Цвета Рангелова – когато обещанията стават празни и законите се превръщат в декорация

Народният представител от „Възраждане“ Цвета Рангелова излезе днес със следния пост във фейсбук:

“ Младите лекари и сестри пак останаха с празни обещания.

Нашият законопроект за реално увеличение на заплатите им беше отхвърлен.

Вместо това – кухи уверения, че „някой ден“ НЗОК щяла да го уреди.

Парламентът днес отхвърли на второ четене законопроекта на „Възраждане“, с който искахме стартовите заплати на младите лекари да бъдат 150% от средната брутна работна заплата, а на медицинските специалисти – 140%.

Управляващите обещават това да стане през бюджета на НЗОК, но това е напълно нереалистично. Касата финансира извършената медицинска дейност, а не труда на хората. Тоест – няма гаранция, че някой ще получи и лев повече.

Отново всичко се оставя на волята на директорите на болници – кой колко ще даде, ще решава той. Точно както е и сега.

А младите лекари и сестри отново са изправени пред избора: да търпят ниските заплати и корупцията тук или да напуснат България.

„Възраждане“ няма да се примири.

Ще продължим да се борим държавата да поеме реална отговорност към хората, които лекуват България – не с обещания, а с конкретни, гарантирани възнаграждения.“ 

Тази фраза е толкова куха, колкото и цинична. Националната здравноосигурителна каса не е ведомство за човешки ресурси. Тя не плаща заплати, а разходи за медицинска дейност. Когато болницата няма пациенти, няма и пари за младите лекари. Когато пътеките са занижени, пак няма. Това е простата аритметика на българското здравеопазване. И точно тази аритметика Рангелова избра да игнорира, докато размахваше благородни намерения.

А законопроектът на „Възраждане“ всъщност звучеше разумно: стартова заплата за младите лекари 150% от средната брутна работна заплата, за медицинските специалисти – 140%. Закон, който щеше поне да постави долна граница под унижението. Вместо това депутатите, включително и от управляващото мнозинство, отхвърлиха предложението с аргумент, че „ще се реши през бюджета на НЗОК“. И така, вместо закон, младите лекари получиха обещание. Вместо гаранция – формулировка „в бъдеще“. Вместо стимул – препратка към следващата година.

Цифрите говорят сами. Думите на Рангелова – не. Тя твърди, че „Възраждане“ няма да се примири. Но примирението вече е настъпило – в самия начин, по който партията говори за „някой ден“, вместо за днес. За реалност, която все отстъпва пред бъдещето. Ако човек я слуша без контекст, може да реши, че законопроектът е бил бойкот от други партии. Истината е по-досадна: предложението не е издържано финансово, няма разчети, няма източник на средствата. С други думи – идеята е добра, но поднесена по най-безотговорния начин.

Когато се говори за заплати, не се говори за лозунги, а за пари. Рангелова можеше да поиска таблица с реалните възнаграждения по болници, да цитира отчети, да поиска контрол върху разходите на директорите. Вместо това повтори шаблонната формула „държавата трябва да поеме отговорност“. Добре, но коя държава? Тази, която не плаща навреме по клиничните пътеки? Тази, в която специализантите работят на 24-часови дежурства срещу 1 200 лева? Или тази, която чака европейски пари, за да даде символичен бонус?

В Европа младият лекар започва с около 3 800 евро месечно. У нас – между 1 000 и 1 500 лева. Това не е просто разлика. Това е пропаст, през която всяка година преминават стотици млади медици на път за Германия, Франция или Чехия. Когато в България една парламентарна група иска да спре това изтичане с думи, а не с бюджет, това вече е комедия.

Рангелова е поредният депутат, който вярва, че декларацията замества действието. Но проблемът не е само в нея. Проблемът е, че парламентът като цяло започва да прилича на зле режисирана пиеса – с актьори, които рецитират страстно, без да разбират сюжета.

България не е в това дередже, защото има слаби депутати. Тя е в това дередже, защото има хора, които отлично имитират, че са народни представители. Те не са безсилни. Те просто играят слабо, без сценарий, без посока, с единствен талант – да се преструват, че работят. А докато те репетират своята „борба за справедливост“, младите лекари вече стягат куфарите.