Легенда за Попово езеро

Гавазите на Мехмед Кюпрюлю се отправиха по ди­рите на попа. Измъкнал се бе папазинът без да го усетят, ули­сани в суматохата около влиза­щите в правата вяра. Не бе из­държал папазинът му с папаз, да гледа как единоверците му, тези които сам бе кръщавал с вода в свещения купол, сега да при­емат чуждата вяра, да забулват главите си в чалми, и да гледа как на тези дето не пожелаха да сложат басмите – гла­вите им повече да не им трябват, защото ножът ги бе отделил от тяло­то им. Пъпле­ха и пухтя­ха по стръм­ните и отвесни скло­нове на гордата и непод­властна никому през векове­те пла­нина. Далеко горе съ­зираха веещо­то се на вятъра расо, което прева­лило хребета се за­кри от погле­дите им. Изкачили се, отново съзряха попа да се катери по отсрещните склонове. Агата спря, прибърса чело, поразми­сли – вземайки си въздух – и изпрати трима да заобиколят върха. В шумата попът нямаше да ги забележи. По едно време му подвикна:

– Ей, папаз, постой бре, пла­нината е голема, не можем да те стигнем, ама и ти няма къде да избягаш. Посед­ни, почини си малко…

– Ще почивам на онзи свят! – викна им гър­лесто попът и продължи да се катери. Скоро усети силите да го напускат и свъртайки по­глед към чалма­лиите приседна за миг. Много добре разбираше, че нагоре са само върхът и езерото. Расти­телност вече никаква нямаше, освен остра тревица и планин­ски цветенца. От върха там горе се виждаше целият околен свят. Друго нямаше. Нагоре бе само Господ. Ако до там Господ не се явеше и не прекратеше мъките му, друго спасение не вижда­ше – агаряните бавно и посте­пенно го настигаха. Ако не се отвореше небето да го приеме, щеше да бъде подложен на уни­жението – паднал на колене – агаларът да го принуждава пред паството му, което бе поучавал и напътствал в Божия път, да се отрече от Господа си и да при­еме гнусната вяра. Тава никога не бе вярвал да може да понесе. По – вероятно бе да се хвърли от върха – ако Господ не се по­явеше и не сътвореше някакво чудо.

Малко над него се появиха тримата агалари с насочени ши­шанета и му викнаха на стои на място. Попът се отблъсна от карпите, затича стремглаво встрани накъм езерото. Краката му не стъпваха, а летяха сами, предусещащи ужаса на послед­ващото небитие. Расото се зака­чи в острите ръбове на околните канари и платът макар и разкъ­сал се дръпна назад човешкото тяло. Загубило равновесие то се грохна в канарите. Агалари­те се вкупчиха върху му. На ня­колко пъти отхвърляни – отново се вкопчваха кой където свари. Държаха раздрипавеното му тяло, както се държи агнец при­готвен за заколение. Попът спря да се бори – дишайки издълбоко и начесто. Усетил за миг враго­вете му да охлабват хватката си, и те безкрайно уморени – напра­ви напън, отскубна се и се завте­че към крайбрежните скали. От­правил взор към небето, полетя като птица разперила криле си към свободата. С отворени уста, недоумяващи подобно действие, агаларите наблюдаваха как тя­лото някак бавно сцепи бисер­но-сините, хладни, планински води и се загуби към дълбочи­ните. Пристигнал, тежко ди­шащият старшия, се загледа в изплувалата на повърхността черна килимявка, недоумявайки подобна саможертва.

Днес на това място в Пи­рин можете да видите каменен остров, символ на шапката на отеца, отрекъл се от живота си, но не и от вярата си.

©   Цветан Петров Войнов Всички права запазени.