Само в Топ Преса! Неврокопският край в навечерието на Руско-турската война
-
- март 8, 2017
Иван МАРКОВ
В навечерието на Руско-турската освободителна война положението на населението в Неврокопския край, както и в останалите български предели, се влошава още повече. Набезите на редица турски разбойнически банди, които, необезпокоявани от никого, вършели грабежи и убийства край двата бряга на Места, жестоката експлоатация на местните бейове, драстичните размери на данъците и налозите довели Неврокопския край до пълна икономическа разруха. Занаяти като самарджийството, железодобива, звънчарството и абаджийството, поради хищническото ограбване и политическата нестабилност, бързо западат. Ограбвани безмилостно, обедняват и селските стопани. Производството на такива селскостопански произведения като жито, тютюн, месо и вълна, с които дотогава Неврокопският край бил прочут, намалява с катастрофални темпове. Разрухата и беднотията са толкова драстични, че много села са заплашени от гладна смърт. „От няколко месеца хората от Неврокопско не се хранели вече с нищо друго, освен с овес и корени, които се доставяли мъчно… В някои села много хора са умирали от глад“ – съобщава в един от броевете си в-к „Източно време“.
В навечерието на войната непосилните данъци се увеличават. Ведно с тях военният данък БЕДЕЛ се събирал, независимо от платежоспособността и състоянието на населението. Безбройни били и „волните пожертвувания“ от регионалните власти за въоръжаването на турската армия и башибозука.
Тежък товар за населението по време на войната били и реквизициите на големи количества храни и добитък за нуждите на турската армия. От редица села в Неврокопския край принудително били събирани стотици коне, волове и каруци. Те и стопаните им били използвани за ангария при пренасянето на храни и боеприпаси към Плевен, Стара Загора и София.
Веднага след започване на войната репресиите в Неврокопско придобиват драстични размери. Всички българи са обявени за комити и бунтовници, за „московци“. В един кратък период от време, страхувайки се от бунтове, турците организират масови арести в целия район. „Тюрмите и в Неврокопско, и в Петрич, и в Мелник, и в Демир Хисар, и в Драма и Сяр бидоха буквално претъпкани с невинни учители, свещеници и по-богати българи“ – съобщава серският учител Стефан Салгънджиев.
Положението на неврокопчани се усложнява особено много след поражението на турците при Стара Загора и Плевен, когато на юг потича мътният поток на бягащите пред настъпващите руски войски фанатизирани мюсюлмански маси. Много от тези озверели тълпи преминават и през Неврокоп, подлагайки на репресии местното население, ограбвайки оскъдната му покъщнина и храни, извършвайки много насилия и убийства.
Въпреки неизброимите несгоди, насилия и грабежи, българите в Неврокопския край не падат духом и не скланят глава пред поробителите. Бързо се активизират здравите народни сили за отпор срещу насилията, революционната обстановка се изостря и предвещава скорошно организиране на борбата. Вярата в освободителната мисия на Русия лумва с нова сила. „Вий знаете добре настроението на тукашното християнско население, което с четири очи чака отнегде помощ за избавление – пише на 21 май 1877 година Салгънджиев до Стефан Веркович . – От деня на екването на топа на оживелия за всяко българско сърце император на светата майка Русия, хората не могат да се поберат в кожите си и с нетърпение чакат да видят и посрещнат своите едноплеменници, благодетели и избавители… По-добре голи, казват те, но свободни! Една душа само да ни остане, ще имаме много, само и само да ни изтръгнат от железните ръце на едно тиранско правителство.“
Все по това време населението на Неврокопския край запява нови песни, прославящи подвига на руските войници. В района бързо зрее нова, революционна ситуация, в горите на Пирин и Алиботуш излизат първите хайдушки чети и дружини.
ОПЪЛЧЕНЦИ ОТ НЕВРОКОПСКО
Тодор Пиринчилев от Неврокоп
Атанас Дуков от Неврокоп
Тодор Георгиев от Неврокоп
Павел Иванов от Неврокоп
Георги Попович от Неврокоп
Константин Герчев от Неврокоп
Кузма Антонов от Неврокоп
Димитър Вангелов от Неврокоп
Тодор Дуков от Неврокоп
Филип Стоянов от с. Гайтаниново
Вълко Стоянов от с. Гайтаниново
Димитър Неделков от с. Кремен
Стоил Стоев от с. Кремен
Георги Димов от с. Балдево
Никола Джаров от с. Долен
Васил Тодоров от с. Либяхово
Ангел Герчев от с. Старчище
РАМО ДО РАМО С ГЕНЕРАЛ СТОЛЕТОВ
В студената привечер на един ноемврийски ден на 1857 година в Неврокоп, в къщата на Илия Дуков в махалата „Вароша“, се ражда момче, на което дават името Атанас.
Животът на младия Атанас се насочва по онези пътеки, които водят към битката за свобода. След местното класно училище той заминава за Габрово и постъпва в прочутата Априловска гимназия. Попаднал в среда на родолюбиви учители и ученици, той скоро възприема революционните идеи. Покрусен от кръвопролитията и пожарищата, които последвали погрома на Априлското въстание през 1876г., младият Дуков тайно напуска страната и емигрира в Русия. Мисълта му тук е свързана с Отечеството, затова постъпва в Одеското военно пехотно училище. Веднага след обявяване на Руско -турската освободителна война той напуска училището и се влива потока на българските патриоти в дружините на Опъллището и се влива в потока чението. По-късно, по всяка вероятност заради военните познания, които е придобил в Одеското училище, Атанас Дуков е прехвърлен в щаба на предния отряд на руската армия. Той има щастието да воюва рамо до рамо с прославения руски генерал Столетов, на когото известно време е и личен адютант.
„Посоченият юнкер Атанасий Дуков, който е в щаба на генерал Столетов от 24 декември 1877 година е награден за проявена храброст в боевете с неприятеля при Шейново със знака за военно отличие ІV степен“ – е записано в писмото, с което Дуков е приведен в щаба на българското опълчение. За проявени воински качества той е произведен в първи офицерски чин още в началото на военните действия.
След Освобождението, въпреки че още не е довършил образованието си в Русия, Атанас Дуков остава в родината и работи неуморно за изграждането на младата българска войска.
След детронацията на княз Батенберг и извършения контрапреврат той напуска офицерската служба в знак на протест срещу установената диктатура и емигрира в Русия. В продължение на девет години живее като изгнаник в Кавказ. Обеднял, със съсипано здраве, се завръща в София през 1895г. и напразно моли за поборническа пенсия. Умира през 1911г., огорчен и изоставен от буржоазните власти.
ЗНАМЕНОСЕЦЪТ
„Отечеството ни вика на оръжие! – се казва в историческото възвание от 12.04.1878г. – Нека първият гръм на руский топ ни намери готови за тая свещена борба!“
На този патриотичен призив се отзовават стотици и хиляди смели мъже, които постъпват в дружините на Опълчението. Сред тях е Ангел Петров Герчев, записал името си в най-светлите страници на Освободителната епопея. Неговият жизнен път започва на 27 юли 1841г. в село Старчище, което в годините на робството влиза в южните покрайнини на Неврокопската кааза. Останал невръстен сирак, животът му от най-ранно детство е изпълнен с неизброими несгоди и страдания. Той скоро е принуден да емигрира и да търси препитание във Влашко. Тук възприема революционните идеи и веднага след обявяването на войната потегля за Кишинев, където вече се формират дружини и тъй нареченият „пеши конвой“. Включен в състава на Пета опълченска дружина, заедно с другарите си преминава Дунава и стъпва с разтуптяно сърце на родния бряг при Свищов. Участва всеотдайно във всички боеве, които Опълчението води с неприятеля. С нова сила изявява смелостта и решителността си да се бие до смърт с вековните османски поробители и в боевете край Шейново.
Оценявайки по достойнство големите му заслуги в боевете по време на Освободителната война, на него е поверена честта в продължение на повече от две десетилетия да бъде несменяем знаменосец на святата реликва – Самарското знаме.
Доживял до дълбока старост, Ангел Герчев умира през октомври 1924г. в София.
ОПЪЛЧЕНЕЦ ОТ РОДОПА
През 1860г. в Долен се ражда бъдещият опълченец Николай Илиев Джаров. Той расте буден и ученолюбив, но отрано сиромашията го подгонва по гурбетчийските друмища, за да припечелва хляба си.
В навечерието на войната, по всяка вероятност през 1877г., се прехвърля в Румъния и споделя несгодите на хъшовете. Живее и работи няколко месеца в Браила и когато пламва войната, без колебание намира своето място в редиците на опълченците.
В боевете с турците Николай Джаров проявява голямо себеотрицание и мъжество, за което е награден с много ордени и медали. Особено героично е неговото участие в боевете за защита на легендарния връх Шипка, заради което получава специална благодарност от руското командване. С опиянение и гордост дефилира той по улиците на освободените градове Плевен и Стара Загора, Търново и София. Радостта му обаче не трае дълго, тъй като поради интригите на империалистическите държави родният му Неврокопски край остава под ярема на поробителите още три десетилетия. Затова съвсем естествено е спонтанното му включване в Кресненско – Разложкото въстание.
Съкрушен от разгрома на въстанието, Джаров остава в свободното Княжество и споделя нерадостната съдба на стотици поборници – опълченци, живеещи в крайна бедност, забравени от буржоазната власт. По-късно участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. и в Балканската война през 1912 г.
Be the first to leave a review.
