Тонка Трайкова и изкуството да изглеждаш убедително
-
- януари 9, 2026
Миналата седмица бизнес дамата от Благоевград, управляващ съдружник в компанията „КФМ“, която се занимава с преработка и производство на местни продукти, даде интервю за списание „Мениджър“ и по странен начин успя да направи две напълно несъвместими неща едновременно: да се представи като част от елита на модерния хранителен бизнес и в същото време да опише проблеми, с които се сблъсква всеки трети дребен производител, започнал в гараж с хладилник втора употреба и самочувствие, изпреварило капацитета.
Поведението ѝ в интервюто напомня на диригент на филхармония, който с размах обяснява смисъла на симфонията, докато оркестърът зад него още настройва инструментите си – жестовете са големи, термините внушителни, но музиката така и не започва. Визията е изказана така, сякаш вече е реализирана, докато реалността още търси правилния тон и ритъм. Това не е стратегическо лидерство, а говорене в бъдеще време с увереността на минало свършено.
Или, казано още по-точно, целият разказ звучи като луксозно меню, отпечатано на дебела хартия, в което всяко ястие е описано с поетични метафори, а кухнята отзад още търси кой да включи фурната. Думите са на висока температура, процесите – на режим „подгряване“. Чете се с апетит, но оставя усещането, че храната все още е идея, не продукт.
„КФМ“ е представена не като производствено предприятие със своите обективни ограничения, а като ценностен проект, почти културна институция. Говори се за clean label, за здравословен избор, за философия на храната, сякаш става дума за концептуален ресторант в столичен квартал, а не за компания, която работи с месо, срокове, регулации и работна ръка. Този език не е просто украсен – той е защитен механизъм, зад който отсъстват конкретиката и мащабът.
Абсурдът проличава най-силно там, където претенцията за „висок клас“ се сблъсква с откровения за трудности, които не са белег на елитен бизнес, а на прохождащ производител: нуждата да се обяснява защо продуктът е удобен, защо опаковката е такава, защо потребителят го търси. Това не са стратегически прозрения, а базови уроци от първия сезон на реалния пазар. Компаниите, които диктуват стандарти, не обясняват толкова настойчиво защо ги следват.
Здравословният избор е издигнат до морална категория, но колкото повече се настоява върху него, толкова по-ясно става, че той все още служи като аргумент за легитимация, не като установена практика. Истински устойчивият бизнес не говори непрекъснато за устойчивост. Той просто не си позволява да я няма. Когато темата се повтаря като мантра, това обикновено означава, че тя все още не е напълно решена.
Потребителят в този разказ е удобен, интелигентен и винаги съгласен. Той иска да знае, но никога не пита. Не пита защо местният продукт все по-трудно достига до местния пазар. Не пита защо „здравословното“ почти винаги идва с надценка. Това не е реален пазарен субект, а литературен персонаж, създаден, за да не спори.
Най-показателно обаче е разминаването между претенцията за елитарност и нуждата от непрекъснато самообяснение. Елитният бизнес не разказва за себе си като за проект в процес на убеждаване. Той не търси одобрение, защото го е превърнал в стандарт. Когато управляващ съдружник говори толкова дълго и толкова старателно за това какво иска да бъде, вместо за това какво вече е, става ясно, че разказът се опитва да изпревари времето.
И точно тук интервюто изпуска най-важното: времето не се впечатлява от визии, ако те не са подплатени със системи. То не чете метафори, а резултати. Не слуша музикални предпочитания, а брои хора, капацитет и устойчивост, които не могат да бъдат изговорени, а само изградени.
В крайна сметка текстът звучи като добре репетиран монолог, изнесен в зала, в която няма опозиция. Самопредставянето е гладко, образът – старателно поддържан, но зад кулисите остава усещането за бизнес, който още настройва инструментите си, докато уверено обяснява симфонията. А това е рискована позиция, защото публиката може да търпи известно време красивите думи, но рано или късно очаква музиката да започне.
Ако компания като „КФМ“ наистина беше такава, каквато Трайкова я представя в интервюто, поведението ѝ – и публично, и вътрешно – би изглеждало коренно различно. Не по‑красиво на думи, а по‑тихо, по‑стегнато и много по‑конкретно на действия.
Първо, тя нямаше да обяснява основите. Истинският „елитен“ производител не губи публично време да разказва защо удобството е важно, защо потребителят иска прозрачност или защо здравословното не е каприз. Това са аксиоми на сектора от поне 15 години. Компания на това ниво говори за какво прави по‑добре от останалите, не за това как е открила колелото.
Второ, езикът ѝ щеше да е управленски, не лайфстайл. Вместо метафори за „енергия“ и „баланс“, щеше да говори за капацитет, ефективност, контрол на качеството, автоматизация, проследимост на суровината. Не защото звучи по‑сухо, а защото е по‑скъпо да се реализира. Там, където има истинска инвестиция, няма нужда от поезия.
Трето, тя нямаше да използва clean label като украшение, а като стандарт, който дори не се обсъжда. Реално утвърдените компании не произнасят този термин с особена гордост – за тях той е хигиенен минимум. Както сериозен производител не обяснява, че спазва закона, така и не се хвали, че не подвежда клиента.
Четвърто, потребителят нямаше да бъде идеализиран персонаж, а източник на напрежение. Истинският пазар е конфликтен: клиентът иска повече за по‑малко, регулаторът иска документи, търговецът иска марж. Ако компанията беше на заявеното ниво, тя щеше да говори за това напрежение открито – защото именно в него се вижда зрелостта.
Пето, тя нямаше да романтизира лидерството. Нямаше да говори за вътрешни състояния, а за трудни решения – съкращения, отказ от пазари, промени в портфолиото, инвестиции с отложена възвръщаемост. Елитният бизнес не прави от лидера герой, а от системата – устойчивост.
Шесто, нямаше да има нужда да се доказва чрез културни маркери. Музикалните вкусове, чувствителността, личният баланс са важни за лайфстайл профил, не за индустриално позициониране. Когато бизнесът е реално силен, той не търси легитимация чрез вкус, а чрез резултат.
И най‑важното: такава компания нямаше да говори толкова много за себе си. Тя щеше да позволява други да го правят – пазарът, партньорите, конкурентите. Истинската тежест в бизнеса се разпознава по това колко малко обяснение изисква.
С други думи, ако „КФМ“ беше напълно реална в образа, който Трайкова рисува, интервюто щеше да бъде значително по‑кратко, значително по‑скучно за лайфстайл читателя и значително по‑интересно за всеки, който разбира от производство. И точно в това се крие най‑точният тест за автентичност: елитният бизнес не звучи вдъхновяващо – той звучи убедително.
Be the first to leave a review.
