Лечителката от Балдево основа фондация

 Ралица ВАСИЛЕВА

Една силна и кротка жена, дошла със ми­сълта за Храма,

бичувана и хулена от хорската жестокост и неверие,

но съхранила вярата във Чудото и Небесата,

които дали са живота на Земята.

Изпратена за всички нас –

душите и телата да лекува

със огнената сила, пронизва­ща ефира.

Тя моли се за нас в безсънни нощи

и дава ни любов, добро и вяра.

Божественото слиза на Земя­та,

поема ни в омая и нависоко ни въздига,

където мечтите ни се срещат със звездите.

А там – в безкрая,

в лудешки танц душите ни ликуват,

възраждат се и се пречист­ват,

за да се върнат пак в опито­мената си земна дреха.

Във Храма чудесата стават.

Светицата е Храма съградила

за нас – за хората, които вяр­ват и не вярват.

Ще дойде Ден и скоро глава ще преклоним

пред ореола, сияещ от жива­та икона.

Даниела

21.05.2012 г.

Мир и тишина. Мир в душа­та на лечителката и тишина след последния сеанс. Кра­тък момент на покой пред подредените като в свещен олтар икони, изпълващи с необятната си сила цялото пространство в хола на един обикновен апартамент.

Потокът от идващите през деня хора е стихнал. За все­ки от тях, след началото не­минуемо идва и относител­ният край. Краят на мъката, на дълго носената болка, на преживяното вътрешно съ­противление срещу абсурд­но поставената диагноза.

Всеки от нас е пристъпил прага на този дом с надеж­да и си е тръгнал успокоен. Най-напред от лъчезарна­та усмивка, с която Вера ни посреща. След това – от благия й глас. Накрая идва и усещането, че искрицата на­дежда може да се превърне в щастие от това, че Господ все пак не ни е изоставил. Лечителката Вера ни е по­могнала да повярваме в чу­десата, които са се случили, научила ни е да бъдем по-до­бри, по-търпеливи и по-ми­лосърдни. Дала ни е зави­наги малка частица от себе си. Сигурна съм, че повечето от нас ще я съхраняват като свещен дар в душата си до края на земния си живот.

За нас има някакъв завър­шек. Има утеха. Има радост. Вера също я е получила, до­като е давала. Само че при нея краят на едно човешко страдание е застъпен с на­чалото на следващото. За нея наистина край няма. До­кога? Може би докато диша.

Запитваме ли се, обаче, колко дълъг път е извървяла Вера до този момент? Колко сълзи е изплакала от съп­ричастност към човешката болка, от вълнение и от ра­дост! Колко безсънни нощи е прекарвала в молитви за спасение на нечия човеш­ка душа! Колко ли трябва да си силен, за да накараш всеки дошъл да повярва в невидимото, да почувства необятността на Вселената и добрата енергия, идваща от Сириус?!

Вера е избраницата, която получава без да очаква, не­вероятната отговорност да бъде спасителния мост меж­ду земните и неземните съ­ществуващи вселенски оби­тели. Накъсаните части от цялото, което трябва да се съедини. Лекувайки телата ни, правейки невъзможното за възприемане от нашето съзнание, ТЕ ни помагат да усъвършенстваме душите си. Опитват се да ни пома­гат с посланието, че докато се движим по спиралата на времето, трябва да работим непрестанно за изгражда­нето на едно ново мислене, за осъзната духовност на­горе и все по-нагоре за из­чистването на негативното, за осмисляне на крещящата необходимост от взаимопо­мощ и любов. Наричам ги ТЕ, защото не знам как да ги нарека. Не съм ги виждала и никак не си ги представям, но съм почувствала силата на тяхната благонамере­ност. И знам със сигурност, че сътворяват чудесата. Но само ако ги искаме с цялото си сърце. Много е просто. Но, за съжаление, не става тол­кова лесно и толкова бързо, колкото бихме си пожелали. Господ наистина никога не ни е изоставял, но ние не винаги сме достатъчно тър­пеливи да го разберем. Едно нещастие никога не идва случайно в живота ни. Мина­вайки през тези изпитания, ние трябва да бъдем подгот­вени за следващите или да станем по-силни.

Всеки е добре дошъл при Вера. Казано й е, че не трябва да връща никого. И тя е при­ела мисията си безрезервно. Всеки ден, без неделя. Често пъти сънят й бива неспоко­ен. А на сутринта отново се е събудила с мисълта за хора­та, които я очакват в опреде­ления час. Ден след ден тя преживява вълненията им, бори се с несигурността им, гали изтерзаните им души, като изгражда бавно и поле­ка вътрешния им мир. За да получи своя. Всеки ден. Не­престанно. Вече повече от двадесет години. И винаги с очарователната си усмив­ка. Всеки ден. Можете ли го като нея? Не е нужно да го можете. Достатъчно е само да си го представите, за да разберете колко е трудно!

Няма определена такса за неуморния й труд. А това, което всеки иска да остави, не е за нея. Вера казва, че си има всичко – дом, деца, внуци и много радост, въ­преки житейските трудност. Най-голямата мечта в жи­вота й е да съгради храм. Аз мисля, че това ще бъде храм на истината. Христос е казал, че ако познаем ис­тината, това ще ни напра­ви свободни. А свободата е съвършенство. Съвършен­ството е правилно разпреде­ление на енергията, както е казал друг мъдрец. Затова в храма на Вера ще намират спасение всички, които го търсят. Той ще бъде за хора­та от различни раси. Врати­те му ще бъдат отворени за хора, изповядващи всякак­ви религии. Тези, които ще прекрачат прага му, наисти­на ще разберат, че пътят към съвършенството минава най-вече през сърцето. Как­то и да наричаме нашия Бог, той е преди всичко Любов.

Да се поклоним с благо­дарност пред вечния храм в душата на лечителката!

ДОКОСВАНЕТО ДО НЕВИДИМИЯ СВЯТ

Навярно мнозина катего­рично ще отхвърлят подоб­ни реалности, но за други те ще събудят размисли и просветление по редица проблеми. Контактът с неви­димия свят и произтичащите от него чудеса дават отговор на въпросите за необятната му енергия и богатство, за невидимото пространство и неговите Сили.

Последното десетилетие на 20 в. отбеляза появата на редица контактьори, на хора с необикновени спо­собности и усещания, дори с феноменални възможности. Подобен е и случаят с Вера Тодорова, която влиза в това множество като избраница на най-висшите Сили от Все­мира – като лечителка, като транслатор на енергия с лечебни свойства. Характе­ризират я като източник от земен произход на слънчева енергия за лечение на земни същества.

Вера Михайлова Тодоро­ва е родена на 22.11.1936 г. в с. Балдево, община Гоце Делчев. Икономист по об­разование, майка на двама сина и баба на трима внука. Свръхестествените й спо­собности се проявяват едва около края на петдесет-го­дишната й възраст. Избра­ница – да, но защо точно тя? Този въпрос продължава да вълнува Вера години на­ред. Отговорът от Астрала е точен, лаконичен и ясен – заради нейните личностни качества, човешки добро­детели: скромност, отзив­чивост, състрадателност и любов към хората.

Първите необичайни усе­щания Вера получава в църквата „Света Неделя“ в София, пред иконата на Свети Мина. С огромна сила тази икона привличала еже­дневно Вера, карала я да ридае. Плачът продължавал няколко минути, след кое­то всичко тръгвало по оби­чайния път на ежедневието и житейските ангажимен­ти. Един ден в очите на Св. Мина Вера съзряла две свет­лини с яйцевидна форма, оц­ветени в оранжево и зелено. Постепенно те започнали да се издигат нагоре към купо­ла на храма. Изумлението на Вера растяло. Не смеела да сподели с никого своите видения и душевни въжде­ления. На Черешова Задуш­ница Вера отново отишла в църквата, застанала пред иконата и овалните светли­ни се насочили към нея. По­чувствала необяснима сту­денина и тръпки по тялото си. Сънищата й преминава­ли в търсене на иконата или видения на двойнствения образ на Св. Мина – като воин на бял кон с кръст в дясната ръка или като све­тец с копие в лявата ръка и кръст – в дясната. Усетът за чуждо присъствие, за тро­пот и разговор все по-често спохождал съня на Вера. Виждала главата си разтво­рена на тила, чувствала ди­скомфорт или унес като от упойка. Една сутрин дори видяла, че косата над ушите й е подстригана, но видими остатъци от косми нямало никъде. Изумлението растя­ло, страхът й пред неизвест­ното и желанието да споде­ли с някого се увеличавали, но било невъзможно, защо­то всеки би я помислил за психически неуравновесе­на. Подготвителната работа обаче продължавала с раз­лични средства, които още повече я озадачавали.

Първите лечебни излъчва­ния усетила пред смъртното легло на брат си, болен от цироза, в родното си място. Съвсем непреднамерено, Вера хванала батко си за безжизнената ръка, след което той започнал да я моли за този допир, заспи­вал успокоен и съ­буждайки се отново търсил тази близост. На сутринта болният се „ококорил“, поже­лал да закуси, да чуе новините по радиото, докато след няколко дена чудото станало. Болният възстано­вил жизнения си то­нус. Едва тогава род­нините започнали да свързват присъстви­ето на Вера до брат й с биотокове и свръх­естествени сили.

Способностите на Вера са разнопосоч­ни, но тя първона­чално ги задържа. Присъщата й скром­ност потиска само­увереността. Стра­хува се да не сгреши или да не подведе някого, макар че интуицията й не я изоставя. Усеща връзката между нея и Висшия разум. По­степенно разбира, че дадените й от Бог ле­чебни спо­собности трябва да предава на нуждаещи­те се. Вера не отказва среща с ни­кой болен, но невинаги среща рав­ностойна ответност от желаещи­те да бъдат излекувани. Мнозина не могат да приемат вя­рата в Бога като сред­ство за из­целение и безуспешно търсят материалистичен от­говор на духовните явления. Те са склонни да отричат или обругават това, което не могат да познаят. Със скептицизъм отхвърлят въз­можни психически нагласи за лечение на болестите на душата или на физическото тяло. Но невероятните ре­зултати с безкръвни опера­ции, с визуално присъствие или дистанционно лечение на болни ще накарат мнози­на да променят хода на ми­сленето си и да ревизират редица свои разбирания за невидимия свят и неговата сила на въздействие върху видимия.

След като се върнала в София, Вера решила да по­сети някакъв курс за „обща култура“, както се казва. Отишла при Игнат Игнатов и д-р Желязков, които по това време организирали и ръ­ководили курсове, свърза­ни с феноменални явления. Един ден, докато си водила записки, ръката й започнала да пише сама. Автоматично тя изписала „Остави се на съдбата! Тя ще ти донесе исканото от теб пожелание.“ – подпис, Карин. Споделила случилото се с г-н Игнатов, който я успокоил и насър­чил. Уверил я, че е възможно да види визуално Карин, да разговаря мислено с него. И тогава започнала да кон­тактува с него, посредством автоматично писане. Пише­ла на чист български език, но с по-различен почерк от нейния собствен, без препи­нателни знаци, с повторения на някои мисли по три пъти. Ясно виждала и образа му. Постепенно Вера започна­ла да си изяснява много от мистериите на невидимия свят. Карин й помагал да се пребори със страховете и съмненията.

(Продължава в следващия брой на вестник „Топ Преса“!)