Гърмен до освобождението си от турско робство
-
- октомври 4, 2016
Илия МИЛЕВ
Разположено в последните дипли на Югозападните Родопи село Гърмен възниква още в древността. Но от далечното минало до наши дни са стигнали много малко писмени източници. Един от тях е писаното в списание „Пирин“, бр.2, г. II, 1930 под рубриката „Вести из селата“.
Оцелелите предания хвърлят светлина върху някои страници от историята на селото едва през последните триста години. Те започват със заселването в Гърмен на двамата братя Тилко и Сидо, напуснали по неизвестни причини родното си село Брошница, Дебърско (Македония). В Гърмен те се сближили с тукашния общественик – дядо Янко, който им дал място под черквата, където станували известно време, след което си направили собствени къщи. Пришълците купили имот и стада. Станали жители на селото, но запазили прозвището си „арнаути“. Синовете на Тилко – Манол и Ральо, и синовете на Сидо – Димитър, Делчо, Христо и Мавроди имали потомци, които и сега местното население нарича с прозвището „арнаути“. Много по-късно в селото се заселили и власи, които дали начало на родовете Топалови, Щереви и Попангелови.
Откак се помни, селото е било разделено на две махали – Голямата и Малката махала. Първа възниква Голямата махала. Над нея имало много дъбови гори, които предпазвали земите на гърменци от ерозия. Обаче с увеличение на населението се явила нужда от повече работна площ. Селяните изсекли част от дъбовата гора, но от тогава при проливни дъждове земята започнала да се свлича. Някои жители се изплашили и се преместили на отсрещния връх, където и образували Малката махала. Първите къщи в Малката махала са на родовете Касабци и Пашкулци. Така двете махали се разположили на два закръглени планински гребена, които се отделят от дере, наречено „Баручко“.
Населението било известно като много трудолюбиво и инициативно. Жителите сеели тютюн, памук. Мъжете в повечето случаи били зидари. Щом се запролети, те отивали на дюлгерлък по Драмско, Серско и Солунско, а през лятото работели из Пазарджишко и Пловдивско. Малка част от тях били маламари (златари). По цели дни маламарите промивали едрозърнест пясък и изваждали злато, като го слагали във волски рогове, да не се изсипе.
Във връзка с името на селото, сред населението се ширят няколко обяснения. Две от тях представляват по-голям интерес. Според едното, името на селото иде от гръмкия говор на населението. Гърменци говорят високо и звучно. Според другото – името идва от факта, че на това място всяка година падат гръмове. Има зарегистрирани много случаи, когато гръмовете падат в комините на къщите, в корените на дърветата, помнят се и много смъртни случаи на хора и животни, поразени от гръмотевици.
В много турски документи, особено в книгата на професор Петър Петров „Асимилаторската политика на турските завоеватели“, селото е отбелязано с името ГРЪМЛЕН .
Както на много други меса, така и в Гърмен, образованието преминава през два етапа-килийно и светско.
Килийното училище било настанено в една стая, залепена за черквата. Тази стая се използвала за нощуване на странници. Килийни учители в Малката махала и в Голямата били Никола Пашкулев и дядо Тильо. Те учели децата на часослов, наустница, пасалтир, не се пишело. Учителите били и черковни певци.
Светското училище в село Гърмен е открито през 1867 година с пръв учител Атанас Гайтаниновчето от село Гайтаниново със завършен трети прогимназиален клас. Подробно за развитието на учебното дело в Гърмен има в книгата „Просветното дело в община Гърмен“ от Илия Милев.
ОСОБЕНО УСЪРДНИ БИЛИ ГЪРМЕНЦИ ПРИ ПОСТРОЯВАНЕТО НА ЧЕРКВАТА.
Тя била построена през 1898 г. Същата черква, макар и поизоставена, съществува и до днес, а в Гърмен действащи са още други две черкви, манастир и други оброчища.
Тежко било положението на населението от Родопите по времето на османското робство. В спомените за оказаната на поробителя съпротива се споменава името на твърдия и упорит старец от Гърмен – дядо Дойчин. Когато дошли двама турци да събират данъците от населението, дядо Дойчин организирал хората да не дават данъците. Щом се научили за неговата дейност, турците отишли в неговата къща и го заставили сам да ходи по селото и той да събира данъците. Той отказал и те стреляли в него, но не успели да го улучат. Тогава той се амбицирал и отишъл в Цариград. Един петък сутринта той застанал на площадката пред джамията, откъдето минавал султана, с набучена на кол кървава риза. Щом го видял султанът, наредил да го доведат при и него. Дядо Дойчин се държал твърдо и помолил султана да смири своите хора. Султанът останал възхитен от мъжеството му и обещал да изпълни молбата му, но след него веднага изпратил въоръжени хора да го убият. Дядо Дойчин се досетил за хитростта на султана и се скрил. Когато се върнал в селото, двамата турци вече ги нямало. Местните ловджии ги извели и двамата на лов и ги зарязали в родопските долини. Никой не ги потърсил. Селото стихнало.
В статията „Демографските отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и долината на Места през XV-XVII в. „написана от Страшимир Ат. Димитров и поместена в „Родопски сборник“, т. 1, е отбелязано, че през 1615 г. в Гърмен имало 54 домакинства, през 1625 – 54,а през 1635 – 41, или за това време гърменци са намалели с 13. „Може би, пояснява авторът, част от населението да било принудено да напусне родното място под влияние на някакви особени събития.“
В същата статия селото е посочено като смесено – съставено от християни и мохамедани. Това се потвърждава и от книгата на професор Петър Петров „Асимилаторската политика на турските завоеватели“, където са дадени имената на представителите от неврокопските села, отишли да дадат от името на населението 6 хиляди Цариградски килчета ечемик и 800 килчета брашно на султана данък. Данъкът бил предаден на 2.7.1671 г. От мохамеданските села обикновено отиват представители мохамедани, а от смесените – и мохамедани, и християни. Представители
от Гърмен били Марин и Али ефенди. Това показва, че в Гърмен имало мохамедани. До тук е така, но се оказва, че това не били мохамедани, живеещи в селото, а представители на неврокопския бей.
Макар и християни, гърменци били много близки с мохамеданите от съседните села – Дебрен и Горно Дряново. И до днес селяните помнят дружбата между родовете Дрянковци от Гърмен и Горно Дряново, между Стоиловци и много фамилии от Дебрен.
В село Гърмен имало четири попа – Йван, Божик, Ангел и Стефан. Те били уважавани и скришом отивали в къщите на помохамеданчените дебренци да изпълняват различни християнски треби.
Гърмен и съседните български села не взели участие в
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ,
но то отекло дълбоко в душите на хората. Често пъти вечер населението гледало през прозорците как турците карали натоварени в кошове малки деца, отвлечени от Батак. Дълго време старите хора разказвали в Гърмен как при връщането от Батак група башибозуци спрели да нощуват под големите чинари, но ги подпалили и хукнали към Неврокоп, а населението излязло и угасило пламъците.
През 1901 г. в Гърмен пристига войводата Никитин и създава комитет на ВМРО с членове: Стойко Янков, Неделчо Сидеров, Христо Пулев, Манол Радев, Иван Марчев, Стоян Гулев. За ръководител е избран Стоян Гулев. Турската власт скоро научила за организирания комитет, дълго време прави обиск в селото, селяните биват малтретирани, но комитетът останал неразкрит. Когато избухнало Илинденското въстание, под ръководството на първия учител-социалист Стойко Неделчев Пашкулев се формира чета, която веднага заминава в помощ на войводата Атанас Тешовски и Петър Милев. В гърменската чета се числят: Димитър Ст. Каръмов, Вангел Г. Калайджиев, Благой Джалов,Ангел Зл. Ланев, Тома Илиев Бусаров, Никола Иванов Цумбов, Стойко Илиев Янков, Тодор Иванов Търтов и др. А с тях заминала да се бие с поробителите и девойката Елена Биберкина, наречена в последствие от местното население Комитката.
Елена Биберкина израства в будно семейство. Още от малка тя вижда как нейните родители и близки крият в къщи комити; слуша за зверствата на агите и ги намразва кръвно. Осемнадесетгодишна, заедно с първия си братовчед Вангел Калайджиев, облечена в четническа униформа, тя участва във въстанието. След разгрома на въстанието избягва в село Пъдарско, Пловдивско, а след амнистията се връща в Гърмен; живее у сестра си Илинка Делипетрова, където почива на 57-годишна възраст. До края на живота си не се омъжва.
През 1905 г. в селото отново пристига чета. Води я войводата Стоимен Баничански. Четата се настанява в къщата на Христо Пропистянски и дълго време била хранена от местното население. Но местен богаташ я издал. Голяма турска потеря идва в селото. Отправя се към Манол Ралев и настоява той да я заведе при четниците. Ралев започва да разкарва турския аскер по различни къщи и в същото време съобщава на войводата да изведе четата извън селото, но Баничансни не повярвал. Когато турците разбират, че ги разиграват, набиват Ралев и той ги завежда у Христо Пропистянски, оставайки с надеждата, че четниците вече са избягали. Завързва се бой. Аскерите се изплашват и решават да запалят цялото село, за да принудят четниците сами да се предадат. Тогава Манол Ралев, който бил отличен зидар и дълги години работил на неврокопския бей, отива при него да измоли прошка за селото. Беят нарежда да бъде запалена само къщата, в която са четниците, и да бъдат заловени само техните привърженици. Турците запалват къщата, в която изгарят всички четници, без нито един да се предаде. Стопанинът Христо Пропистянски, Петър Костадински и Манол Ралев биват осъдени на 5 г. затвор в Солун. Първите двама загиват в затвора от бой, а Манол Ралев с тежки рани едва се връща в село, където след време почива.
През 1906 година в селото се връща от изгнание Стойко Неделчев Пашулев, участник в Илинденското въстание, бивш секретар на войводата Атанас Тешовски. Той отново увлича населението в борбата против поробителя. По негова препоръка пристига в Гърмен Петър Милев със своята чета. Четниците престояват дълго време в Гърмен и запознават населението с идеите на Яне Сандански, със схващанията на войводата Гоце Делчев и др. От Гърмен Петър Милев заминава за село Ковачевица, където с измама, по подъл начин е хванат и убит от върховистите. След няколко дена пристига в село Заграде (сега приобщено към Гърмен като квартал) и разговаря с населението в черквата войводата Яне Сандански, но щом научава за убийството на Петър Милев, веднага заминава да наказва убийците в Ковачевица, но стига до Лещен и се връща. Там научава, че убийците се скрили по Родопите.
През 1912 година избухва Балканската война. Прокудени гърменци се събират във Велинград (тогава Лъджене) и се записват като доброволци в българската армия, за да участват в борбата за освобождението на родния край.
Be the first to leave a review.
