Потресаваща изповед на ученичка! Бедна съм, съученици ме тормозят, защото нямам скъп телефон и хубави дрехи
-
- октомври 14, 2016
Дванадесетгодишно момиче поискало помощ от класната си ръководителка и психолог, които, въпреки че искат да й помогнат, не успяват в това. И по-рано е имало предразсъдъци, както и неравноправие и жестокост, но изглежда, че материализма при новите поколения прераства в бездушност, която минава всички граници.
Ето какво споделя Марина:
„Майка ти е безработна, затова е проститутка, а баща ти алкохолик“ – това изречение и куп други обиди слушам почти всеки, ден след като седна на училищната скамейка. Не мога повече. Всички ме тормозят. Целият клас. Когато свърши училищната ваканция и разбрах, че отново трябва да започвам училище, буквално се почувствах зле. Мъчно ми е и всяка сутрин повръщам… Не знам какво ще правя. Страх ме е от това, че всичко което се случваше преди ще се повтори.
Всичките обиди ми станаха непоносими. Вероятно пак ще трябва да сменя училището, защото изобщо не мога да се концентрирам върху учението – казва 12-годишната Марина, чийто глас трепери, докато разказва за изолацията и психическото малтретиране, на които ежедневно е подложена от всички свои 28 съученици в шести клас, в начално училище в Загреб. „Истина е“, казва, „че класната ми ръководителка и училищният педагог още миналата година се опитаха да решат проблема, но това не е лесно. След родителска среща обикновено малко се успокояват нещата, но скоро всичко започва отново. „А как започна всичко това?
– Главната причина е, че съм бедна. Ние сме бедни, а в моя клас няма никой, който е по-беден от мен. Затова нямам ни маратонки Nike, нито дънки Diesel. Обикновено нося това, което е останало от сестра ми. Нямам нито Айфон. Моят мобилен телефон вече не е актуален. Толкова стар телефон, разбира се, няма никой в училище. `Носи парцали, виж колко си дебела`, чувам всеки ден от съученичките в класа, а това е само малка част от обидите, които чувам за своя сметка. Не ми е ясно защо това, че съм бедна би било причина за такова отношение към мен, нежеланието на децата да дружат с мен и защо непрекъснато ме обиждат. Истина е, баща ми е обикновен работник, не носи костюм и вратовръзка, и затова, когато дойде на училище за родителска среща, го обявиха за алкохолик – продължава Марина своята тъжна история за психическото й малтретиране.
Не й е ясно и защо са обявили майка й за проститутка, знаейки, че по този начин ще разплачат. С подигравки и присмех е единственият начин, по който съучениците общуват с нея. Бидейки от брутални по-брутални, всеки ден държат Марина в пълна изолация. Когато повече не могла да издържи на тормоза, тя в един миг поискала помощ от своята класна ръководителка. „Не мога да кажа, че никой не иска да ми помогне, но засега всичко е без успех“, казва Марина. В момента ходя на психолог и ми се струва, че докато съм бедна, нищо не може да се промени. Бедността е белег, от който всички странят.
– Докато трае междучасието, аз седя на мястото си в класната стая. Така е по-добре, отколкото да стоя сама в училищния коридор, при условие, че никой не иска да ме приближи, освен това, минавайки ще говорят: – Какво, какво виждаш? Искаш и ти такъв мобилен телефон? Ще те нарисуваме в тези парцали, за да видиш колко си хубава!
– Най-зле ми е, когато ме тормозят по време на час. Учителката ме посочи да отговарям, а те се подсмиват, правят се, че ме снимат с мобилни. Когато учителката не гледа, ме замерят с хартии. Веднъж трябваше да покажа домашното си на учителката, но никъде ми нямаше бележника. Били са го скрили в другия клас. След няколко дни случайно го намерила една учителка. Не мога да се концентрирам върху отговорите, защото постоянно нещо се прави зад гърба ми, шушукат си и ме сочат с пръст, разказва момичето.
Ако сменя училището, може би ще мога да се запиша в класа, в който учат две приятелки от моята улица, така че ще ми бъде по-лесно, защото ще имам с кого да говоря. Преди началото на учебната година мислех повече изобщо да не ходя на училище, защото ми е тежко и нетърпимо. Знам, че началното училище е задължително, но така никога няма да го завърша. Тези 28 деца в класа ми, всеки ден измислят нещо ново, с което да ме обидят и тормозят, а аз все по-трудно понасям това – с треперещ глас Марина завършва тъжната си история
Историята е на Марина от Хърватия, споделена пред МКnews.mk. Огледайте се и вижте има ли „Марина“ покрай вас? И дали някой заслужава това? Ако някой разпознава подобно дете в училище, то нека се обади в Struma.com. Заедно можем да помогнем! Нека няма деца като Марина!
Be the first to leave a review.
