Дебрен – селото, което два пъти е строило живота си от камък
-
- октомври 26, 2025
Старото село Дебрен не е на картата, но живее в съзнанието на онези, които още помнят къде са били родени. Каменни зидове, наполовина погълнати от гората. Празни къщи, в които е имало детски плач, молитви и смях. Вятърът идва от Места, носи мирис на влажна пръст и спомени. Екипът на „Топ Преса“ посети това място заедно с журналисти от „Топ Преса“, за да разкаже една човешка история – не за политика, а за оцеляване. Дебрен е от онези села, които не чакат внимание. Те просто са. Стоят като белег върху географията на България.
През 1660 година османските данъчни записват: четири немюсюлмански семейства. После идват вековете, които променят всичко – войни, империи, граници. Към XIX век Дебрен вече е мюсюлманско село в Неврокопската каза. „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ от 1878 година посочва 60 домакинства, 160 жители помаци. Веркович отбелязва 331 мъже мюсюлмани. Стрезов пише през 1891: „180 къщи, всичките помаци“. Васил Кънчов изчислява през 1900 – 550 души, 70 къщи, всички българи мюсюлмани.
„Топ Преса“ намира тези данни в старите архиви на библиотеката в Благоевград, но живите свидетелства са по-истински от всяка статистика. „Баща ми ми разказваше, че тук камък се къртеше с ръце“, казва 78-годишният Мустафа Ахмедов. „Нямаше ток, нямаше път. Но имаше хора, които си помагаха. Всички. Без значение кой как се казва.“
През 30-те години на ХХ век Дебрен е пълно с живот. По стръмните улички се носят гласове на деца, жените сушат тютюн и месят хляб в каменни пещи. Мъжете изкарват добитъка към Боздаг, а вечер се събират в джамията. Молитвата е била част от ритъма, не задължение. Но планината не прощава. Студ, сняг, тежък труд. През 60-те години идва решение, което променя всичко – селото се мести надолу, в равнината. Новото Дебрен се ражда на по-удобна земя. Старото остава като костелив спомен. Днес от старото село са останали само основи. Камъните стърчат като зъби на изядена от времето уста. Но под всеки от тях има история. „Топ Преса“ засне кадри от мястото, където някога е била джамията. Само сенки, мъх и една самотна круша.
Новото Дебрен обаче живее. Съвременно училище, интернет, млади семейства. Селото се променя, но хората не се отричат от миналото си. „Нашите деди са живели горе, ние сме тук, но кръвта е същата“, казва Исмаил, учител по история. Промяната е и физическа, и морална. Каменните къщи отгоре са заменени с модерни домове долу. Но онова, което наричат „родопска чест“, остава. Тя не се измерва с религия или националност. Измерва се с това да не лъжеш, да работиш, да уважаваш земята.
„Топ Преса“ потърси в местните архиви и спомените на хората, за да върне Дебрен в разговора за българската идентичност. Защото тук, на няколко километра от Гърмен, България не е нито християнска, нито мюсюлманска. Тя е просто човешка. Дебрен е селото, което два пъти е строило живота си от камък. Първо горе – срещу планината. После долу – срещу времето. И в двата случая е успяло.
Когато стоиш на мястото на старото Дебрен и гледаш долината на Места, разбираш защо хората са се борили да останат тук. Земята има особен мирис – не на пръст, а на памет. От всеки камък излиза топлина, сякаш в него още живее глас. Не от снимка, не от книга – от самата земя.
В Дебрен няма показност. Няма и фалш. Хората ти говорят тихо, гледат те право в очите и не бързат. Тук времето не е враг, а спътник. Когато вървиш по калдъръма и чуеш далечен звук от чанове, усещаш как се стопля нещо вътре в теб. Това е онова чувство, че си у дома, дори и да не си роден тук. Топ Преса оставя това място с уважение. Не като турист, а като приятел. Защото Дебрен не е просто село. То е живо доказателство, че човек може да загуби почти всичко и пак да продължи. Да изгради дом, да засади дърво и да запази достойнството си. И може би точно затова този край на Родопите е толкова красив – защото тук красотата няма нужда да бъде обяснявана.
Be the first to leave a review.
