Нещата от живота: Дядото от Родопите и колко е важно да правиш себап
-
- юни 19, 2025
Много често си мислим, че да обичаш означава да прегръщаш и целуваш, но след един родопски завой разбрах, че мъдростта понякога е друга…
Често си мислим как да сме по-добри хора или как да показваме по-добре любовта си към някого.
Искаме да сме даващи. Искаме да накараме приятелите си, семейството си, нашето си „братче“ да се чувстват по-добре в компанията ни и го правим по най-тривиалния начин – прегръщаме, целуваме, подаряваме подаръци, скъпи дрехи, часовници. Това никак не е лошо и приветстваме всички, които все пак имат този порив, но едно пътуване по красивите родопски пътища отвори сърцето ни за нещо много по-голямо. За нещо повече. Прозрението ме осени като шумоленето на вековните борове наоколо, а чешмите, поставени почти на всеки завой, като „себап“ – безвъзмездната помощ дарение, което правят местните, за да оставят нещо на всички след тях, ни помогна да го формулираме. Да помълчиш, да оставиш природата да ти говори, да съзерцаваш, да попиеш, да научиш, да срещнеш онзи, който ще ти подскаже нещо без дори да подозираш, че именно той е скритият мъдрец в днешния ти ден – да направиш добро на някого всъщност изглежда точно ей така:
„След един завой ще го видиш, хем голям, хем достоен“
Какво за Бога прави Родопите толкова специална?
„Слушай гората бе, бабе, потока слушай, ромоленето слушай, червеношийката виж или ония ми ти орлета, дето се вият еййй таме над Голям Перелика или Карлъка“ – отеква в главата ми гласът на баба. Нея вече я няма, но съм сигурна, че щеше да прихне да се смее с оня гръмовен смях, напомнящ на всички върхове на Западните Родопи, взети заедно, ако беше чула, че си търся песни за разходка в планината.
„В гората ти ще пееш, не да пускаш транзисторо“, щеше да каже. След около два часа път и навлизане по легендарните родопски пътища с множество завои спирам да се разтъпча, имам и крайна точка – Пампорово. Преди табелата на едно от многото красиви селца в района, сядам под дебелата сянка . Ухае на влага, на торф, на гора, на огън, на дим, на истории, които обаче няма кой да разкаже наоколо. Почти пусто е, а аз съм заета отново да ровя в джипиеса. До капанчето, от което си взимам кафе, има табела: „След един завой ще го видиш, хем голям, хем достоен“.
Табелата е написана на ръка и е закачена с пирон на едно от дърветата. Чудя се какво ли е това, кое е това нещо, което е след един завой. От капанчето ми казват, че се има предвид един от върховете, по-точно малко възвишение, което се откривало като гледка по пътя. Не съм много сигурна, че е така, но съвсем скоро ще разбера дълбокия смисъл, надраскан на дървената плоскост. Малко преди това обаче ми хрумва да кривна от пътя, за да намерим една легендарна чешма, която се намира наоколо. Търсенето започва без навигация, защото чешмата я няма на картата.
„Тука се ходи пеш и се гледа със сърцето“
Естествено, някъде след 15 минути се губя, защото толкова съм свикнала на „помощта“ на умните джаджи в ръцете ми, че чувството ми за ориентация е рязко спаднало до ниво минус нула. В лутане, обръщане на колата по тесните пътища и почти пропадане в няколко странични коловози до пътя спирам на едно по-широко място и решавам да изчакам да мине някой, за да попитам за посоката. В този момент виждам в далечината, почти накрая на зелен баир, един дядо, който пасе стадото си в абсолютен дзен и дъвче стръкче трева, седнал на объл камък с лице към слънцето.
Отивам към него, а той още от далече ми се усмихва с цялата слънчевост на сбръчканото си лице, все едно вижда отдавна заминалите си в чужбина внуци. Решавам да започна аз, разказвам му за чешмата, какво търся, че съм се изгубила и го моля да ме упъти. В този момент виждам как дядото грейва по един особен начин, изправя се бавно и вдига треперещата си ръка към най-далечния край на планината, сякаш ще рецитира одата за Шипка или ще разказва древна легенда.
Във възрастното му тяло пропълзява такава сила, такава мощ, че все едно всеки момент ще повдигне цялата планина.
Заема поза на стар мореплавател, който гледа разбиращо океана и предусеща сушата. Казва: „Виждаш ли го тоя хълм?“. Виждам го. „А оная там пътека де отлево се криви, видиш ли я?“. Виждам я. „Е, твоят път е всичко това да ви е зад гърба, а ти ке караш надоле до Илково дере и после ще хванеш нагоре към Йордановата нива“. Оставам още няколко секунди, усмихвайки се и виждам как цялата светлина на дядото изгасва.
Той сяда обратно на камъка, лапа отново сламката трева в устата си и започва да дъвче, взрян в хоризонта, със същото каменно изражение, с което седеше, преди да дойда. Прилича на древен мъдрец, напълно слят с планината, когато го поглеждам за последен път, преди да се отдалеча. След тази среща, най-после стигам до моята така търсена чешма, а на нея ясно личи издълбано името на човека, който я е построил и годината – 1953 г. Отдолу на чешмата пише и името на жена му и всичките му четири деца. Тогава се замислям отново за дядото и за това, че му отнех възможността да ми бъде полезен. Да ме „заведе“ до чешмата, да ми направи добро. Да осмислим познанията му за планината, неговото може би единствено ценно знание. Онова умение, което дава смисъл на живота.
Японците му казват „икигай“, родопчани го наричат „себап“, или безвъзмездното добро, което оставяш на всички хора.
Ние пък му казваме „суперсила“. Трябва да оставиш човек да има своята си суперсила. Дори да знаеш повече от него, дори да можеш повече от него, дори да имаш джипиес, дори в този момент да си наясно, че той греши – остави го, подкрепи го, помогни му да блести. Ако ти го прекъснеш и покажеш, че знаеш повече и можеш повече от него, му отнемаш момента. Ако махнеш с ръка, доверявайки се на джипиеса, чувствайки се високотехнологичен, напреднал и знаещ всичко – ще видиш светлината му да изгасва.
Този дядо не беше говорил с никого от месеци, беше общувал само с безкрайната родопска прелест. Не беше виждал млади хора може би от година и моето посещение озари деня му, макар за кратко, след което отново се сля с природата. Той имаше възможност да си поговори с някого, да се почувства полезен, значим, знаещ. Той можеше да покаже своята „суперсила“, че познава пътя и планината като петте си пръста – може би единствената му ценност, единственото му истинско знание.
Хората се валидират, осмислят и чувстват значими със своите умения и познания. Затова, приятелчета – следващия път когато искате да покажете любовта си, може да прегръщате и целувате, да подарявате и купувате, но по-важното и по-значимото, на което ме научи този дядо, е, че може да позволите на някого да заблести, да не му отнемате „суперсилата“.
Тактично да замълчите, за да го оставите да изпъкне в онзи момент, който ще направи деня му.
Да го слушате с интерес и да му отделите време, а след това да кажете: „Браво, благодаря ти – това не го знаех“, дори да сте го знаели. Любовта живее така – когато издигнеш някого пред собствените си знания и его, за да го направиш значим, да уважиш това, което може и знае. Пия от чешмата, гълтам жадно и поставям ръка върху студения камък, покрит с мъх близо до изписаните имена. Някъде в тихия ромон на водата, падаща в коритото, чувам гласа на баба:
„Чедо, чедо, прост е животът. Ако не сме заети да се оглеждаме в сенката си, ще видим колко красота Господ е поръсил по света, па и у хората. Не са лоши хората, убави са.“.
Надписът на табелата: „След един завой ще го видиш, хем голям, хем достоен“, всъщност е метафора за поведението ни. Направете го хем голямо, хем достойно, а след един завой ще видите колко важно е това.
Be the first to leave a review.
