Мълния в Топ Преса! Лидл България ексклузивно пред наш редактор: „Родна стряха“ не гарантира български произход!

Продуктите под марката „Родна стряха“, които Лидл България предлага от години и рекламира като носители на „традиционния български вкус“, не означават непременно българска суровина. Това призна официално компанията в писмен отговор до нашия екип. От Лидл уточняват, че става дума за храни с традиционно-специфичен характер, при които защитата е за рецептата и метода на производство, а не за произхода на основните съставки. С други думи, продуктът може да бъде произведен по българска традиция, но с вносно месо. Компанията е категорична, че това е напълно законно и отговаря на регистрираните правила.

По отношение на етикетирането, Лидл уверява, че ако основната съставка – например месото – е с произход извън България, това се посочва ясно на опаковката в зрителното поле до картата на България, която маркира локацията на производствената база. Когато над 50 процента от съставката е българска, допълнително обозначение не се поставя. При по-сложни състави компанията заявява, че указва произхода единствено на чуждите съставки.

Лидл подчертава, че всички доставчици на „Родна стряха“ са задължени договорно да декларират произхода на суровините, а фабриките имат международен сертификат IFS. Контролът на качеството е постоянен, а държавните органи получават пълно съдействие. Компанията признава обаче, че производството с българска суровина е ограничено заради малкия капацитет на местните ферми и стопанства.

Особено внимание Лидл обръща на казуса с „Карол – Фернандес Мийт“. Оттам твърдят, че разпространяваното твърдение, че фабриката в Благоевград няма транжорна, е невярно. В интервю пред „Капитал“ управителят Тонка Трайкова всъщност е казала, че предприятието няма собствена кланица, което е съвсем различно. Преработката на месни продукти не изисква кланица по закон.

С този отговор Лидл България не само разсейва конкретните обвинения, но и потвърждава най-важното – „Родна стряха“ е марка, която съхранява рецепти, а не произход. За потребителя това означава, че зад „родното“ в името не винаги стои българска суровина.

Лидл прехвърля вината върху българските производители

„Родна“ рецепта, но не и родно месо

В официалното си писмо Лидл България признава, че производството с изцяло българска суровина е ограничено, тъй като капацитетът на местните ферми и стопанства бил недостатъчен. Така компанията изцяло измества фокуса от собствената си търговска политика и го прехвърля върху фермерите, създавайки впечатление, че проблемът не е в нейния бизнес модел, а в липсата на възможности у българските производители. На практика веригата твърди, че няма друг избор, освен да внася суровини от чужбина.

Търговски измерения

От търговска гледна точка подобна позиция е съмнителна. Лидл е един от най-големите играчи на българския хранителен пазар, с огромен финансов и организационен ресурс. Ако компанията желаеше реално да постави акцент върху „родния“ произход, тя би могла да сключва дългосрочни договори с български животновъди, да гарантира изкупни цени и да инвестира в увеличаване на капацитета. Вместо това се избира по-лесният път – внос на суровини, които са по-евтини, а маркетингът се опира на понятието „традиционна рецепта“. В този смисъл стратегията е изцяло ориентирана към минимизиране на разходите, а не към изграждане на реална верига за добавена стойност в България.

Юридическа гледна точка

Според европейското законодателство, храни с традиционно-специфичен характер (ХТСХ) не изискват конкретен географски произход на суровината, а само спазване на регистрирана рецепта и метод на производство. Това позволява на Лидл формално да е изряден – етикетирането е законно, сертификатите са налични. Но в същото време възниква риск от заблуждаваща търговска практика по смисъла на Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики и Закона за защита на потребителите в България. Когато един продукт се представя като „роден“, но съдържа вносна суровина, това може да влияе върху потребителското решение за покупка.

Потребителско доверие и корпоративна отговорност

Юридически Лидл може да е в рамките на правилата, но от търговска и морална гледна точка компанията подкопава доверието на потребителите. За българина „родно“ означава местно, свързано със земята и производителите тук, а не с внесено месо, минало през фабрика с адрес у нас. Прехвърлянето на вината върху „малкия капацитет“ на фермерите изглежда като корпоративно оправдание. Въпросът е защо една от най-мощните търговски вериги в Европа, с достъп до милиарден ресурс, не е готова да инвестира в развитие на родното земеделие и животновъдство, а предпочита да внушава, че проблемът е в българските производители.

Така се очертава ясен парадокс – Лидл рекламира „родния вкус“, но на практика изнася производствената логика навън и връща само етикета у дома. А това вече е тема не само за журналистическа дискусия, но и за вниманието на институциите, които следят за нелоялни практики и защита на потребителя.

Родното по рецепта, но не и по произход: защо Лидл може да внася месо и пак да продава „традиционен вкус“

В официалната си позиция Лидл България признава, че продуктите под марката „Родна стряха“ могат да се произвеждат с вносни суровини, стига да се спазва традиционната рецепта и методът на приготвяне. Това не е нарушение на европейските правила, защото те разграничават три различни схеми за защита на храни: защитено наименование за произход (PDO), защитено географско указание (PGI) и храни с традиционно-специфичен характер (TSG). Докато първите две категории изискват доказана връзка с конкретен регион, TSG защитава единствено рецепта или технология. Именно в тази трета група попадат продуктите на „Родна стряха“.

В практиката това означава, че „родно“ и „традиционно“ се свеждат до кулинарния метод, а не до географията или суровината. В Италия например е напълно законно да се предлага паста „tradizionale“ от бразилско брашно, стига рецептата да е спазена. Но ако продуктът е обозначен като „Pasta di Gragnano IGP“, тогава брашното и производството задължително трябва да са свързани с конкретния италиански регион. Същото важи и за Франция – сиренето „Рокфор“ не може да бъде произведено извън региона на Рокфор и без местно мляко, защото е със защитено наименование за произход, докато обикновено „fromage traditionnel“ може да се прави с мляко от всяка точка на света.

Юридически Лидл е изряден: европейските регламенти не задължават компанията да използва само българска суровина. Въпросът е по-скоро търговски и етичен. За потребителя терминът „родна стряха“ създава очакване за продукт, произхождащ от български стопанства, докато реалността е вносно месо, преработено по рецепта, считана за традиционна. Това поставя Лидл в удобната, но спорна позиция – формално следва правилата, но фактически разчита на маркетинг, който може да подвежда.

В крайна сметка, докато в Италия и Франция потребителят ясно различава какво е „местно“ и какво е само „традиционно“, в България границата остава размита. А зад нея стои въпросът дали корпоративните интереси не подменят смисъла на думата „родно“.