Как аврамовци се настаниха на фермерския пазар
-
- ноември 30, 2016
Светлана ВАСИЛЕВА
„Да са живи и здрави гражданитe, не сме вярвали,че продажбата на селска храна ще ни бъде препитание и ще ни носи доходи.“ Ето така благославят живота си част от жителите на село Аврамово , което се намира в седловината между Рила и Родопите. Двайсетина фамилии от там, всяка сряда и събота товарят микробуси с домашно сирене, кашкавал, яйца, мляко, масло, буркани със сладко от горски, дъхави плодове , и пътуват 100 километра до благоевградския пазар .Там вече всички граждани ги познават от години и чакат ,за да си купят домашна и вкусна селска храна. Всичко е на юнашко доверие, сертифкати няма, но няма и отровени. Напротив-само доволни клиенти и продавачи.
Своеобразният, фермерски пазар се пръкна случайно ,без евродирективи, указания и субсидии.
Преди пет години Хасан от Аврамово, строител, остава без препитание и тръгва с жена си да опита дали ще продаде домашното сирене и мляко. Имат 6 крави, продукцията няма кой да я купи и неволята ги запратила по пазарищата. И станало чудо, Хасан продал всичко, хората се тълпяли на опашка, а за тези дето не стигнало сиренето, даже се разсърдили. Следващия път историята се повторила, стоката пак не стигнала, хората започнали да си пазят ред по списък, за да си гарантират заветната домашна храна. Така Хасан казал на комшиите,че има глад за селската им продукция и хората поели по пътя. Днес вече всички граждани си знаят,че в сряда и събота се купуват вкусотиите от пазара. На прясното сирене му викат българската моцарела и цената от 8 лева килото я прави най-търсения продукт.
Така 20-тина фамилии от бедно Аврамово вече излагат стока на пазара и не крият,че са доволни от припечеленото.
„До преди това опитвахме да продаваме продукция на шосето, ама висиш цял ден и я мине някой, я купи, я не. Мизерия, до преди години разчитахме на картофите, това ни беше поминъка, ама сега се вкарват от цял свят и цената им падна до 20 стотинки за килограм изкупна цена. Това е престъпление, не си струва труда, разказват аврамовци .
„Късмет извадихме,че големите вериги продават скъпи и не до там вкусни продукти, та има хляб и за нас. Хората оценяват домашното, без никакви примеси. Е, търговски вид стоката ни няма, но пък е вкусна, казват родопчаните.
За четири, пет години споделят,че вече без проблем си плащат тока, фуража на животните, издръжката на децата в университетите.
„Да не мислите, че е лесно, всяка сутрин ставаме в 4 часа, чистиш, храниш животните, после правиш храната, цялата фамилия участва в процеса. Нямаш време ни за кафе, ни за телевизия, ни за политика. Вечер си пребит от умора и лягаш чак към полунощ,разказва една жена от Аврамово. И признава,че не помни от кога не е ходила на почивка, морето е виждала само на телевизия, а за глезотии като фризьор и други работи се смее и казва-а, това е за гражданките, ние сложим забрадката и айде, няма време за суета.
„Политиката ни интересува дотолкова ,колкото осигурява работа за хората. Ядосваме се,че децата ни бягат по чужбина, ей половината са в Англия. И мъжете ни взеха да бягат навън, докато имаше строителство работиха у нас, но като спря, останаха без работа и настана мизерия. Само ходенето по балкана и брането на билки и плодове не стига. Затова сега се радваме ,че си намерихме нишата и продаваме на половин България.
Тук идваме лично на пазара, но пращаме продукция и за тържищата в Плодив, Перник, София и Стара Загора, разказват аврамовци.
Сред по-възрастните продавачи на сергиите гледаме и едно младо, красиво и усмихнато момиче. Фатиме Реджеп е 33 годишна, дипломирана педагожка, с втора специалност английски език и компютри.
„Работих няколко години в агенция за недвижими имоти в Благоевград, ама се отказах, защото парите са малко, няма сметка от това. Работа за учители има, ама нямам мотивация да работя, защото тук на пазара продавам семейната продукция и само за седмица изкарвам даскалската заплата, откровено казва Фатиме.
И докато аврамовци се справят с живота, в другия край на пазара са накацали опърпани пенсионери, които се опитват да се задържат на повърхността и да не се удавят, както казват те.
Там на мостчето са гражданите-пенсионери. Те са разстлали направо на тротоарните плочки всевъзможни бурканчета, билки, чорапи и зеленчуци.
„Срам ме е, че съм тук, ама разчитам днес и два лева да изкарам, да си купя хляб и кисело мляко. Пенсията ми е 150 лева, а цял живот съм работила в тютюневата фабрика. Смятайте за какво да ми стигнат по-напред тези пари, за лекарства ги давам най-вече, проплаква баба Василка, която е на 82 години.
До нея , съсед по съдба е Тошо Марчовски. Седнал в багажника и вика-не ме снимай, бабата дома ще ме гълчи, ще вика „хванах те ,що не работиш“. Ама изход няма, тук съм, за да вържем двата края. 41 години стаж имам, цял живот работих като шофьор на линейка, накрая взех пенсия от 198 лева, срамна работа.
Да бях спестявал парите от осигуровки, десет пъти по-добре щях да съм. А сега работя на село, та нещо да продам на пазара. Вместо да си почивам, пак бъхтане, разказва Тошо линейкаджията. Тук сме все съдби-човешки, на кой му е свършило вдъхновението, да заповяда, роман ще напише, с чуство за хумор ни изпраща бившия шофьор. И ако се огледаш вярно, все ничий хора на пазара ще срещнеш. Едни роми с бутилки в ръце развеселени продават кученца за 2 лева, а над главата им виси млада мома, студентка от Американския университет и им се кара на английски език. Барабите неразбиращи се хилят и и бутат в ръцете скимтящите кутрета. По-натам пък други техни събратя са изложили всичко ценно което са изровили от градското сметище. Има и арменски сергии, но там алъш-вериша върви сериозно.
И се чуват викове „само който не разбира, тука се не спира…“, и все така до следващия пазарен ден.
Be the first to leave a review.
