И ако някой ден ЮНЕСКО търси още едно нематериално съкровище – нека погледне към Ваклиново. Там, където традицията не се играе, а се живее.

Родопското чудо край Ваклиново! Как един събор в полите на планината събира света около жаравата на традицията

Ваклиново не е много малко село в сърцето на Западните Родопи – на пръв поглед затънтено, а всъщност – епицентър на нещо, което все по-рядко срещаме в модерната, претоварена от съдържание, но гладна за смисъл епоха. Всяко лято, в последния уикенд на юли, този родопски кът от картата се превръща в сцена на неподправена културна експлозия – събор, който не просто събира хора, а възражда духове.

Тридневният събор във Ваклиново тази година (25–27 юли) очаква над 30 000 гости – не само от България, но и от Германия, Испания, Англия, Турция и САЩ. Не, не е хипербола. Ваклиновци казват: „Гурбетчията строи къща, но я завършва със събора.“ Този ритъм на завръщането – обратно към дома, към рода, към спомена за жаравата в огнището – е в сърцевината на събитието.

Съборът започва с парад на фолклорни състави от цялата страна. Деца, баби, музиканти и певици в родопски носии пеят, танцуват и прегръщат публиката. Поляната се превръща в необятна сцена, където гайдата не звучи от уредба, а от сърцето. Там, където стъпва ритъмът на хоро, се вдига прах не от забрава, а от памет.

Вечерната програма е феерия от светлини и емоции. Известни изпълнители като Десислава, Атиджа и Фики излизат пред публика, която не е просто фенска маса – тя е част от ритуала. Танцуват малки и големи, понякога хванати на едно и също хоро – три поколения в кръг. Сцената не е отделена с бариера – тя е продължение на поляната.

Един от най-очакваните моменти е състезанието по народни борби – втората вечер на събора. Арена под открито небе, мирис на прясно окосена трева и мъжка сила, която не е показна, а изконна. Победителят не взема златен медал, а уважение – и овации, които тежат повече от купа.

Има сергии с ръчно тъкани килими, родопски сирена и мед, кебапчета на жар и току-що нарязан динен триъгълник – всичко носи вкус на време, в което не бързаш. Децата тичат боси, възрастните се смеят като навремето, музиката не спира дори в 3 сутринта. Младоженци си правят снимки на хоро, чужденци се учат да играят „ситно шопско“, а баба Мария на 83 пее „Излел е Дельо хайдутин“, без микрофон – и не й трябва.

Съборът във Ваклиново не е туристическа атракция – той е жив музей, който не показва експонати, а разказва човешки истории. Тук няма „артисти“, има хора. Няма „автентична програма“ – всичко е естествено. И това го прави магнетичен. Не защото впечатлява с мащаб, а защото трогва с истина.

Светът може да открие в този събор не просто фолклор, а формула – как да се съхраниш, без да се капсулираш. Как да празнуваш, без да забравяш. Как да принадлежиш, без да се отказваш от себе си. Родопите мълчат величествено, а от поляната под тях звучи гласът на едно село, което разказва приказка. Всяка година. Без да спира.

И ако някой ден ЮНЕСКО търси още едно нематериално съкровище – нека погледне към Ваклиново. Там, където традицията не се играе, а се живее.

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)
Rating0
What people say... Leave your rating
Order by:

Be the first to leave a review.

User Avatar User Avatar
Verified
{{{ review.rating_title }}}
{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more
{{ pageNumber+1 }}
Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one

Start typing and press Enter to search