СТРАТЕГИЯ ЗА МИЛИОНИ, РЕЗУЛТАТИ ЗА СТОТИНКИ: КАК САНДАНСКАТА ТЕХНИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ ПРЕВЪРНА ОБРАЗОВАНИЕТО В ХАРТИЕН САМОЛЕТ
-
- март 18, 2026
Когато човек разгърне новата „Стратегия за развитие на Професионална техническа гимназия – гр. Сандански за периода 2023–2028 г.“, остава с усещането, че не се намира в Югозападна България, а в развойния център на Илон Мъск в Тексас. Документът е напоен с толкова оптимизъм, че ако можеше да се извлича енергия от него, градът щеше да мине на безплатно електричество до края на десетилетието. Уви, зад прашните корици на този чиновнически епос прозира една тъжна реалност – тази на „хартиеното образование“, където кухите фрази служат за параван на системното безсилие. Под мъдрото ръководство на директора, чието име скоро може да се превърне в синоним на административен сюрреализъм, гимназията е начертала път към звездите, без да е сигурна дали има достатъчно тебешир за следващия час по математика.
Вглеждайки се в този паметник на бюрократичната мисъл, веднага прави впечатление магическото отсъствие на числа. В света на техническите науки, където всичко се мери в ампери, волтове, нютони и проценти, стратегията на ПТГ-Сандански е оперирана от математическа конкретика. Директорът и неговият антураж ни обещават „повишаване“, „оптимизиране“ и „насърчаване“ – глаголи, които в чиновническия речник означават „ще правим каквото досега, но ще го пишем по-красиво“. Няма нито едно изходно ниво, нито една референтна точка. С колко точно ще се повиши успехът на Държавните зрелостни изпити? С 0.1% или с 10%? Колко от тези бъдещи „висококвалифицирани кадри“ всъщност ще стигнат до реално работно място по специалността си, а не до най-близкото кафене в Гърция? Липсата на ключови показатели за ефективност (KPI) превръща целия документ в списък с коледни пожелания, писани от човек, който отдавна е спрял да вярва в Дядо Коледа, но все още държи на подаръците под формата на държавна субсидия.
Ерудираният читател би се запитал как точно се „модернизира“ техническа база с пожелателно мислене. В раздела за материалната база стратегията звучи като научнофантастичен роман от 60-те години. Обещават се „високи технологии“ и „дигитални ресурси“, но никъде не се споменава откъде ще дойдат парите за тях. Делегираният бюджет на едно професионално училище в провинцията едва покрива сметките за отопление и заплатите на персонала, но директорското перо смело чертае зали за виртуална реалност. Това е класически пример за управленски хюбрис – състояние, при което администраторът вярва, че ако напише думата „иновация“ достатъчно пъти в официален отчет, тя автоматично ще се материализира в коридора под формата на 3D принтер. И докато в документа четем за „европейски стандарти“, реалният пазар на труда в Сандански вероятно продължава да гледа на гимназията като на място, където децата прекарват времето си, докато станат пълнолетни, вместо като на инкубатор за кадри.
Особено забавен е т.нар. SWOT анализ. Той е толкова стерилен и лишен от местен колорит, че би могъл да се отнася за училище в Тутракан, Монтана или дори в някоя паралелна вселена. Директорът смело е посочил като слаба страна „намаляващата мотивация за учене“. Това е все едно лекар да напише в епикризата на пациента, че „болният не иска да оздравява“. Не е ли работа на управлението и на педагогическия състав да създадат тази мотивация? Когато стратегията ти признава, че децата не искат да учат, а ти им предлагаш в замяна „патриотично възпитание“ и „инструктажи срещу агресията“, ти не решаваш проблем, а просто пренареждаш шезлонгите на „Титаник“. Истинският анализ би посочил кои точно местни фирми отказват да си сътрудничат с училището и защо професионалните паралелки в Сандански губят битката за ученици с езиковите гимназии в региона. Но за такава истина се изисква смелост, а не умения в Microsoft Word.
Нека разгледаме парадокса между написаното и реалните възможности в следващата сравнителна таблица, която ясно илюстрира пропастта между амбициите на директора и сивото ежедневие.
Когато се стигне до темата за кадрите, стратегията навлиза в сферата на чистата фантазия. Директорът признава липсата на учители по професионална подготовка – проблем, който е публична тайна от десетилетия. Но какъв е „стратегическият“ отговор? „Планиране на квалификации“. Това е като да се опитваш да угасиш пожар с празна кофа, но много добре планирана кофа. Никъде в документа не се вижда агресивна кампания за привличане на кадри от бизнеса, за дуално обучение, което наистина работи, или за бонусна система, която да задържи малкото останали експерти. Вместо това се залага на „повишаване на квалификацията“ на съществуващите кадри, които, при цялото ни уважение, често са по-далеч от съвременните технологии, отколкото учениците им от идеята за дисциплина.
Сарказмът настрана, този документ е опасен, защото приспива бдителността на институциите. Регионалното управление на образованието вероятно ще сложи голям зелен печат „Одобрено“, защото всички квадратчета са отметнати. Има визия? Има. Има мисия? Има. Има план за действие? Разбира се, цели 10 страници с таблици, в които „отговорникът“ е винаги „директорът“ или „комисията“. Това размиване на отговорността е най-старият трик в администрацията. Когато всички са отговорни, никой не е виновен. Когато резултатите се измерват в „проведени мероприятия“, а не в „усвоени умения“, училището се превръща в машина за усвояване на време и средства, а не в образователна институция.
Особено трогателен е акцентът върху „патриотичното възпитание“. В ситуация, в която учениците вероятно не могат да разчетат технически чертеж или да инсталират операционна система без грешка, стратегията ни уверява, че те ще бъдат възпитани в „национално самосъзнание“. Патриотизмът е чудесно нещо, но когато той се използва като пълнеж в стратегия за техническа гимназия, започва да мирише на безсилие. Най-големият патриотизъм, който ПТГ-Сандански може да прояви, е да произведе кадри, които не заминават за чужбина на следващия ден след бала, защото тук никой не ги е научил на занаят, който да им носи достоен доход. Но за това се изисква стратегия за развитие, а не стратегия за оцеляване на директорския стол.
В заключение, Стратегията 2023–2028 е поредното доказателство, че в българското образование формата отдавна е изяла съдържанието. Директорът на ПТГ-Сандански може да се гордее с богатия си речник и умението да подрежда таблици, но докато тези таблици не започнат да говорят с числа, те остават просто шум в системата. Гимназията има нужда от шокова терапия, от реално влизане на бизнеса в класните стаи и от изхвърляне на прашните лозунги. Дотогава ще имаме „стратегическо развитие“ само на хартия, а учениците ще продължат да бъдат единствените, които знаят истината – че в това училище бъдещето е планирано, но настоящето е на командно дишане. Ако това е „новата ера“ на образованието в Сандански, по-добре да бяхме останали в старата, където поне знаехме, че нищо не работи, вместо да се преструваме, че летим в Космоса с каруца.
Be the first to leave a review.
