Село от 9 души и 3 сърни: Стояново – Родопският мост между тишината и вечността
-
- август 4, 2025
В сърцето на Родопите, сгушено в обятията на величествената природа и напоено с вековна тишина, живее едно малко селце – Стояново. Девет души и три сърни са неговите днешни обитатели. Но не бройката е важна. А духът.
Стояново не гони популярност. Не се състезава за туристическо внимание, нито обещава забавления и светлини. Вместо това, селото предлага нещо далеч по-рядко – връзка. Връзка с миналото, с природата, със себе си.
Тук, на левия бряг на река Арда, времето е спряло не от забрава, а от мъдрост.
Каменният Стоянов мост – строен вероятно още през римско време – продължава да свързва два свята: Източните и Западните Родопи, и метафорично – съвременния човек с онзи, който някога е живял в хармония със земята. Със своите пет каменни свода, мостът не само надхвърля мащабите на известния Дяволски мост, но и събира в себе си неподправена история, изградена не от легенди, а от камък, ръце и време.
Стояново не разказва гръмки истории. То шепне. Сгушено между склоновете и над реката, селото посреща всеки с родопско достойнство – с тиклени покриви, каменни зидове и прозорци, от които някога са надничали детски очи и са ухаели вкусни гозби. Днес, макар и тихо, мястото не е забравено. Тук живее баба Бойка – една от малкото останали, но безкрайно богати души. Със своите близо 90 години, тя е живата памет на селото – усмихната, пъргава, с пламък в очите, който не угасва дори сред тишината на обезлюдените махали.
„Най-лошото е самотата. Тя удря повече от болест“, казва тя с топла усмивка и пълна маса. Думите ѝ не са оплакване, а мъдро наблюдение. Тук не се говори за пандемии, за тестове и мерки. Говори се за хората – онези, които са били, и онези, които си тръгнаха. Говори се за градината, за картофите, за реколтата. За родопското, което още живее.
Стояново е повече от точка на картата. То е спомен за отминал живот, съхранен от времето, запечатан в погледа на старица и в спокойствието на разхождащи се сърнички. Мястото, където човек може да чуе себе си. Да усети какво значи тишина, която не тежи, а лекува.
Дали селото ще оживее отново? Никой не знае. Но мостът стои.
Величествен, непретенциозен, неподвластен на мълвата. Свързва брегове, планини, времена. И чака. Както чака и баба Бойка – с топъл хляб, салата от парника и кафе, поднесено с история. Ако търсите истинско чудо, не го търсете в туристическите каталози. Потърсете го в Стояново.
Там, където всеки камък носи история, всяка усмивка – вяра, и всяка крачка по моста – надежда, че България я има.
Все още. И винаги ще я има – докато има хора, които се връщат.
Be the first to leave a review.
