Гърмен до освобождението си от турско робство

Илия МИЛЕВ

Разположе­но в послед­ните дипли на Югозападните Родопи село Гърмен възник­ва още в древ­ността. Но от далечното ми­нало до наши дни са стигнали много малко писмени източ­ници. Един от тях е писаното в списание „Пирин“, бр.2, г. II, 1930 под рубриката „Вести из селата“.

Оцелелите предания хвър­лят светлина върху някои страници от историята на селото едва през послед­ните триста години. Те за­почват със заселването в Гърмен на двамата братя Тилко и Сидо, напуснали по неизвестни причини родно­то си село Брошница, Дебър­ско (Македония). В Гърмен те се сближили с тукашния общественик – дядо Янко, който им дал място под черквата, където станували известно време, след кое­то си направили собствени къщи. Пришълците купили имот и стада. Станали жи­тели на селото, но запазили прозвището си „арнаути“. Синовете на Тилко – Манол и Ральо, и синовете на Сидо – Димитър, Делчо, Христо и Мавроди имали потомци, които и сега местното насе­ление нарича с прозвището „арнаути“. Много по-късно в селото се заселили и власи, които дали начало на родо­вете Топалови, Щереви и По­пангелови.

Откак се помни, селото е било разделено на две ма­хали – Голямата и Малката махала. Първа възниква Го­лямата махала. Над нея има­ло много дъбови гори, които предпазвали земите на гър­менци от ерозия. Обаче с увеличение на населението се явила нужда от повече работна площ. Селяните из­секли част от дъбовата гора, но от тогава при проливни дъждове земята започнала да се свлича. Някои жители се изплашили и се премести­ли на отсрещния връх, къде­то и образували Малката ма­хала. Първите къщи в Малката махала са на родовете Касабци и Пашкулци. Така двете махали се разположи­ли на два закръглени планински гребена, които се отделят от дере, наречено „Ба­ручко“.

Населението било известно като много трудолюбиво и ини­циативно. Жителите сеели тютюн, памук. Мъжете в повечето случаи били зидари. Щом се запро­лети, те отивали на дюлгер­лък по Драмско, Серско и Солунско, а през лятото ра­ботели из Пазарджишко и Пловдивско. Малка част от тях били маламари (злата­ри). По цели дни маламари­те промивали едрозърнест пясък и изваждали злато, като го слагали във волски рогове, да не се изсипе.

Във връзка с името на се­лото, сред населението се ширят няколко обяснения. Две от тях представляват по-голям интерес. Според едното, името на селото иде от гръмкия говор на населе­нието. Гърменци говорят ви­соко и звучно. Според друго­то – името идва от факта, че на това място всяка година падат гръмове. Има заре­гистрирани много случаи, когато гръмовете падат в ко­мините на къщите, в корени­те на дърветата, помнят се и много смъртни случаи на хора и животни, поразени от гръмотевици.

В много турски документи, особено в книгата на про­фесор Петър Петров „Аси­милаторската политика на турските завоеватели“, се­лото е отбелязано с името ГРЪМЛЕН .

Както на много други меса, така и в Гърмен, образова­нието преминава през два етапа-килийно и светско.

Килийното училище било настанено в една стая, зале­пена за черквата. Тази стая се използвала за нощува­не на странници. Килийни учители в Малката махала и в Голямата били Никола Пашкулев и дядо Тильо. Те учели децата на часослов, наустница, пасалтир, не се пишело. Учителите били и черковни певци.

Светското училище в село Гърмен е открито през 1867 година с пръв учител Ата­нас Гайтаниновчето от село Гайтаниново със завършен трети прогимназиален клас. Подробно за развитието на учебното дело в Гърмен има в книгата „Просветното дело в община Гърмен“ от Илия Милев.

ОСОБЕНО УСЪРДНИ БИЛИ ГЪР­МЕНЦИ ПРИ ПОСТРОЯВАНЕТО НА ЧЕРКВАТА.

Тя била построена през 1898 г. Същата черква, ма­кар и поизоставена, същест­вува и до днес, а в Гърмен действащи са още други две черкви, манастир и други об­рочища.

Тежко било положението на населението от Родопите по времето на османското робство. В спомените за ока­заната на поробителя съпро­тива се споменава името на твърдия и упорит старец от Гърмен – дядо Дойчин. Ко­гато дошли двама турци да събират данъците от насе­лението, дядо Дойчин орга­низирал хората да не дават данъците. Щом се научили за неговата дейност, турци­те отишли в неговата къща и го заставили сам да ходи по селото и той да събира данъ­ците. Той отказал и те стре­ляли в него, но не успели да го улучат. Тогава той се амбицирал и отишъл в Ца­риград. Един петък сутринта той застанал на площадката пред джамията, откъдето минавал султана, с набучена на кол кървава риза. Щом го видял султанът, наредил да го доведат при и него. Дядо Дойчин се държал твърдо и помолил султана да смири своите хора. Султанът оста­нал възхитен от мъжеството му и обещал да изпълни мол­бата му, но след него ведна­га изпратил въоръжени хора да го убият. Дядо Дойчин се досетил за хитростта на султана и се скрил. Когато се върнал в селото, двамата турци вече ги нямало. Мест­ните ловджии ги извели и двамата на лов и ги заряза­ли в родопските долини. Ни­кой не ги потърсил. Селото стихнало.

В статията „Демографски­те отношения и проникване на исляма в Западните Ро­допи и долината на Места през XV-XVII в. „написана от Страшимир Ат. Димитров и поместена в „Родопски сборник“, т. 1, е отбеляза­но, че през 1615 г. в Гърмен имало 54 домакинства, през 1625 – 54,а през 1635 – 41, или за това време гърменци са намалели с 13. „Може би, пояснява авторът, част от население­то да било принудено да напусне род­ното място под влияние на някакви особени съби­тия.“

В същата статия село­то е посочено като смесено – съставено от християни и мохамеда­ни. Това се потвърждава и от книгата на професор Петър Петров „Асимилатор­ската политика на турските завоеватели“, където са да­дени имената на предста­вителите от неврокопските села, отишли да дадат от името на населението 6 хи­ляди Цариградски килчета ечемик и 800 килчета браш­но на султана данък. Данъ­кът бил предаден на 2.7.1671 г. От мохамеданските села обикновено отиват пред­ставители мохамедани, а от смесените – и мохамедани, и християни. Представители

 от Гърмен били Марин и Али ефенди. Това показва, че в Гърмен имало мохамедани. До тук е така, но се оказва, че това не били мохамедани, живеещи в селото, а пред­ставители на неврокопския бей.

Макар и християни, гър­менци били много близки с мохамеданите от съседните села – Дебрен и Горно Дря­ново. И до днес селяните помнят дружбата между ро­довете Дрянковци от Гър­мен и Горно Дряново, между Стоиловци и много фамилии от Дебрен.

В село Гърмен имало чети­ри попа – Йван, Божик, Ангел и Стефан. Те били уважа­вани и скришом отивали в къщите на помохамеданче­ните дебренци да изпълня­ват различни християнски треби.

Гърмен и съседните бъл­гарски села не взели учас­тие в

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ,

но то отекло дълбоко в ду­шите на хората. Често пъти вечер населението гледало през прозорците как турците карали натоварени в кошо­ве малки деца, отвлечени от Батак. Дълго време старите хора разказвали в Гърмен как при връщането от Батак група башибозуци спрели да нощуват под големите чина­ри, но ги подпалили и хук­нали към Неврокоп, а насе­лението излязло и угасило пламъците.

През 1901 г. в Гърмен пристига войводата Никитин и създава комитет на ВМРО с членове: Стойко Ян­ков, Неделчо Сиде­ров, Христо Пулев, Манол Радев, Иван Марчев, Стоян Гулев. За ръководител е избран Стоян Гулев. Турската власт скоро научила за организи­рания комитет, дълго време прави обиск в селото, селяните биват малтретирани, но комитетът оста­нал неразкрит. Кога­то избухнало Илин­денското въстание, под ръководството на първия учител-социалист Стойко Неделчев Пашкулев се формира чета, която вед­нага заминава в помощ на войводата Атанас Тешовски и Петър Милев. В гърменска­та чета се числят: Димитър Ст. Каръмов, Вангел Г. Калай­джиев, Благой Джалов,Ангел Зл. Ланев, Тома Илиев Буса­ров, Никола Иванов Цумбов, Стойко Илиев Янков, Тодор Иванов Търтов и др. А с тях заминала да се бие с пороби­телите и девойката Елена Би­беркина, наречена в послед­ствие от местното население Комитката.

Елена Биберкина израст­ва в будно семейство. Още от малка тя вижда как ней­ните родители и близки кри­ят в къщи комити; слуша за зверствата на агите и ги намразва кръв­но. Осемнаде­сетгодишна, за­едно с първия си братовчед Вангел Калай­джиев, облече­на в четниче­ска униформа, тя участва във въстанието. След разгрома на въстанието избягва в село Пъдарско, Пло­вдивско, а след амнистията се връща в Гър­мен; живее у се­стра си Илинка Делипетрова, където почи­ва на 57-годишна възраст. До края на живота си не се омъжва.

През 1905 г. в се­лото отново прис­тига чета. Води я войводата Стоимен Баничански. Чета­та се настанява в къщата на Христо Пропистянски и дълго време била хранена от местно­то население. Но местен богаташ я издал. Голяма тур­ска потеря идва в селото. Отправя се към Манол Ралев и настоява той да я заведе при четниците. Ралев започва да разкарва турския аскер по различни къщи и в същото време съобщава на войво­дата да изведе четата извън селото, но Баничансни не повярвал. Когато турците разбират, че ги разиграват, набиват Ралев и той ги за­вежда у Христо Пропистян­ски, оставайки с надеждата, че четниците вече са избяга­ли. Завързва се бой. Аскери­те се изплашват и решават да запалят цялото село, за да принудят четниците сами да се предадат. Тогава Ма­нол Ралев, който бил отли­чен зидар и дълги години работил на неврокопския бей, отива при него да измо­ли прошка за селото. Беят нарежда да бъде запалена само къщата, в която са чет­ниците, и да бъдат заловени само техните привържени­ци. Турците запалват къща­та, в която изгарят всички четници, без нито един да се предаде. Стопанинът Христо Пропистянски, Петър Коста­дински и Манол Ралев биват осъдени на 5 г. затвор в Со­лун. Първите двама загиват в затвора от бой, а Манол Ралев с тежки рани едва се връща в село, където след време почива.

През 1906 година в селото се връща от изгнание Стойко Неделчев Пашулев, участник в Илинденското въстание, бивш секретар на войвода­та Атанас Тешовски. Той от­ново увлича населението в борбата против поробителя. По негова препоръка прис­тига в Гърмен Петър Милев със своята чета. Четниците престояват дълго време в Гърмен и запознават на­селението с идеите на Яне Сандански, със схващанията на войводата Гоце Делчев и др. От Гърмен Петър Милев заминава за село Коваче­вица, където с измама, по подъл начин е хванат и убит от върховистите. След ня­колко дена пристига в село Заграде (сега приобщено към Гърмен като квартал) и разговаря с населението в черквата войводата Яне Сан­дански, но щом научава за убийството на Петър Милев, веднага заминава да наказ­ва убийците в Ковачевица, но стига до Лещен и се връ­ща. Там научава, че убийците се скрили по Родопите.

През 1912 година избухва Балканската война. Проку­дени гърменци се събират във Велинград (тогава Лъ­джене) и се записват като доброволци в българската армия, за да участват в бор­бата за освобождението на родния край.