Когато думите се наказват, а смъртта получава глоба
-
- януари 18, 2026
Текстът на писателя Веселин Стаменов разкъса фасадата на българското правосъдие и показа болезнената истина за двойния аршин на държавата
Има текстове, които не търсят харесвания. Те търсят съвест. Такъв е и коментарът на писателя Веселин Стаменов, публикуван в социалните мрежи – текст, който не е спор, не е лична разправа и не е поредната фейсбук драма, а диагноза за състоянието на българската държава.
Стаменов поставя един срещу друг два свята. От едната страна е човекът с телефона – груб, директен, често неудобен, понякога прост, но говорещ без разрешение. Човек, който назовава нещата с истинските им имена и плаща висока цена за това. От другата страна е системата – в лицето на адвоката, на костюма, на алинеите, на подписа. Там няма вик, няма юмрук, няма скандал. Има документи. Има искове. Има запори. Има дела, които могат да спрат живота на един човек, защото някой се е почувствал засегнат.
Това, което Стаменов нарича „съдебна репресия“, не е лозунг, а реалност. В България можеш да загубиш апартамент заради обида. Да бъдеш смазан заради статус. Да бъдеш наказан заради мнение. Думата се е превърнала в престъпление, когато е неудобна, когато боде, когато засяга нечие его или интерес.
И точно когато читателят си мисли, че става дума за поредния конфликт между две публични фигури, авторът рязко обръща кадъра. Появява се шестгодишното дете Ангел Райчев. Дете, което влиза живо в стоматологична клиника и излиза в ковчег. Там вече няма интерпретации. Има факти, документи и подписи. Има установени нарушения – лечение без необходимата специалност, липса на задължителна консултация с педиатър, прилагане на обща упойка при дете.
И как реагира държавата?
Със сто лева глоба.
Не със строга присъда. Не с отнета практика. Не с ясно послание, че човешкият живот е най-висшата ценност. А със сто лева – сума, която звучи като подигравка, като административна бележка, като знак, че системата не разбира какво се е случило или просто не иска да разбере.
Тук вече не става дума нито за Киро Брейка, нито за адвокат Расташки. Става дума за общество, в което думата е по-опасна от смъртта на дете. В което съдът е безпощаден към говорещите и удивително мил към виновните. В което егото е по-защитено от живота, а тишината – по-ценена от истината.
Веселин Стаменов стига до мрачно, но логично заключение – днешните институции са по-страшни от палачите в историята. Палачите са знаели, че убиват. Давали са последна цигара, позволявали са писмо, оставяли са минута за молитва. Днешната система не мрази, не се вълнува и не изпитва вина. Тя просто подписва. И си тръгва.
Един човек е съсипан заради думи. Едно дете е мъртво за сто лева. Това не е правосъдие. Това е студена машина, която работи без морал и без човешко лице. А когато съдът загуби човешкото, той престава да бъде последна инстанция на справедливостта и се превръща в нещо много по-опасно – бездушна власт, която наказва гласа и щади смъртта.
Be the first to leave a review.
