пръчки…
По онова време гара Радомир беше последната гара по ж.п. линия София— Кюстендил, която — от Радомир нататък — беше още в проект. По същото време теснолинейната ж.п. линия Радомир—Дупница—Джумая—Петрич, построена през Първата европейска война в 1916 г., не съществуваше.
В трена, с който пътувахме, имаше малко пътници. В заеманото от нас купе ний бяхме самички тримата; по пътя от София до Радомир ний се шегувахме, пеехме, закачахме се. В Радомир пристигнахме към 9 ч. сутринта и веднага се упътихме пеши до Дупница. Към пладне пристигнахме при Друганските ханчета и след това си продължихме пътя.
Ако и да беше празник — неделя, — полето беше пълно с работници, повечето жени, които копаеха царевиците. Соколов, който имаше хубав глас и който миналата година бил учител из кюстендилските села, знаеше много шопски селски песни; той ги пееше и предизвикваше момите и невестите, край които минавахме, да се надвардват по песните с него, при което шегите и закачките между тях и нас нямаха край. По едно време завале дъжд и ни принуди да се подслоним в една пъдарска колиба.
В Дупница пристигнахме преди залез слънце, но — докле изминем двата километра от края на това дълго тясно градче до хотел „Джумая“ — слънцето вече беше залязло, Вместо Делчева, както се бехме уговорили, в кафенето-гостилница при хотела ни чакаха Гоне Бегин и Андон Кьосето. Ний си ангажирахме легла в хотела, вечеряхме в гостилницата и заедно с гореказаните двама души отидохме да намерим Делчева, който се намирал с още други хора в домът на Никола Малешевски.
Никола Малешевски беше на възраст около 45 години, имаше среден ръст, малки, живи очи, коса буйна и черна като смола, също така черна и дълга брада. По времето, за което разказвам, той беше агент на Вътрешната македонска организация в Дупнишко, а къщата му — нещо като метох на тая организация.
Снабдяването на четите с дрехи и оръжие, съобщенията с вътрешността на Македония през Дупница, устройството на засади и убийства
борбата на организацията със Софийския върховен македонски комитет — всичко това ставаше в Дупнишко чрез Никола Малешевски, прекоросван по онова време от дупничани „Чичо Крюгер“ — по името на трансваалския държавник, който беше водил току-що привършената война на бурите против английското завоюване.
Минаха 30 години. Аз видях пак в Дупница през 1929 г. „Чича Крюгера“. Той вече беше станал „Дедо Крюгер“, остарея, подгърбен, с намален ръст, с бяла коса и побелели брада и мустаки, с уморени и изгаснали очи. Той се подпираше на тояжката си, за да иде в ресторант „България“ или у „Пилето“ да търси компания, на която да разказва спомените си и която да плати вместо него ежедневната му дажба от половин кило вино …
Освен Делчева, в къщата на Малешевски заварихме: Антон Бозуков, Кръстю Българията, Атанас Пазарджиклията и др. Там научихме, че на следния ден — 14 юни 1899 г. вечерта — ще заминем за Македония с още две чети: с оная на Антон Бозуков, съставена от току-що на-пуснали службата подофицери; и с четата на Кочо Муструка, съставена от харамии, чиито семейства живееха в горната махала на гр. Дупница, наречена „Бешико“; мъжете на тия семейства, харамии по занаят,
зимно време живееха при семействата си, а лятно време образуваха малки чети, които минаваха границата, за да шетат в Македония.
Нямаше време за обяснения по това — защо ще заминем с другите две чети и защо едната от тях ще бъде харамийска. Всички, които бяхме дошли в къщата на Малешевски, тая вечер имахме работа — да направим на денкове, за да бъдат натоварени на коне: облеклото,оръжието и храната на четниците, понеже през същата тая нощ, преди съмнало, денковете трябва да се изнесат до пункта, където утре вечер, след мръкване, ще се съберем и ще се въоръжим.
Напуснахме къщата на Н. Малешевски късно, към полунощ. Преди да се разделим, уговорихме: утре, след като се мръкне, да се чакаме на югозападния край на града, при ореха на Куртбаир, там, дето шосето, идящо откъм с. Рила, се съединява с онова, което води от гр. Кюстендил за Дупница.
На следния ден спахме до късно. Ний не бързахме да ставаме от леглата. Трябваше да си отспим добре, защото ни предстоеше безсънна нощ, Към обед станахме, обядвахме долу, в ресторанта при хотел „Джумая“, а след обед тръгнахме да скитаме и да разглеждаме града. В същност — какво имаше да гледаме в тоя селски град с ниски, неизмазани къщурки, паянтови, зидани с керпич?
По онова време тютюневата индустрия, която в България беше едвам в своя зародиш, в Дупница не съществуваше; тя нахлу в България и я завоюва след Балканската и Първата европейска война, заедно с бежанците от Македония и Тракия, които донесоха със себе си капиталите, работната ръка и умението да се отглежда, манипулира и запазва тютюнът. Тютюневата индустрия донесе благоденствие за Дупница, но по времето, за което разказвам, тя не съществуваше тук и градът беше жалък по своята бедност.
Тоя ден ний вечеряхме рано в същия ресторант. Почваше да се мръква, когато станахме, разпратихме се и, като вървяхме бавно, излязохме „на разходка“, минахме през моста на Бистричка река, завихме на запад по улицата, излязохме в края на града и продължихме „разходката“ си на югозапад по шосето за с. Рила.
Ний бяхме дошли първи. Стигнахме до първото мостче на шосето, на около 5—600 метра от крайните къщи на града. Огледахме се: на изток — баир, под баира — равна полянка; на полянката — орехово дърво; под ореха — пълна тъмнина; срещу ореха — шосето се раздвоява: единият клон отива почти на юг и обикаля Рилската планина — вероятно води за с. Рила, а другият веднага се отделя и води на запад, вероятно за Кюстендил. Тука сме.
Ний отидохме под ореха и седнахме да чакаме. Минаха десетина минути. По шосето се мернаха два черни силуета, отидоха до мостчето, спряха се и след малко тръгнаха към нас. След минута те Го- не Бегин и Андон Кьосето бяха при нас. Поздравиха шепнешком, седнаха до нас, за да чакат и те. Мъчно е да се чака дълго време в пълно мълчание. Ний почнахме да водим разговор, както обикновено.
— Не си го пущай гласот! — каза Гоне Бегин на говорящия — во чета не се говори високо! Со шептанье! — цялата тая лекция Гоне я произнесе шепнешком.
Това беше първият урок, лесен за заучаване. Не мина и една минута — всички се разговаряхме шепнешком, така че на две крачки от нас никой не би можал да чуе нашия разговор. Мерджанов, който всекога беше много чувствителен към промените на температурата и въздуха, се закашля.
— Не се кашля вака! Затни я устата сос раците и легни ничком! — предаде Гоне Бегин втория урок.
Мерджанов си затули устата с двете шъпи, обърна се с гръб към небето, заби лицето си в земята и продължи да кашля. Кашлицата му едва се долавяше и при това така неопределено, че човек не можеше със сигурност да посочи местото, от където иде.
Сигурно ви се е случвало — в някоя тиха лятна нощ — да слушате монотонната песен на щурците; опитвали ли сте да намерите местото, от където идат тия тъжни, приспивателни звуци? Вие мислите, че те извират ей от таме; отивате нататък — звуците идат вече не от там, а от другаде; вий можете да сновете цялата нощ наоколо — и всекога ще чувате същите тия звуци от другаде, а не от там, където търсите техния извор.
Харамиите и четниците знаят добре, че е много мъчно да се определи къде е изворът на звука, ако той е произведен съвсем близо до повърхността на земята.
Двамата новодошли ни съобщиха, че Делчев и другите няма да дойдат гука, а от „Бешико“ ще отидат по пътеката напреде до местото, където ще се облечем и въоръжим; те ще изпратят едного от харамиите да ни заведе до там; изпратеният, при дохождането си, ще ни даде знак чрез чаткане на язика, напомнящо крякане на жаба или на нощна птица.
Беше чудна лятна вечер — ясна: звездна, тиха; едни звезди, които юреха с ярка светлина. Тая прелестна вечер и тия ярки звезди бяха направили много дълбоко впечатление и на трима ни — може би затова, защото съзерцавахме безкрайното в момента, когато правехме скок в неизвестното.
В очакване на водача мина цял час. С разговор, воден шепнешком, ний се опознахме по-отблизо с двамата новодошли. Те били родом от -Гевгелийско. Миналата година били нелегални в Македония и избягали в България. Минали границата при Черната скала. На отиване от Ма- лешевско към границата били много изморени. По пътя, надвечер, били настигнати от двама аскери: единият яздил кон, а другият ходил пеши. Двамата аскери се заинтересували за тех. По носията се познавало, че не са малешевци. Аскерите започнали да ги разпитват от къде са, какво работят, какво търсят нощно време около границата и на края — поискали да ги закарат в заставата. Тогава двамата беглеци набързо взели своето решение: Гоне се обърнал ненадейно, хвърлил се върху оня от аскерите, който ходил пеши, и му забил камата в гърдите; в същото време Андон хванал ездача за крака и още когато го събарял от самара, го про- бол с камата в гърдите. За да бъдат сигурни, че са ги убили, те забили по една кама в шиите на агонизиращите аскери. След това взели коня и се качвали по ред, дока- то стигнали границата. На граничната линия те натирили коня в Турция и поели към вътрешността на България.
— Чий е бил конят? — попитах Гоне Бегин.
— Не знам. „Чий е бил?“ Требва да е бил аскерско мекере.
— Никакво мекере! Стопанинът на коня е един беровчанин. С него и с двамата му сина лежах в Куршумли—Хан. Те са били обвинени и осъдени за убийството на аскерите. Осъдени са до живот — и аз им разправих историята на Ивана от Берово, който с двамата си сина лежи за права бога в Куршумли—Хан.
— Какво да правим? — каза Гоне. — Бяхме притиснати до стената. Едно от двете: или требваше да ни закарат на заставата и от там да идем в затвора, или да ги убием.
(Продължава в следващия брой на вестник „Топ Преса“!)
Be the first to leave a review.
