Из архивите на читалищтна библиотека – град Гоце Делчев: Спомени Чаталджа – Диарбекир
-
- януари 9, 2017
ПРЕДГОВОР
Именувам се Манол Димитров Хаджиев – учител-пенсионер, роден през 1888г. в село Мосомище, Неврокопско – Гоцеделчевско. Първоначалното си образование завърших в своето родно село, а прогимназия – в Неврокоп. Средното си образование получих в Българската духовна семинария в Цариград през 1908 година.
Тежък ни беше яремът под турско робство в Македония и Тракия. Постоянни сражения между турския аскер и българските чети, арести, ограбвания и убийства на българите, опожаряване на селата Балдево, Кремен, Обидим , на Битолско, Крушево и др. Всичко това застави българите в България да се позамислят за своите поробени братя под турско робство и да решат в съюз със съседите ни чрез война с Турция да ни освободят. Духът на българския войник бе силен, безстрашен и непобедим. В късо време българските герои обсадиха град Одрин, в който турците храбро се биха, но след шест месеца се предадоха, като не издържаха тридневния щурм на българската храбра армия. Вън от града по бойните полета турската армия след месец и половина капитулира и удари на бяг към Чаталджа.
Още при обявяване на мобилизацията аз бях учител в село Синекли, Чаталджанско. Тук и в околните български села духът на народа бе така възвишен, че с нетърпение и със сигурност българите очакваха победата над Турция и своето пълно освобождение. Този дух бе овладял и всички чиновници в Екзархията.
Турците ме арестуваха, биха ме, изтезаваха ме и ме взеха с тях при отстъплението им при Чаталджа. Жив свидетел съм на турската паника, на страха им от московеца, на бягството, на грабежите и палежите им. Затова реших да опиша безпристрастно всичко онова, което понесох на гърба си и което чух от самия военен министър Назим паша.
По-надолу описах накратко заточението ми в Диарбекир, завръщането ми в моя мил роден край, където се отдадох в служба на народ и държава като учител цели 34 години.
Написах тези спомени като исторически ценности, за да чете и се поучи младото поколение от политическите и духовните борби за свобода на своите деди и прадеди, да цени и пази скъпата ни свобода като зениците на очите си и, ако се наложи, да се жертва за свободата на милото ни отечество.
КАК ОТКРИХ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В С. СИНЕКЛИ, ЧАТАЛДЖАНСКО, ТУРЦИЯ, ПРЕЗ ПЪРВАТА МОЯ УЧИТЕЛСКА 1909-1910 ГОДИНА
Намирам за добре да опиша, макар и вкратце, учителствуването ми през 1909-1910 г. в с. Синекли, Чаталджанско, Турция, за да бъде по-ясно на читателите как и защо съм дошъл от град Неврокоп да учителствувам тук.
През 1909-1910 г., назначен от Екзархията за учител в село Синекли, дойдох да служа на народа. Явих се в селото и само 3-4 семейства български ме приеха, друго всичко беше гъркомани, българогласни патриаршисти – имат си гръцки свещеник, учител и учителка. Веднага свещеникът пише до Митрополията в град Силиврия, че е дошъл български учител, да се вземат бързи мерки. Митрополията протестира против моето идване и околийското управление ме извика в Силиврия. Питаха ме откъде съм, защо съм дошъл, имам ли документи и назначително за учител. На всичко отговорих положително – всичко имам. Българите нямат училище. Питат ме къде ще учат децата. Отговорих им, че Хуриетът задължава всеки да се учи на майчин език. Аз ще уча децата в един обор, ако няма къща подходяща. И около 2-3 седмици учих децата в един светъл широк обор.
Аз бях млад, буен, енергичен, жаден за работа, запретнах ръкави за борба в полето на народната просвета и на горд български национализъм срещу неравните в борбата български врагове, турското управление и предателската гръцка Патриаршия. В помощ ми се яви и народът, който бе повлиян от моята агитация – че те са българи, че Хуриетът дава права, няма за какво да се плашат от турци и гърци, че разполагаме с над 100 семейства български, остават само 10-12 верни гъркомански семейства.
Интересен и много ценен е случаят с Димитър Дамянов – 28-годишен пикьор. Една вечер той влезе в кръчмата и попита кмета Тодор Батакчията – гъркоманина: „Докога нашият учител ще учи децата ни в обора?“ Кметът важно отговори: “Който иска, нека си го вземе тоя учител у дома си да му учи децата, ние си имаме и учител, и учителка!“ Тогава Дамянов извади дръжката на метлата, счупи лампата и нанесе хубав бой на кмета, като го застави насила да подпечата със селския печат пет бели листа, които аз поднесох. Същевременно се подписаха общинските съветници, всички българи. Сутринта аз с първенците Димитър Вълков, Тодор Янакиев и Костадин Тръндафилов заминахме за Силиврия, при адвоката Зюфти ефенди. Той ги попълни по турски, че искаме да се учим на майчин български език, и ги изпратихме до Народното събрание, Вътрешното министерство, Министерството на просветата, Високата Порта и до Екзархията.
На 8 януари 1910г. – стар стил, се уговорихме на следващия ден да сме готови за настъпление в училището. Сутринта още рано старо и младо, малко и голямо, всичко е пред училището на площада. Верните гъркомани се криели по хамбари, миши
дупки и тавани, за да не ги нападат българите и да ги набият. Извикаха и мен и с явяването ми – ръкопляскания и викове: „Да живее учителят!“ оглушиха селото, а на гарата се питали какво ли става в него. Дълбоко трогнат, със сълзи на очи произнесох силно слово, та доста селяни плачеха.
Поради предателство още през нощта дошъл протосингелът и от стаята на свещеника наблюдавал всичко, без да знаем ние. Тръгнахме аз, децата и бащите за училището. Учителката избяга през прозореца, а учителят беше свален лазешком от бабите със запретнато палто по стълбите. Влязох в класната стая и децата запяха: „И да викнем с глас голям – махайте се, гърци, не щем ви!“ Народът ликува и вика: „Ура! Ура! Да живее Хуриетът!“ И ръкопляскаха. Някои даже се качиха на прозорците да гледат и слушат как децата им пеят български песни. Внезапно чувам – ръкопляскането и виковете се усилиха и ето, на вратата застана полицейският началник. Той дигна ръка да ме удари, но народните викове: „Да живее Хуриетът!“ и „Искаме на езика си български да учим!“ го заглушиха. Той се смая от всичко това, укроти се и ми каза: „Ашколсун бе, даскале, малък си, но много умно работиш! Иди в Силиврия при каймакама, обясни му всичко и аз ще му обясня каквото видях и чух.“ Даде ми двама души за охрана, че се минава през село Фенер с 1200 къщи чисти гърци.
Стигнахме в Силиврия. Гърците затвориха магазините, наобиколиха ни пред Околийското управление, клатеха глави и ръмжаха, а турците ни съчувстваха и ни защитаваха. Ние бяхме горди, с презрение гледахме гърците и по даден от мене знак силно заръкопляскахме и завикахме: „Да живее Хуриетът!“ Дойде каймакама, арестува ме, а народа разгонваше, но никой не мръдна и в ушите му ръкопляскаха и викаха : „Да живее Хуриетът!“ и „Учителя си искаме!“
Написах телеграма по турски до Екзархията в Цариград: „Днес каймакамът ме арестува за хатъра на гръцкия владика. Повече от 300 души българи пред Околийското управление искат освобождението ми. Моля, застъпете се!“ Каймакамът я прочете и я скъса, освободи ме, като поръча да съглася народа да си отиде. Отидохме в хана, купихме 12 оки халва и над 100 хляба по 1 ока, обядвахме. Окуражих ги, че борбата ще я спечелим, никой да не си отива.
На втория ден народът пак беше пред Околийското управление. Събра се Околийският съвет да реши въпроса. Дойдоха гръцкият владика, данъчният и банкови началници, околийският началник и полицейският пристав. Дойде и свещеник от село Чирмен, комуто бях писал да дойде, но радостта ни бе за малко. Той заяви пред съвета да му се дадат разноските, ще си отиде обратно. Владиката, който това и чакаше да чуе, обеща. Поканиха и мене да последвам примера му, но аз отговорих, че „народа си за пари не продавам и че Хуриетът е в пълна моя защита, нямат основание да ме гонят.“ Владиката ми каза: „Ти в чие училище ще влезнеш? Не те ли е срам?!“ Аз кипнах и му казах: „Тебе не те е срам, че толкова години си им пил кръвта, те са българи и училището е българско!“ Виках колкото ми глас държеше и пристъпих към владиката, малко оставаше да се хвърля върху него, но полицейският началник с ръка ми препречваше, а околийският само натискаше звънчето и викаше: „Чакай бе, даскале!“ Долу народът и нас в стаята заглушаваше с ръкопляскания и викаше: „Да живее Хуриетът!“ и „На езика си искаме да учим!“ И от двете страни никакви отстъпки и никакво споразумение не се постигна. Разотидохме се.
По клевета на гърците, че съм казвал: „Гърци ще колим, турска кръв ще пием!“, „Скоро цар Фердинанд ще дойде в Цариград!“, на третия ден ме арестуваха, а народът си отиде. В Цариград ме представиха на висшия военен съд, който ме оправда, и Екзархията ме преназначи класен учител в Баракли Джумая. Цар Фердинанд дойде в Цариград, в Екзархията, ръкувахме се с него, потупа ме по рамото и ме поздрави за смелата борба.
По повод на петте заявления, които изпратихме в Цариград, дошла комисия и като проверила, че болшинството са българи, взела от гърците ключовете на черквата и училището и ги предала на българите. Така българите в Синекли вече си имаха черква, училище и български учители. През 1910-1911г. учител в Синекли беше Чавдар Чавдаров от Гюмюржина, а през 1911-1912г – Атанас Радомирлиев от Енидже, Вардарско.
През 1912-1913 учебна година реших да отида в Синекли учител, да вкуся от плодовете на борбата ми през 1909-1910г., увенчана с пълна победа. Ето защо аз дойдох от Неврокоп пак в Синекли учител, но вместо да вкуся от плодовете на борбата ми, „щастлив“ бях да вкуся от горчивия плод на заточението ми в Диарбекир. Но и в първия, и във втория случай горд съм, че изпълних своя свещен дълг като народен български учител. Още в първата ми учителска година ми се падна да открия първото българско училище в село Синекли, Чаталджански окръг, Турция.
През 1912-1913г. бях назначен пак за учител в село Синекли. Близо 20 дни преди обявяването на Балканската война аз учех учениците в училището. През всеки половин час от Цариград заминаваха влакове, пълни с турски войници, за град Одрин. Привечер изпратих бай Тодор Янакиев да отиде по железопътната линия и да провери какво става, обаче войниците го заловили. Казал им, че си търси бивола. Случайно биволът бил задържан в участъка и така бай Тодор евтино се отърва. Едно истинско българско сърце не можеше спокойно да гледа на тая турска сила, която се трупаше в град Одрин срещу брата българин, и търсихме начин да помогнем.
Be the first to leave a review.
