Гигантски каменни глави се издигат край село в община Гърмен

Ралица ВАСИЛЕВА

На около 22 км. из­точно от град Гоце Дел­чев вдясно от шосето Гоце Делчев – Доспат се намира уникален културно-исторически обект, който по мнението на наши археолози представля­ва древно Светилище, водещо началото си някъде около пе­тото хилядолетие преди нова­та ера. Това е едно от най-го­лемите скални светилища на територията на България, а вероятно, и на територията на Европа, като е и най-запазено­то като цяло у нас.

Светилището е разположено на три хълма на около 2 км. над село Долно Дряново от­дясно по пътя за Доспат. При­близителните координати на централния хълм са 41° 35′ 44“ N и 23° 55′ 02“ E.

На територията на Светили­щето са разположени десетки каменни обекти (фигури), изо­бразяващи човешки профили, фигури на животни и земно­водни – змии, риби, костенурки и други. Някои от обектите са със значителни размери. Пре­обладаващият брой фигури са съставени от съчленени по тройки елементи и са ориенти­рани в посока близка до оста изток-запад, малка част – по оста север-юг, а тези, които не са по посочените оси, най-чес­то са разрушени, най-често по­ради ерозия. Комплексността на композициите, качеството и вида на съчлененията, както и строгата им пространствена ориентация, позволяват да се предположи, че голямата част от фигурите вероятно са с из­куствен произход.

Светилището е практически в центъра на областта от Ро­допа, от която са основните из­точници на българския наро­ден епос, известен като Веда Словена и частично издаден в края на 19-ти век от Стефан Веркович. Посочената локали­зация е факт, който тривиално се проверява на географска карта.

В последните две години Светилището е системно ата­кувано от иманяри. Ръковод­ствата на Окръжния истори­чески музей в гр. Благоевград, Националния исторически му­зей, Археологическия институт при БАН, както и катедра „Ар­хеология“ при СУ „Св. Климент Охридски“ са информирани за случилото се. При направени­те от специалисти-археолози огледи изрично беше отбеля­зано, че „разкопките“ са работа на хора с добра квалификация, интересуващи се единствено от предмети от благородни ме­тали. В същото вре­ме по-голямата част от намиращата се в изкопите ценна кера­мика, имаща значи­телна историческа информативност, е унищожавана.

За съжаление, в последно време иманярските набези не само не отслабват, но и вече се прилагат взривни методи, водещи до разрушаване на фи­гури.

Необходимо е да се вземат спешни мерки за охрана и опазване на Светилището при село Долно Дряново като нео­ценимо национално културно и историческо наслед­ство.

Необходимо е сроч­но да се направят квалифицирани фи­зични и геоложки про­учвания с прилагане на подходяща специа­лизирана апаратура и методики поне на централната тройка хълмове. Желателно е тези проучвания да предхож­дат археологическите разкоп­ки.

Поради евентуалната връзка на Светилището с българския епос Веда Словена в района следва да бъдат направени и сериозни етнографски и линг­вистични изследвания.

След съответните проучва­ния, разкопки, консервация и подходяща подготовка Свети­лището при село Долно Дря­ново би могло да се превърне в един от най-атрактивните обекти за културен туризъм на Балканския полуостров.

* * *

Това е едно от истинските чудеса, които хем удивяват и звучат невероятно, хем са съв­сем реални. На подобно чудо преди 6 години се натъква един професор по математика, влюбен в Родопите. Съвсем скоро обаче неговото откритие получи гласност и той разкри пред света нещо удивително и изпълващо със страхопочи­тание. Това е мистично Све­тилище на 7 хиляди години, за чието съществуване досега са знаели единствено професор Бояджиев и негови приятели, които той е водил на мястото. А мястото е не къде да е, а в Родопите и то съвсем близо до село Долно Дряново, община Гърмен. Слабо е да се каже, че комплексът впечатлява с гигантските каменни глави, изсечени в скалите. Величест­вено надвесени, те са вперили вечен поглед някъде напред в синевата.

Комплексът досега не е по­знат на нашите археолози, но по техни предположения той е тракийски и е бил боготво­рен от древните траки. Освен смразяващите с величието си каменни глави, Светили­щето включва на огромната си територия много долмени, „слънчеви кръгове“ и скални изсичания. Цялото това кул­турно и историческо богатство е открито напълно случайно от професор Тодор Бояджиев, който обожава да кръстосва Родопите пеша или с кола и го прави винаги, когато е Бълга­рия.

Преди да се натъкне на кул­товото място, математикът е привлечен от „мушилка“, на­мираща се близо до входа на Светилището. Тази „мушилка“, която е масивен долмен, пред­ставлява един хоризонтален и два вертикални огромни ка­менни къса, които подредени по този начин наподобяват врата. Съвсем явно тя служи за портал към комплекса.

Въпреки пазената тайна – от скромност, както и с надежда да бъде съхранено от зачести­лите по цялата страна иманяр­ски набези, със Светилището се случва точно това. За съжа­ление, иманярите също се на­тъкват на това култово място с намерение да открият злато и оставят следите си. Една от находките, до които иманяри­те стигат, е керамично гърне с давност поне 7 хиляди го­дини. Сериозно обезпокоен от наглите иманярски набези, професор Бояджиев решава да разкрие пред всички Свети­лището край Долно Дряново и по този начин да привлече вниманието на историци, ар­хеолози, специалисти, които да направят всичко възмож­но, за да съхранят светинята. Защото това за пореден път доказва колко горди трябва да бъдем ние, българите, със зе­мята си, с историческото си на­следство, с корените си. Това е второто интервю, което ма­тематикът дава и в което той подробно ще разкаже за на­ходката си и за мислите, които го вълнуват в тази област.

– Професор Бояджиев, как открихте Светилището и как­ви впечатления нахлуха във вас при вида на гигантските каменни лица?

– Светилището „открихме“ при едно от поредните пъту­вания с моята „Баба Лада“ за София от Смолян, където че­тях лекции във филиала на Пловдивския университет. Всякога съм предпочитал да избирам маршрута така, че по възможност да съм колкото се може по-дълго в Родопа. Родопа е моята най-голяма и най-истинска любов, коя­то, много ми се ще да вярвам в това, е и взаимна. Нямам (поне официално) родови ко­рени из този край, но Родопа ме привлича, а навлизането в нея приемам и усещам като прераждане.

Та, тогава за пореден път тръгнахме с „Баба Лада“ през Широка Лъка, Тешел, Бори­но, Доспат, Сатовча… Беше пролет – края на март, ако не се лъжа, топло. Дърветата не бяха още шумнали и след един завой съзряхме отляво през дълбокото дере някакви „камънаци“. Спряхме да погле­днем и тогава за първи път ви­дях „Чистилището“. Колегите археолози наричат шеговито подобни обекти „мушилки“, а местните хора „промушвачки“ (с ударение на о-то). Бях пора­зен наистина!

Вижте, аз от дълго време ра­ботя съвместно с физици, та въпроси като „Как това е на­правено?“, „Как работи?“, „Кога е направено?“, „Как се е случи­ло?“ и т.н. вече автоматично се генерират в главата ми. Е, да сметна ориентировъчно те­глото на горния блок беше еле­ментарно. Наистина, нека като груб модел вземем цилиндър с радиус около метър и дъл­жина около 3 метра. Можем да приемем, че относителното тегло на материала е около 2.5 тона на кубичен метър, което дава поне 5-6 тона тегло! Но аз не можех да си представя как „това“ е вдигнато на почти ме­тър височина и „сложено“ вър­ху страничните опори. И досе­га не мога да си представя. С лостове и клинове? Де, холан, помним резултата от неодав­нашния опит на японски енту­сиасти да вдигнат c подобна „техника“ една малка „пира­мидка“. Пък и горният блок на „Чистилището“ няма как да се е откъртил от друг наблизо – подходяща скала наоколо просто няма! Значи, бил е „до­несен“. Да, ама шест тона и в днешно време не е лесно да се натоварят и разтоварят току така. Нужна е съответната тех­ника? А возилото не може да е „каруца“. Всъщност, там и път до „Чистилището“ няма – ergo, „пренесен“ е. Как, кога, с какво, от кого?

Впрочем, „Чистилището“ е само една от десетките трой­ни конструкции, при които ка­менни образи на змии, жаби, риби, костенурки и други, са накачени един връз друг. При срещата с които у много хора често ще възникват спомена­тите вече въпроси: как, с какво и т.н.

При първото посещение не забелязах „Тангра“. След като преминеш „Чистилището“ е важно накъде ще тръгнеш – наляво или надясно. Въобще, повечето от обектите в Свети­лището са „видими“ в предназ­начената им от сътворилите ги светлина предимно от опреде­лени ъгъл и място, съвсем не от всякъде. Пък и за да бъдат „видяни“, не е достатъчно само гледане. Нужно е и време за да се добереш до Духа на Свети­лището. Време за да разбереш посланията му. Които, макар и с общочовешки смисъл, очеви­ден „отпосле“, са уви, позама­цани в паметта ни от информа­ционните вълни наоколо.

Процесът е аналогичен на възприемането на Му в души­те ни – може да е внезапно, но никога не е веднага. Задължи­телно е човек да измине ня­какъв, възможно, не лек, път. Струва ми се, че „Тангра-1“ ви­дях едва през 2001 година. А „Тангра-3“ е откритието ми за 2005 година.

– Защо сте пазили в тайна толкова дълго време открити­ето си и как се почувствахте от факта, че знаете за съществу­ването на подобен храм?

– Отговорът на първата част от въпроса Ви е: иманярство­то, а на втората – не допусках, че археолозите не го познават и се чувствувах почти спокоен за съществуването му. А и ред факти не бях достатъчно осми­слил и приел. Което се оказа нелесно.

– Как реагираха приятелите Ви, когато ги заведохте там и кой от тях първи видя Компле­кса?

– Първа видя Светилището… Е, това е твърде лично! Остана­лите, които съм водил там, на практика винаги са отказвали

предложение­то ми да си поделим парите за бензина.

С колеги от Историческия факултет отидох за първи път на 20.05.2006 г. И те ме возиха гратис!

– Кое Ви накара най-накрая да разкриете съществуването му?

– На 13 май т.г. наминах към Светилището и забелязах из­копите от иманярската дей­ност. Много сериозна беше тази тяхна „дейност“ точно под „Тангра-1“ и „Вълка“ до него. Това е едно от централните места в Светилището, в райо­на на което вероятно са били извършвани ритуални дейст­вия. Какви точно, аз не мога да зная, но значителният по дължина скален подход към „божествата“ и очевадно из­сечените в скалите стъпала и „олтари“ обосновават такова допускане. От тук произтича и изборът на иманярите – в този район разкопките са едни от най-сериозните. Около изкопи­те имаше (и още се намират!) много керамични фрагменти, а „прочутото“ гърне лежеше на тревата на около 5-6 метра от „брадата“ на „Тангра-1“.

Аз съвсем не твърдя, че археологическите ценности трябва да се пазят единствено в държавните музеи. Но смя­там, че следва да са известни на науката. Добри примери на подобно положително отноше­ние към старини и, по-общо, към културата, у нас в момен­та за щастие има достатъчно. Доказателство за това мое твърдение са редица излож­би, организирани в последно време в Националния истори­чески музей в София. В проти­вен случай би съществувала опасност от загубване на ис­тория.

Не вярвам, че изнасяните „с каруци“ от църкви и манасти­ри български книги в края на 18-ти и през целия 19-ти век са изцяло унищожени, както Библиотеката в Търново (а дали и тя цялата е изгорена?). Напротив, в съгласие с прин­ципа, че „документите не го­рят“ предполагам, че някаква, възможно даже значителна част от тях са подходящо „при­брани“. Не ме питайте от кого, къде и колко – наистина не зная, а хипотезите въобще не са в сметката! Но за „каруците“ ясно споменава Феликс Каниц в своята книга „Дунавска Бъл­гария и Балканът“. Също така, в някои от издадените по по­вод на 1300-годишнината на България исторически студии се твърди, че намереното при първите разкопки на Царевец по времето на цар Фердинанд, е недокументирано и „изне­сено“ – възможно, във Фран­ция. А в „изнасянето“ на моне­ти лесно може да се убедите просто преглеждайки старите броеве на издаваните научни списания по археология.

По-нататък вече е просто – визуално отчитайки фунда­менталния характер на Свети­лището, за мене е крайно же­лателно то да бъде запазено, а ролята му в нашата история – правилно разбрана и общест­вено призната.

Забележете, при това аз не търся популярност чрез Свети­лището, а считам, че така прос­то изпълнявам отредената ми от Него „роля“ на българин. Добре съм известен в облас­тта, в която работя като про­фесионалист, и това ми носи вътрешно удовлетворение. Много ме радва също много­кратно изразяваната призна­телност от мои бивши студен­ти. Тъй де, не може без поне малка доза суетност, нали?! (Усмихва се)

А гърнето след реставраци­ята му възнамерявам да пода­ря на музей.

– Разкажете нещо повече за околностите на скалния комплекс – за изсичанията, стъпалата и човешките следи, които вие сте нарекли “Стъп­ките на Мохамед”?

– Тук стана недоразумение – “Стъпките на Мохамед” е терминология на колегите ис­торици! Съгласно с тяхното мнение и обяснения, такива “стъпки” са характерни, докол­кото правилно съм схванал, за “мюсюлманските” светили­ща. От което, обаче, не може да не последва тривиалният въпрос – как се връзват тра­кийското и мюсюлманското в Свeтилището? И къде е тогава в подобна схема мястото на многобройните кръстове, на някои подозрително прили­чащи на пиктограми знаци по керамиката и скалите? Триви­алният отговор, че обредите са били значително разделени във времето, не е убедителен. Например, защото други атри­бути на мюсюлманските обре­ди не личат на повърхността на Светилището, поне засега, преди професионалните раз­копки. И ако е ставала “смяна на верите”, то трудно е да при­емем, че някои от основните символи на старата религия са оставени да си съществу­ват, бидейки ефективна кон­трапропаганда. Освен ако не са принудено инкорпорирани по един или друг начин в но­вата. Примерите за унищожа­ване на стари символи дори в най-новата история на човеш­ката цивилизация, уви, са мно­гобройни. Да си спомним поне за стореното от талибаните в Афганистан.

– Според вас, този комплекс единствен ли е в България и може ли да се свърже по ня­какъв начин с т.нар. мимето­лити, т.е. скалните лица, от­крити на остров Крит?

– Този комплекс не е един­ствен в България!

Много ми е трудно да прие­ма, че обектите в Светилището следва да наричаме мимето­лити, тоест са игра на Природа­та. Напротив, всеки непреду­беден наблюдател може лесно да се увери в това, че преобла­даващият брой обекти в Све­тилището са издялкани. При което се използват, разбира се, някои априорни дадености на заготовките. Готовите изде­лия са монтирани по необходи­мия начин в съответствие с из­искванията на поръчителите. Примерите са много и можем да отпочнем с «Чистилищата», както и да посочим редица от «слънчевите кръгове», змий­ските и рибешките каменни глави, «костенурките» и т.н.

Вгледайте се по-внимателно във забележителното каменно изваяние, което наричам “Па­тицата”. Най-отгоре на главата съвсем ясно личат скорошни следи от оформяне – дялка­ното е очевадно, а скалата не е успяла все още да изве­трее и да се покрие с мъхове и лишеи. Всъщност, за мене този факт е най-смайващото като констатация по цяло­то Светилище, защото поставя, очевидно, се­риозни хронологични въпроси!

Що се отнася до миметолитите, пред­ставени чрез снимки в материала на «168 часа», мога да Ви посо­ча аналози, които съм видял и на други мес­та в Родопа. «Амери­канският» миметолит (другият не се вижда добре за преценка) е c достатъчно харак­терен. Колеги биоло­зи ми обърнаха внимание на факта, че неговата структура наподобява морфологията на човешкия череп! Инак казано, снимката на «миметолита» е аналог на картинките в ана­томичния атлас на човешко­то тяло. Визуално можем да предположим, че миметоли­тът е конструиран от 3-4 пред­варително добре оформени каменни къса с последваща подходяща сглобка. Наблю­даваната устойчивост на съо­ръжението е резултат от кон­куренцията на предимно две сили, тези на теглото и трие­нето. Така че, наличието на клиновидните съединения в „миметолита“ съвсем не е слу­чайно. Напротив, съответният механичен модел може фор­мално да бъде сметнат и обяс­нен от всеки студент, взел си изпита по статика в СУ или ТУ достатъчно добре!

– Какво ще стане с обекта? Какво е неговото бъдеще и какви са вариантите да бъде съхранено като ценност и кул­турно богатство?

– Както отбелязах преди око­ло месец в писмата си до ня­кои държавни и научни инсти­туции, считам, че Светилището има фундаментално значение за цялостната ни история. Въз­можно, и не само на България. Вероятно, не по-малка роля от тази на други археологически находки, направени у нас през последните години. Не се сму­щавам от употребената думич­ка “фундаментално” – твърде разнообразно и маркиращо е това, което се намира на хъл­ма, наричан от местните хора “Градище”, както и на някои от околните „бърчинки“.

За съхраняването на Свети­лището трябват пари. Много пари! Което е основна болка на археолозите. Идеята за екопъ­тека е добра, но такава следва да се прави след подробно проучване от специалисти.

– Обезпокоен ли сте, че ако не се реагира навреме, ком­плексът ще привлече още иманяри, вече знаейки много добре, къде е местоположе­нието му?

– Иманярите добре са се потрудили, макар и c някои пропуски. Така че, металът от най-горните земни пласто­ве е практически “прибран”, а керамиката – унищожена. По-нататъшната им дейност предполага влагане на много пари и сериозни разкопки, кое­то вече ми се струва неизгод­но.

– Има ли шансове Светили­щето да се превърне и в ту­ристически обект?

– Разбира се, че има. Нещо повече, Светилището трябва да се превърне в туристиче­ски обект, който може да даде много на всички от района! Но повтарям, след като Свети­лището бъде проучено. Инак рискуваме да загубим част от намиращото се на хълма.

– Направи ми впечатление, че дори кметът на Долно Дря­ново г-н Шукри Шукри не е по­дозирал за съществуването на обекта?

– Без коментар!

– Смятате ли, че Родопите крият още поразяващи тайни и имате ли намерение да тръг­нете по следите им?

– Категорично “да” за пър­вата част от Вашия въпрос. А за намеренията ще цитирам класиката: “Едно е да искаш, друго – да можеш, а трето и четвърто – да го направиш”…

– Вие сте математик, а сега вече сте и откривател на без­ценна археологическа наход­ка. Кое ви привлича повече – точната наука или неизвест­ното и авантюристичното?

– Признавам, стана ми драго от комплимента и Ви благода­ря!

Преди много години при бе­седите по време на многоброй­ните разходки с моя професор в околностите на Киев стиг­нахме до следната дефиниция: “Красотата – това е външният облик на функционалното съ­вършенство”. Години по-късно, когато той си беше вече тръг­нал от този свят, разбрах, че горното не било дефиниция, а обосноваване на жаждата ни за познание.