Граничните застави на Пиринския край – стражи на тишината и бурите
-
- юли 7, 2025
В подножието на суровия Пирин и по вълнистите хребети на Беласица и Славянка, там където България докосва Северна Македония и Гърция, десетилетия наред бдяха граничните застави – тихи, но непреклонни стражи на държавния суверенитет. Те бяха не просто военни постове, а живи стени, които разделяха светове и идеологии, семейства и съдби.
Спомени от телената граница
През втората половина на XX век, когато „границата“ беше не просто географска линия, а идеологическа бариера, Пиринският край беше наситен с гранични застави – военизирани единици от структурата на Гранични войски. Те не само охраняваха, но и участваха в ежедневния живот на местното население – помагаха при бедствия, поддържаха пътища, участваха в празници и жътви.
Най-емблематични сред тях бяха заставите „Логодаж“, „Габрене“, „Петрич“, „Ключ“, „Яворница“, „Илинден“, „Парил“ и „Папас“. Всяка от тях имаше свое име, но и свой характер – едни контролираха долините на Струма и Места, други пазеха стръмни, почти недостъпни планински пътеки, където границата се губи сред мъглата и вековните ели.
Човекът зад униформата
Заставата беше дом – с радиоапарати, бдителни часови, кучета, оръжие и… писма от дома. Войниците бяха предимно наборници, някои от тях – планински момчета от Родопите или Добруджа, други – студенти, попаднали в най-отдалечените кътчета на страната. Сред тях имаше поети, философи, земеделци и бъдещи учители. Пирин ги превръщаше в братя по дълг и самота.
Те стояха в ураган, сняг и пек – понякога срещу истински нарушители, друг път – срещу сенките на страха. А понякога – и срещу собствената си меланхолия. Границата беше едновременно страж и стена, а заставите – нейното сърце.
Преход и забрава
С падането на комунистическия режим и отварянето на границите много от тези застави замлъкнаха. Някои бяха закрити, други се рушат в тишина. Замениха ги модерни постове на „Гранична полиция“, оборудвани със сензори, дронове и компютри. Човекът отстъпи място на техниката. Но споменът за старите застави – за запотените прозорци, кучетата, радиостанциите, и първите снегове над пост №3 – остана.
Завръщане към корените
Днес малцина си спомнят имената им: „Капитан Петко войвода“, „Златарево“, „Славище“, „Ново село“, „Гоце Делчев“. Те вече не са военни зони, а части от местната история – част от онзи героичен, понякога трагичен, но безспорно романтичен разказ за българската граница.
Може би е време държавата да обърне поглед към тези места – да ги превърне в музеи, пантеони, културни маршрути. Защото заставата не е просто казарма – тя е паметник на смисъла от граница и от дълг. А в Пирин, както добре знаем, дългът винаги е тежал повече от оръжието.
Be the first to leave a review.
