Известният учител по философия в Пиринско Калоян Шишков пред Топ преса: Образованието не дава онова, което е нужно на децата, след този референдум станахме граждани

Ерол ЕМИЛОВ

Калоян Шишков е роден на 17 април 1950 година в село Крибул, община Сатовча, област Благоевград. Завършва Полувисшия институт в Станке Димитров (Дупница). Започва педагогическата си кариера в село Кочан, а през 1980 година завършва история и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Учител по история и философия в СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ от 1990 година. От 2000 година преподава само философия. Той е един от най-известните учители по философски дисциплини в областта, а може би и в страната. В рубриката „Честно в очи“ говори за нивото на образованието у нас и коментира резултатите от референдума.

1. Здравейте, г-н Шишков, изключително ми е приятно, че сте гост в рубриката „Честно в очи“ на Топ преса. Нека да започнем от там – защо учител? Вие ли избрахте тази професия или тя избра Вас?

• Първо, ако позволите, тъй като сте ме поканили да говоря във вашата рубрика „Честно в очи“ да кажа как аз възприемам себе си в това интервю. На първо място вие искате от мен да говоря от сърцето и душата си – откровено, непринудено, честно, от дълбините на душата си, това, което ми излиза. Като учител винаги съм се стремял да говоря онова, което мисля, а не да мисля какво да говоря, така че – поздравления за рубриката. Дали избрах учителската професия? Не, аз никога не съм мислил, че ще бъда учител като ученик. След това моята мечта беше да завърша за агроном, защото съм завършил селскостопански техникум. Но така се развиха нещата, че от казармата кандидатствах в Института за учители в Дупница, харесах учителската професия и 38 години съм в нея.

2. Написахте книгата „Един живот като учител… И не само“. Защо?

• А защо не? Хубав въпрос. Бърнард Шоу казва, че обикновено хората мислят за нещата и си казват „Защо?“. Аз си представям нещата, които никога не са били и си казвам „Защо не? И аз защо да не напиша?“. Всеки учител има какво да каже. Но не всеки учител разголва сърцето и душата си и ги излага на показ. Малко преди да се пенсионирам реших да издам тази книга. Знаете, че обикновено хората започват да пишат мемоари няколко години след като се пенсионират. Та за това. Докато бях още действащ учител да напиша това, което ме вълнува, което ме интересува, което ме тревожи. И за да продължа това, което съм правил 38 години, създадох сайта com с мотото „Детето е решение, а не проблем“.

3. В нея давате отговор на въпроса „Как се печели обичта и уважението на учениците?“. Бихте ли разкрили тайната?

• Учителската професия е трудна професия. Никак не е лесно да си добър учител, защото в училище има най-малко три страни в учебно-възпитателния процес – ученици, учители, родители. Всички те са с ясно написани правила и отговорности и на всеки му е отдредено как да се вмести в тази професия. Учителят е длъжен да се съобразява най-вече с учениците. Ние сме в училище, защото децата ги има, а не обратно. И това, че съм спечелил обичта на моите ученици е заради обичта ми към моите деца. В много анкети, които съм правил с моите ученици, те посочват много неща, които искат от учителите. Но най-вече учителите да си гледат професионално работата и да обичат децата си. И понеже стана дума за обичта на учителите към учениците бих искал да направя едно уточнение: Поетесата Надежда Захариева казва, че обичта я приема като действие, а не като състояние. Това означава, че когато ние учителите казваме, че обичаме нашите ученици, ние се раздаваме. За нас е истинско удоволствие да гледаме как те израстват. От плахи деца стават личности. Разсъждават по-разкрепостено. Така че обичта на учениците се печели когато ти им даваш. Обич за обич, уважение за уважение. Аз имам честта сега да кажа, че получих толкова много обич и уважение от учениците и няма как да не бъда благодарен.

4. На какво ниво е образованието у нас?

• Когато започнах като учител през далечната 1972 година и след това нашето образование беше в десетката в света по качество. За съжаление днес сме на 60-о място. Т.е. рязко спадна качеството на образованието. Защото в крайна сметка в училище са важни две неща – равнопоставеност и качество на образованието. За съжаление днес то не дава тези неща. Не дава онова, което е нужно на децата. Защото до вчера българското училище даваше две неща – сигурност и знания. Както казва проф. Вълчев: „Днес българското училище не дава нито сигурност, нито знания“. Това е така, защото насилието се настани трайно в училище, а относно знанията – ние, учителите бледнеем пред интернет. Училището би трябвало да дава познания (активни и творчески), умения, компетентности. Ученикът не трябва да трупа разпокъсани факти. Ролята на учителя е тази информация да я подбере така, че учениците да я разберат, да я осмислят. Иначе в интернет е пълно с информация за всичко.

5. Да разбираме ли, че интернет е повлияло на нивото на образованието у нас?

• Безспорно всичко влияе. Интернет повлия до толкова, доколкото стана хоризонт на младите хората както навремето пътуването по света на европейците и т.н. До скоро таблетите ги използваха по-скоро за игра, отколкото за усъвършенстване, за развиване на личността. Не само интернет. Обществото. Причините са много. Ние всеки ден заливаме децата с най-отвратителните примери от живота. Нашата политическа класа няма нищо общо с политическата класа на Запад. Огромни разлики има между държавниците, политиците у нас и на Запад. Аз скоро имах повод да напиша „10 повода българинът да мрази държавата, но да обича родината“. Причината не е само интернет, а обществото, смяната на ценностната система. Защото децата по-скоро приличат на времето си, отколкото на родителите си. Така че нашето образование в момента е в незавидна позиция.

6. Нека сега да изясним какви точно са проблемите на образованието, които трябва да се разрешат възможно най-скоро.

• Образованието е консервативна система. Тя трудно се променя. Трудно се променя в смисъл такъв, че тя се управлява от правила, а не от хора. Нашите правила са още от Възраждането. Проблемите винаги ги е имало. Мисля, че сред тях на първо място е дисциплината. Решаването на този проблем не изисква пари, а воля от всички. Много ниска дисциплина. На второ място е насилието. На трето е недоброто материално осигуряване. Невъзможността на всяко едно дете да получи равен достъп до качествено образование също.

7. Вие познавате образователните системи на няколко европейски държави. Може ли да вземем нещо от тях?

• Ами аз наскоро пак имах възможност да напиша за финландската и испанската образователни системи и да ги сравня с българската. Честно да Ви кажа: Много ме боли, че трябва да констатираме, че финландската система е номер 1, защото държавата е с лице към образованието. Нека да си признаем, че в България в последните 26 години политическата класа изобщо не я интересува за образованието. Не е направила нищо съществено образованието да бъде приоритет. Какво значи образованието да бъде приоритет? Значи да поставиш нещо на първо място. А в България какво се поставя на първо място в момента? Парите и властта. Не интелекта, не предприемачеството, а парите и властта. Парите и властта те правят силен. И младите хора естествено се стремят към тях. В Испания например понятието „Неизвинено отсъствие“ не е познато. Ако ученикът направи някакво нарушение той се отстранява за няколко дни от училище. Няма болнични. В България голяма част от младите извиняват отсъствията си с медицински бележки. Знаят, че все ще завършат.

8. Може ли да очертаете разликите между авторитета на учителя по времето, когато Вие сте започнали дейността си и сега?

• Какво е авторитетът? Това е какво си мислят другите за теб, а не това, което ти си мислиш. В конкретния случай авторитетът на един учител го правят учениците. И един авторитет е легитимен, законен, ако позволява да бъде обсъждан, атакуван, критикуван. Кой друг, освен учениците, има право да го прави това? Аз съм учител от 1972 до 2014 година, когато се пенсионирах. Винаги съм имал един и същи подход към учениците, че те са преди всичко. Ние може да направим една такава подредба: само защото се е родил е ценност. Второ, той е ученик. Трето, той е личност, личност, гражданин и т.н. Като казвам, че като млад учител съм започнал да работя по този начин, това означава, че съм гледал на всеки ученик като личност. Всяко едно е неповторима вселена. Всяко едно дете е индивидуалност. Всеки учител има една изградена представа за идеалния ученик и в съзнанието си разделя учениците на добри и лоши. Даже напоследък има арогантни и нахални. Отношението на учителя към различните групи е различно. Винаги съм казвал, че на мен лошите ученици са ми особено симпатични, защото намирам с тях общ език. Учениците се респектират от сериозния, отговорния учител, защото разбират, че той ги наказва за проявата, а не защото се казват еди-как си и т.н. Аз съм имал такива ученици. Те се извиняват. Аз се извинявам когато преценя, че съм сбъркал.

9. Вие сте един от създателите на Клуба за ООН към училището в Сатовча. Кое наложи неговото съществуване?

• Клубът за ООН е един скъп проект за Сатовча, за нашето училище, за мен. Ние го създадохме през 1999 година и на 15-годишнината преди 2 години в словото си казах, че през 1999 година не знаехме три неща – първо, че ще извървим такъв дълъг път и второ – че основно изискване на гражданското общество е да има една независима детска организация във всяко едно училище, която на чисто доброволен принцип да се самоорганизира, и трето – че учениците ще определят дневния ред в училището. 15 години по-късно ние отчитаме най-малко три неща: първо, че клубът вече се е утвърдил като институция в училището, второ – даваме възможност на децата чрез клубната форма да бъдат задоволявани по-висшите потребности на нашите ученици, а именно творческата самореализация. За 15 години сме организирали около 40 мероприятия, 10 пъти сме пълнили салона на училището, 2 пъти сме ходили в Страсбург. Карали сме през 2010 и 2014 година по 25 ученици да бъдат евродепутати и т.н. Има деца, които са били съдии, председатели на Върховния касационен съд, дипломати, пресъздадохме Съвета за сигурност на Европа. Наши ученици бяха посланици на страните от Съвета за сигурност. Всички 250 деца, които са преминали през клуба и другите клубни форми говорят открито за проблемите, разсъждават по-разкрепостено, научават се да говорят пред аудитория, работят в екип, имат увереността, самочувствието и подготвеността да говорят по обществено значими теми. Всички тези ученици имат позиция. Това е нашата гордост. Това е възможността всяко дете да открие себе си в клуба.

10. Понеже на няколко пъти споменахте термина „политическа класа“, а Вие преподавате философия от дълги години, правото е част от нея. Не мога да не ви попитам за актуалната политическа тема – изборите за президент и референдума.

• Първо да уточня: нашата т.нар. „политическа класа“ няма нищо общо с тази на Запад. Както казва Марко Семов в труда си „Българинът и властта“: „Тук има някои чешатлъци, някои разновидности, които ги има само при нас“. Хайде да направим едно сравнение между политика и държавника у нас и този на Запад. На Запад държавникът мисли за народа си преди всичко. А при нас водещо е как да си оправят собственото положение. 26 години нито едно правителство нищо съществено за младите – да спрат да пушат, да пият, да осигури работни места на родителите им. Второ – политическата класа афишира властта, парите и чалгата излезе на преден план. Ето сега за референдума и изборите. Мен като гражданин ме интересуваше повече референдума, защото президентът засега няма такива правомощия, каквито имат президентите в президентските държави, например. У нас персоналната отговорност се размива. Цялото ни законодателство, включително конституцията, е направено така, че да облагодетелства политиците, крадците, мошениците. Обикновеният човек се чувства нищожество. Нали знаете, че имаме две Българии – едната за управляващите, другата – за народа. За референдума – бях готов да напиша: „Ние не сме народ, а мърша“. Сега си връщам думите назад. За пръв път от 26 години ние не сме поданици, а граждани. Българинът е вече гражданин – не по душа, не по сърце. Сега българинът узря и разбра, че е фактор, който може да определя политическото бъдеще на България. Това е най-големия успех на гражданското общество в България.

11. Т.е. според Вас българинът се е събудил от този дълбок 26-годишен сън?

• Не, не се е събудил. Но на българина вече му е просветнало, че не бива да разчита на т.нар. „политическа класа“. Вие видяхте, че големите партии бяха против референдума. Защото ще им се орежат правомощията. Не могат да манипулират. За да има държава трябва да има определени граници, публично-правна власт и поданици. Това по време на Първата и Втората българска държава. Да видим какво имаме днес – имаме определена територия и граници, но ние сме разграден двор. Второ – да видим каква ни е властта, тя прави ли всичко възможно да подобри живота ни или прави всичко възможно да не го подобри? И трето – поданици. Та ние още сме поданици, феодално зависими. Но сега с този референдум вече сме граждани. Защото вие знаете, че в Америка един глас е бил решаващ дали да бъде немски или английски официален език. Хората трябва следваме философията, че и от нас зависи.

12. И накрая – какво ще пожелаете на читателите на „Топ преса“?

• На читателите ще пожелая първо да са живи и здрави. Второ – да вярват. Нали знаете, че най-голямата тайна днес е да вярваш. Твоите желания стават автоматично заповед за Вселената. Само да ги изречеш. Т.е. да си поставят по-високи цели и да бъдат хора на действията.