Регионът Мелник – Сандански произвежда годишно между 1100 и 1300 тона вино. Това не е интуитивно число за българския пазар, където Мелник често се възприема като малък, почти фолклорен винен район, а не като реален производствен фактор. Данните обаче показват друго. Обемът на производство, структурата на лозята и философията на добивите поставят Мелник в пряко сравнение с утвърдени европейски региони като Санторини в Гърция, малките подрегиони на Токай в Унгария и част от зоните на Мозел в Германия. Това сравнение не е маркетингово, а количествено и икономическо.

По инициатива на информационна агенция www.toppresa.com бяха анализирани данни за площи, добиви и реално произведено вино, както и бяха проведени разговори с винени технолози, агрономи и търговци, работещи както на българския, така и на външни пазари. Консенсусът е ясен. Мелник не е малък регион. Той е бутиков регион със съзнателно ограничени добиви, което е ключова характеристика на всички висококачествени европейски винени зони. Средният добив в района е между 600 и 800 килограма грозде от декар, което автоматично поставя производството в категорията качество, а не количество. При такъв добив и стандартен технологичен коефициент, регионът логично достига над един милион литра вино годишно.

Проблемът не е в производството. Проблемът е в стойността, която този обем реализира. Докато в Санторини подобен годишен обем се продава при средна цена на бутилка между 20 и 35 евро, а премиум сериите надхвърлят 50 евро, в Мелник средната пазарна цена в България остава между 8 и 15 евро. Дори най-добрите серии рядко преминават прага от 25 евро и то в ограничени количества. Разликата не е в тероара, нито в климата, нито в лозарските практики. Разликата е в модела.

Експертите, с които разговаря toppresa.com, са единодушни, че Мелник страда от липса на общ регионален разказ. В Санторини няма значение коя е избата. Продава се идеята за вулкан, за вятър, за соленост, за вековна борба на лозата с природата. В Токай продава историята, подкрепена от държавна политика и ясна йерархия на стиловете. В Мозел продава системата, където лозето и склонът са по-важни от името на производителя. В Мелник всеки производител продава сам себе си, често без да стъпва върху общата идентичност на региона.

Това води до парадокс. Регион, който по обем и философия е равен на най-добрите бутикови зони в Европа, се позиционира пазарно като локален играч. Износът съществува, но е фрагментиран. Партидите са малки, присъствието в ресторанти от висока категория е спорадично, а мелнишките сортове се възприемат като любопитна екзотика, не като икона. Така стойността остава ниска, независимо от реалното качество в бутилката.

Анализът показва, че ако Мелник продаваше дори половината от продукцията си на средна цена, сравнима със Санторини, регионът би генерирал в пъти по-висока добавена стойност без нито един допълнителен декар лозе. Това е ключовият икономически пропуск. Вместо да се търси растеж чрез площи и обем, потенциалът е изцяло в позиционирането, в общата рамка и в координацията между производителите.

По оценка на експертите, допитани от toppresa.com, Мелник има всички обективни предпоставки да изгради силен регионален бранд. Локалните сортове са разпознаваеми, климатът е уникален за България, а концентрацията на качествени изби в малък радиус е рядко срещана дори в Европа. Това, което липсва, е обща стратегия и воля за колективно действие. Без тях регионът ще продължи да произвежда като Европа и да продава като периферия. Изводът е ясен и трудно оборим. Мелник не е подценен заради качество. Подценен е заради липса на обща визия. Докато това не се промени, разликата между потенциал и реализация ще остава най-големият структурен проблем на един от най-силните винени региони в България.