Ексклузивни думи! Примата на фолклора Николина Чакърдъкова:„Светът няма връзка с главния мозък!“
-
- януари 25, 2026
В интервю за в. „Труд“ Николина Чакърдъкова говори с увереността на човек, който знае какво подготвя, но и с онази човешка откровеност, която държи публиката близо не само до гласа, а и до сърцето. Поводът е големият ѝ концерт на 7 февруари в „Арена 8888“, замислен като мащабен спектакъл с пет сцени и огромен брой участници. Тя признава, че подобно събитие винаги носи притеснение заради мащабите, но когато има идеи, мечти и какво да дадеш на хората, всичко си идва на мястото — дори ѝ се струва, че залата „вече не ѝ стига“. По думите ѝ пред „Труд“ репетициите са минали през етап, в който отделните звена работят поотделно — певци, фолклорни танцьори, балерини — а в последните дни всички се събират заедно „в реалните мащаби на терена“ и резултатът я успокоява и окриля: картината става „невероятно красива“ и тя е сигурна, че публиката отново ще бъде изненадана. Разказва и за особената „трудност“ на идеята с пет сцени — зрителят ще има толкова много за гледане и слушане, че може да не знае кое по-напред да следи — но обещанието ѝ е, че никой няма да бъде ощетен, защото действието ще преминава през всички сцени. Така тя описва спектакъла като феерия, в която красивото и смисленото са водещи, а целта е хората да излязат от залата с усещане за нещо „душевно, българско“, както казва пред „Труд“. Топ Преса би обобщила този замисъл просто: размах без празнота — всичко е подчинено на преживяването.
Най-силно в разговора изпъква начинът, по който Чакърдъкова описва връзката си с публиката. Тя споделя, че преди концерт мисли всяка дума, която иска да каже на хората, и че често приветствието ѝ започва с убеждението, че българите са „специален народ“ със силен дух, който понякога има нужда само от малко, за да се събуди. В „Труд“ тя говори за това като за обща енергия — нейна и на залата — която може да се „завихри“ до степен, че да се случи нещо като чудо, по думите на неин колега. Обичайно оставя накрая така наречения „час на публиката“, но сега ѝ се иска този момент да дойде по-рано, още около 15-ата минута, за да започне празникът не след като всички „се отпуснат“, а още в самото начало: хората да запеят своите песни и да усетят, че не са зрители, а участници. В тази идея личи онова, което читателят усеща между редовете (и което Топ Преса често търси в големите истории): не просто концерт, а среща, в която „ние“ е по-важно от „аз“.
Чакърдъкова не романтизира фолклора само като веселие. В интервюто за „Труд“ тя признава, че има песни, които я разплакват на сцената, и говори за темата за гурбетчийството като за болка, която почти всяко семейство познава — дори когато комуникацията е лесна, физическата липса тежи. Дава пример с песента „Три години“, при която „винаги сълзите напират“ и публиката усеща това, но точно там, казва тя, е общото преживяване — да минеш през емоцията заедно. Тя подчертава, че животът не е само хора и ръченици, не е само позитив; за да оцениш щастието и това, че си жив и здрав, трябва да минеш „през всички чувства“. Така фолклорът при нея е и празник, и памет, и утеха, и истина — без поза.
Особено топло Чакърдъкова говори за внуците си. Пред „Труд“ разказва, че по-големите вече идват на концертите и чакат с нетърпение датата на голямото събитие, като всеки има своя носия, която ще облече. За тях е интересно да осъзнаят, че на сцената тя не е само бабата, която гушка и готви, а Николина Чакърдъкова — и им е странно, че не могат просто да дойдат и да я прегърнат, докато пее. Един от внуците ѝ — Христето — я разсмива с реплика, цитирана в „Труд“: „Хората знаят, че си Николина Чакърдъкова, но те не знаят, че си и Супермен!“. Тя споделя и историята с най-голямата внучка, която е на седем: на училищно тържество в зала 1 на НДК двете заедно изпяват „Лудо младо“, след сериозни репетиции. Малко преди да излязат, детето ѝ казва: „Бабо, дали ще се справя… нали си до мен, бабо!“, а Чакърдъкова я окуражава и вижда как в рамките на няколко минути момичето „на 200 процента“ осъзнава какво е да пееш пред публика. Тя описва внучката като много любопитна и многопосочна — занимава се с гимнастика, балет, шах, ментална математика — и изразява надежда някое от децата да продължи делото ѝ, макар и да признава, че никой не знае какво ще е след 10–15 години; важното е, казва тя в „Труд“, да „сеят хубаво жито“ в тях.
С чувство за хумор певицата разказва и за това как носията се е превърнала в нейна запазена марка, а „цивилна“ понякога остава неразпозната. В „Труд“ споделя случка от Гоце Делчев: докато си говори в магазин, две жени я гледат и едната прошепва, че много прилича на Чакърдъкова, но „тя е малко по-старичка“. Другата ѝ възразява, че това е самата тя, а първата се оправдава, че в Гоце Делчев „всяка прилича на Чакърдъкова“. Певицата се обръща към тях: „Аз съм бе, аз съм!“, а жената се шегува да не я дават по телевизията, защото е по-хубава на живо; Чакърдъкова отвръща, пак на шега, че „камерите явно не могат да ѝ хванат красотата“. Тя допълва пред „Труд“, че по-често я разпознават с носия и шапка, а иначе — по гласа. Топ Преса би казала: това е онази популярност, която не идва само от екрана, а от живото присъствие.
Зад голямата сцена обаче стои и личната цена. Чакърдъкова разказва пред „Труд“ за рождения ден на съпруга си и признава, че покрай подготовката той, майка ѝ и най-близките са „най-ощетени“. Въпреки това той не просто разбира, а се тревожи за нея и когато я види уморена, я съветва да намали темпото. За празника, макар да се прибира от репетиции, тя приготвя вечеря, сядат с близките на по чаша вино и си говорят — и, естествено, темата пак е концертът на 7 февруари. Той не се сърди, а след концерта планират да се съберат отново, за да почерпи приятели. Най-важното изречение, което остава като гръбнак на всичко, е признанието ѝ, че без подкрепата и разбирането на най-близките „нямаше да успее“, както е казано в „Труд“.
Когато разговорът стига до пътя ѝ към върха, Чакърдъкова е категорична, че не е било лесно. В „Труд“ тя казва, че не е тръгнала по „обходена пътека“, а че заедно със съмишленици са си проправяли път, като тя е изразител на идеи, можене и стратегии. Отделя специално място на работата с хореографа доц. Георги Хинов, който им помага да бъдат съвременни и актуални. Тя припомня, че преди повече от две десетилетия народните певици са стояли неподвижно на сцената, а с Хинов предприемат промяна тя да танцува — нещо, което за нея е било трудно до предел, но решението е твърдо: „Ще плача, но ще се науча“, като разказва за нощи в залата, докато постигне нужното. Също толкова важно място отделя на Васил Циров, с когото работи дълги години и който, по думите ѝ в „Труд“, е видял потенциала и е повярвал в тях, изграждайки стратегията и първия им продукт. Ключовият ход в началото е бил да правят „подаръци“ — безплатни концерти по празници и общини в рамките на година — докато дойде моментът хората вече да чакат ред за тях, когато популярността стане факт. Тя сравнява този свой старт с този на дъщеря си Мария Чакърдъкова, която стъпва на вече изградена база и високо ниво, но и с двойни изисквания.
По-нататък в „Труд“ певицата се спира и на темата за лева и еврото, като признава, че ѝ е трудно да се раздели с българския лев, който за много хора е символ, подобно на фолклора. Споделя шегата, че портфейлите са станали като чейндж бюро, и че е запазила по една банкнота от всяка емисия. В същото време приема, че това вероятно е въпрос на време и че щом сме поели по пътя, ще свикнем и може да е за добро.
Най-острият ѝ тон идва, когато коментира усещането, че светът се движи в странна посока. В интервюто за „Труд“ тя реагира силно на примери, които за нея излизат извън нормите, и казва, че „светът не просто е полудял, а направо няма връзка с главния мозък“. Тя допуска, че за хората, които приемат такива тенденции, вероятно изглежда като враг, но обяснява, че поколението ѝ е израснало с други ориентири и възпитание: човекът да значи много, да си почтен, честен, трудолюбив, да държиш на думата си и да носиш отговорност — качества, които според нея не винаги се виждат у младите. Най-личната ѝ тревога е въпросът дали за внуците ѝ един ден всичко това няма да стане „нормално“ и никой да не се впечатлява. Тя подчертава, че свободата на мисъл и действие не се отрича, но има неща, които „един нормален човек не може да ги направи“, както казва пред „Труд“. Допълва и надеждата си, че в България, въпреки недостатъците, „някъде дълбоко“ са останали разум и морал, които пазят нормалността, и че тези „моди“ може да са преходни, макар да е пропиляно време, защото животът е, според нея, да бъдеш полезен и всеки ден да правиш по нещо добро.
Финалът на разговора в „Труд“ е като личен обет: тя вярва в доброто, чака доброто за България и не иска да се отказва от надеждата. Казва, че е вярваща и че това ѝ дава сила, и че се опитва да учи децата и внуците си да вярват в доброто. Признава, че понякога се чувства самотна като фолклорен изпълнител сред всички стилове, които „заливат отвсякъде“, но е категорична, че няма да спре, защото иска да доказва, че българинът се чувства най-щастлив чрез народната музика, когато тя е поднесена по актуален начин — така, че да „влиза в душата“ и да напомня кои сме. По „Труд“ това е голямата ѝ идея: фолклорът не е музей, а живо място за дух, памет и бъдеще — и на 7 февруари тя и публиката ще го кажат заедно.
Be the first to leave a review.
