Само в Топ Преса! Неврокопският край в навечерието на Руско-турската война

Иван МАРКОВ

В навечерието на Ру­ско-турската освободителна война положе­нието на насе­лението в Нев­рокопския край, както и в остана­лите български предели, се вло­шава още пове­че. Набезите на редица турски разбойнически банди, които, не­обезпокоявани от никого, вър­шели грабежи и убийства край двата бряга на Места, жестока­та експлоатация на местните бе­йове, драстич­ните размери на данъците и налозите дове­ли Неврокоп­ския край до пълна икономи­ческа разруха. Занаяти като самарджий­ството, железодобива, звън­чарството и абаджийство­то, поради хищническото ограбване и политическата нестабилност, бързо запа­дат. Ограбвани безмилост­но, обедняват и селските стопани. Производството на такива селскостопански произведения като жито, тютюн, месо и вълна, с кои­то дотогава Неврокопският край бил прочут, намалява с катастрофални темпове. Разрухата и беднотията са толкова драстични, че много села са заплашени от глад­на смърт. „От няколко месе­ца хората от Неврокопско не се хранели вече с нищо друго, освен с овес и корени, които се доставяли мъчно… В някои села много хора са умирали от глад“ – съобща­ва в един от броевете си в-к „Източно време“.

В навечерието на войната непосилните данъци се уве­личават. Ведно с тях военни­ят данък БЕДЕЛ се събирал, независимо от платежос­пособността и състоянието на населението. Безбройни били и „волните пожертвува­ния“ от регионалните власти за въоръжаването на тур­ската армия и башибозука.

Тежък товар за население­то по време на войната били и реквизициите на големи количества храни и добитък за нуждите на турската ар­мия. От редица села в Нев­рокопския край принудител­но били събирани стотици коне, волове и каруци. Те и стопаните им били използ­вани за ангария при прена­сянето на храни и боеприпа­си към Плевен, Стара Загора и София.

Веднага след започване на войната репресиите в Не­врокопско придобиват драс­тични размери. Всички бъл­гари са обявени за комити и бунтовници, за „московци“. В един кратък период от вре­ме, страхувайки се от бунто­ве, турците организират ма­сови арести в целия район. „Тюрмите и в Неврокопско, и в Петрич, и в Мелник, и в Демир Хисар, и в Драма и Сяр бидоха буквално пре­тъпкани с невинни учители, свещеници и по-богати бъл­гари“ – съобщава серският учител Стефан Салгънджи­ев.

Положението на неврокоп­чани се усложнява особено много след поражението на турците при Стара Загора и Плевен, когато на юг потича мътният поток на бягащите пред настъпващите руски войски фанатизирани мю­сюлмански маси. Много от тези озверели тълпи преми­нават и през Неврокоп, под­лагайки на репресии мест­ното население, ограбвайки оскъдната му покъщнина и храни, извършвайки много насилия и убийства.

Въпреки неизброимите несгоди, насилия и грабежи, българите в Неврокопския край не падат духом и не скланят глава пред пороби­телите. Бързо се активизи­рат здравите народни сили за отпор срещу насилията, революционната обстанов­ка се изостря и предвещава скорошно организиране на борбата. Вярата в освобо­дителната мисия на Русия лумва с нова сила. „Вий знаете добре настроението на тукашното християнско население, което с четири очи чака от­негде помощ за избавле­ние – пише на 21 май 1877 година Сал­гънджиев до Стефан Вер­кович . – От деня на еква­нето на топа на оживелия за всяко бъл­гарско сърце император на светата майка Русия, хората не могат да се поберат в кожите си и с нетърпение чакат да видят и посрещнат своите едноплеменници, благодетели и избавители… По-добре голи, казват те, но свободни! Една душа само да ни оста­не, ще имаме много, само и само да ни из­тръгнат от железните ръце на едно тиран­ско правителство.“

Все по това вре­ме населението на Неврокопския край запява нови песни, прославящи подвига на руските войници. В района бързо зрее нова, революционна ситуация, в горите на Пирин и Алиботуш излизат първите хай­душки чети и дружи­ни.

ОПЪЛЧЕНЦИ ОТ НЕВРО­КОПСКО

Тодор Пиринчилев от Неврокоп

Атанас Дуков от Нев­рокоп

Тодор Георгиев от Неврокоп

Павел Иванов от Неврокоп

Георги Попович от Неврокоп

Константин Герчев от Невро­коп

Кузма Антонов от Неврокоп

Димитър Вангелов от Невро­коп

Тодор Дуков от Неврокоп

Филип Стоянов от с. Гайтани­ново

Вълко Стоянов от с. Гайтани­ново

Димитър Неделков от с. Кремен

Стоил Стоев от с. Кремен

Георги Димов от с. Балдево

Никола Джаров от с. Долен

Васил Тодоров от с. Либяхово

Ангел Герчев от с. Старчище

РАМО ДО РАМО С ГЕНЕРАЛ СТОЛЕТОВ

В студената привечер на един ноемврийски ден на 1857 година в Неврокоп, в къщата на Илия Дуков в ма­халата „Вароша“, се ражда момче, на което дават името Атанас.

Животът на младия Ата­нас се насочва по онези пътеки, които водят към битката за свобода. След местното класно училище той заминава за Габрово и постъпва в прочутата Апри­ловска гимназия. Попаднал в среда на родолюбиви учи­тели и ученици, той скоро възприема революционните идеи. Покрусен от кръвопро­литията и пожарищата, кои­то последвали погрома на Априлското въстание през 1876г., младият Дуков тайно напуска страната и емигри­ра в Русия. Мисълта му тук е свързана с Отечеството, затова постъпва в Одеско­то военно пехотно училище. Веднага след обявяване на Руско -турската освободи­телна война той напуска учи­лището и се влива потока на българските патриоти в дружините на Опъллището и се влива в потока чението. По-късно, по всяка вероятност заради военните познания, които е придобил в Одеско­то училище, Атанас Дуков е прехвърлен в щаба на предния отряд на руската ар­мия. Той има щасти­ето да воюва рамо до рамо с прославе­ния руски генерал Столетов, на когото известно време е и личен адютант. ­

„Посоченият юн­кер Атанасий Дуков, който е в щаба на генерал Столетов от 24 декември 1877 го­дина е награден за проявена храброст в боевете с непри­ятеля при Шейново със зна­ка за военно отличие ІV сте­пен“ – е записано в писмото, с което Дуков е приведен в щаба на българското опъл­чение. За проявени воински качества той е произведен в първи офицерски чин още в началото на военните дейст­вия.

След Освобождението, въ­преки че още не е довършил образованието си в Русия, Атанас Дуков остава в ро­дината и работи неуморно за изграждането на младата българска войска.

След детронацията на княз Батенберг и извършения контрапреврат той напуска офицерската служба в знак на протест срещу установе­ната диктатура и емигрира в Русия. В продължение на девет години живее като из­гнаник в Кавказ. Обеднял, със съсипано здраве, се за­връща в София през 1895г. и напразно моли за побор­ническа пенсия. Умира през 1911г., огорчен и изоставен от буржоазните власти.

ЗНАМЕНОСЕЦЪТ

„Отечеството ни вика на оръжие! – се казва в ис­торическото възвание от 12.04.1878г. – Нека първият гръм на руский топ ни на­мери готови за тая свещена борба!“

На този патриотичен при­зив се отзовават стотици и хиляди смели мъже, кои­то постъпват в дружините на Опълчението. Сред тях е Ангел Петров Герчев, запи­сал името си в най-светлите страници на Освободителна­та епопея. Неговият жизнен път започва на 27 юли 1841г. в село Старчище, което в го­дините на робството влиза в южните покрайнини на Неврокопската кааза. Оста­нал невръстен сирак, живо­тът му от най-ранно детство е изпълнен с неизброими несгоди и страдания. Той скоро е принуден да емигрира и да търси препитание във Влашко. Тук възприема рево­люционните идеи и веднага след обя­вяването на война­та потегля за Киши­нев, където вече се формират дружини и тъй наречени­ят „пеши конвой“. Включен в със­тава на Пета оп­ълченска дружина, заедно с другарите си пре­минава Дунава и стъпва с разтуптяно сърце на родния бряг при Свищов. Участва всеотдайно във всички боеве, които Опълчението води с непри­ятеля. С нова сила изявява смелостта и решителнос­тта си да се бие до смърт с вековните ос­мански поробители и в боевете край Шейново.

Оценявайки по дос­тойнство големите му заслуги в боевете по време на Освободител­ната война, на него е по­верена честта в продъл­жение на повече от две десетилетия да бъде несменяем знаменосец на святата реликва – Самар­ското знаме.

Доживял до дълбока ста­рост, Ангел Герчев умира през октомври 1924г. в Со­фия.

ОПЪЛЧЕНЕЦ ОТ РОДОПА

През 1860г. в Долен се ражда бъдещият опълченец Николай Илиев Джаров. Той расте буден и ученолюбив, но отрано сиромашията го подгонва по гурбетчийските друмища, за да припечелва хляба си.

В навечерието на войната, по всяка вероятност през 1877г., се прехвърля в Румъ­ния и споделя несгодите на хъшовете. Живее и работи няколко месеца в Браила и когато пламва войната, без колебание намира своето място в редиците на опъл­ченците.

В боевете с турците Нико­лай Джаров проявява го­лямо себеотрицание и мъ­жество, за което е награден с много ордени и медали. Особено героично е негово­то участие в боевете за за­щита на легендарния връх Шипка, заради което получа­ва специална благодарност от руското командване. С опиянение и гордост дефи­лира той по улиците на осво­бодените градове Плевен и Стара Загора, Търново и Со­фия. Радостта му обаче не трае дълго, тъй като поради интригите на империалис­тическите държави родният му Неврокопски край оста­ва под ярема на поробите­лите още три десетилетия. Затова съвсем естествено е спонтанното му включване в Кресненско – Разложкото въстание.

Съкрушен от разгрома на въстанието, Джаров остава в свободното Княжество и споделя нерадостната съдба на стотици поборници – оп­ълченци, живеещи в крайна бедност, забравени от бур­жоазната власт. По-късно участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. и в Балканската война през 1912 г.

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене