Панде Ефтимов: На Каймак-Чалан
-
- септември 29, 2016
Панде Ефтимов: На Каймак-Чалан няма победители, там всички са победени, и след 100 години трябва са намерим общ език, да си подадем ръце, а не да се караме
Панде Ефтимов, български журналист, поет и общественик от Република Македония, в интервю за предаването „Това е България“ на Радио „Фокус“
Водещ: Както знаете, на 20 септември се почете паметта на загиналите воини на връх Каймак-Чалан. Българска делегация се качи на върха. Какво мислите за тази инициатива? За първи път душите на загиналите бяха опети от свещеник.
Панде Ефтимов: Аз имам едно високо мнение за последните събития, които се случиха на връх Каймак-Чалан, защото някогашните български гробища живеят в спомените на поколенията, пренесени от по-старите. Тази година българската делегация направи сериозна стъпка, за да отбележи спомена за падналите воини на бойното поле преди 100 години. Това е един прекрасен жест, който аз лично като човек съм го очаквал отдавна и го подкрепям и поздравявам с цялата ангажираност на действие, което заслужава респект. Не е важно от кого идва инициативата, важно е че там беше българската гвардия и че там се вееше българският флаг и се намери общ подход с гръцките военни колеги да се отиде на това място – на Каймак-Чалан, познат и със старото си българско име – Свети Илия. Това е един хубав, прекрасен жест и аз им пожелавам и по-нататък да ги осветляват тези тайни места на гробищата, да знаят поколенията къде са воювали техните деди.
Водещ: Защо според вас тази инициатива бе подета само от българска страна, а македонската страна не пожела да се включи в делегацията? Напротив, даже последваха едни събития, които, меко казано, опорочиха цялата панихида. Знаете, журналистът Миленко Неделковски, който се похвали във Фейсбук, че е счупил плочата, което всъщност дори се оказа, че не е и точно така. Защо според вас се случи това? Защо македонската страна не взе отношение, каквото би трябвало да бъде?
Панде Ефтимов: Тук има двоен отговор. Делегацията на Република България се изкачи от територията на южните части на Нидже планина към Каймак-Чалан, от територията на Гърция. За избора на този подход аз не мога да дам коментар, но зная че подхода към върха от тази страна е по-достъпен. Колкото до въпроса защо в честването не е участвал президента или друга смесена делегация от Република Македония, то е въпрос не само на политическата платформа на страната, но е въпрос от по-широк мащаб. Защо например на това място не се срещнаха президентите на България, на Сърбия, на Гърция и на Македония? Въпросът изисква сериозен отговор. Защо символично тези четирима лидери на страните не намериха общ език, по човешки, не президентски, не междудържавнически, а чисто човешки, хуманитарно да седнат на една маса. Или, ако нямат телефони, да им платим да разговарят, да се договорят и заедно символично да отбележат тази годишнина. И не само това, нека заповядат и владиците от България, Сърбия, Гърция и от при нас, и заедно да отслужат панихида в чест на падналите бойци на бойното поле. Защото на това бойно поле не почиват само родени в географските предели на България войници, почиват и войници от Вардарска Македония или сегашна Република Македония. Почиват войници от територията на сегашна Гърция – Егейска Македония и т.н. Това е един момент, който трябваше отделно да се осветли и това е въпрос на политически дух, на политическа мисъл, въпрос може би на една по-широка политическа ангажираност, която за жалост я няма нито от една страна.
Иначе, по отношение на това, което се случи от някой македонски журналист или родоотстъпник, това е тема за разговор с психиатри, защото виждате – безумието и отсъствието на елементарна култура, на безбожие и самодоволство доведоха до подобни варварски дела. Това е в резултат на малоумност, на надменност, на празнота, на непокритие на дипломите, които са получили хората, защото дипломите се получават за четири, за осем или за осемнайсет години, но те не означават знания. Аз не искам да се поставям в услуга на някакъв тест за това, кой колко знае.
Но постъпките са достатъчни да говорят за техните личности. Ние имаме опит с плочата в памет на Мара Бунева, която я поставихме няколко ентусиасти, начело с моята скромна личност, тя беше чупена 6 пати. Мара Бунева няма гроб, нейният гроб беше кеят на Вардар. Но сега вече от 3 години плочата никой не я чупи, на това място има сега две плочи. Работите ще се слегнат, но спомените ще останат, като тежки следи и белези и ще тровят отношенията между страните, без да има нужда да се дава публичност по отношение на правителствата – дали са в право или са криви.
Кой мъртъв войник е виновен, че е воювал или пък има и такива? Всичките войници по света работят под команда на други и не можем да обвиняваме войниците. Политиците трябва да се обвиняват и за военните действия, и за всички събития в света. В случая тук няма дори чуваемост, нито дори най-елементарно и основно познаване на милитаризма. Не е достатъчно само някой да носи оръжие, пушка, фуражка или униформа. Трябва да се знае и генезиса на воюването. А тук се получава, че много не я познават. Второ – мъртвите войници. Техните тленни останки, гробищата им са защитени и от Женевската конвенция, но и от Господа Бога, от народа, от всички религии по света. Всички имат култ към своите мъртви. Дали са цивилизовани, полуцивилизовани или живеят в ХХ или ХХI век. Тук е проблемът. Проблемът е в липсата на култура, познаване и доколко начинът им на мислене наистина има енергия да се постави, да се впише в една ситуация, каквато е 100-годишнината на събитието, а именно боевете на Каймак-Чалан. Под въпрос са и тези кости, които са в костницата на Каймак-Чалан, аз съм бил на върха преди 50 години. Въпрос е дали да се отправи въпрос, наистина може ли някой анализатор на генетиката или какъвто и да е друг специалист, може ли да потвърди коя кост на кого е – на българин ли е, на сърбин ли е, на битолчанин и т.н.? Защото трябва да знаят и слушателите, и читателите, и историците – костите на Каймак-Чалан и костите на Зейтенлик не са само на сръбски войници. Убитите войници на Чеган са пренесени там, в Солун, защото Каймак-Чалан е отделна история. Той е най-високата костница в Европа и най-трагичната костница. Защо? Защото при събирането на костите на разкъсани части от телата никой не знае коя ръка или кой крак на кой войник е – дали е сръбски, български, сенегалски, френски и т.н.? Всичките, които са били на бойните позиции, на този пъкъл, са били изложени на жестоките нападения. Затова са смесени и ръцете, и краката. Дори по мое време, преди 40 години, все още имаше кости на бойното поле. Затова мисля, че е грешна формулировката на отделни т.нар. експерти на познанието и на анатомията, на познанието на милитаризма, на мъртвите. Мъртвите на бойното поле изключително могат да бъдат разпознати само по униформите. Друг елемент не съществува – изхвърлена глава, изхвърлен крак и т.н. Това е тежката и мрачна история, която се случва по тези места. Защото вижте, на бойното поле на Каймак-Чалан смъртта ги обедини всичките в една братска прегръдка на майката земя. Дали са били българи, дали са били сърби, дали са били сенегалци или французи, англичани и каквито и да било други народи, са останали заедно. Защото мъртвите, аз не съм религиозен, но те са се побратимили в една гробница и на едно място.
По повод неприятния случай, който се случи през последните дни, той е една маргинална част който ще се запомни в историята, защото това свещено място на една гробница, знайна или незнайна, всички камъни и земята там е пропита с кръвта на младите хора, които преди 100 години на бойното поле загинаха. И синът на не знам как се казва, нито ми означава името на този човек, защото той е маргинален.. Ние имаме случая с Мара Бунева, дето сега плочата никой не я чупи. Нито пък мен ме има някъде, както беше във вестниците. Трябва да разберем, че Каймак-Чалан е синоним на смъртта. Там няма победители, там има само победени, защото не може Пировата победа, която има още по-лош синоним в боя на Каймак-Чалан, някой да я постави на пиедестал като победа. Ако може победа да бъде, когато зад генерала или полковника я няма армията, останал е сам като самотно дърво в пустиня. Това не е победа. Победата има друг характер. Затова няма победители там, всички са победени. Когато се изкачват сърбите горе на самата височина, горе на Свети Илия или Каймак-Чалан, какво намират, зад себе си оставят 4000 убити сръбски войници, или по-голяма бройка. От другата страна остава само касапница на мъртви. Каква е тази победа? Къде победното знаме да го забият – в тялото на мъртвия войник? В кого? А войникът е един и същ – само униформата е различна и работи под команда. Затова трябва да се приеме този връх като траурен дял. Не може иначе. Не може да има генерали на мъртвата войска, на мъртвите войници. Генералът който трябва да се върне и от бойното поле ще го чакат майките, жените, децата на войниците. А той не може да отговори къде са му войниците. И затова тук формулировката трябва да се промени. Аз много пъти съм се замислял по това и разбирам, че всеки има различно виждане. Такива случаи имаме ние на повече места. Имаме на Червената стена, имаме на Томорос, имаме на други места, или на Завоя на Черна. Българите като лъвове са се били на бойното поле. И не можем това да го забравим, нито пък да се правим, че не го знаем. Българските войници са били недохранени, зле облечени, но българските войници като лъвове стояха на бойното поле. Кой може да отдели мъртвите, по кои знаци ще ги разпознае, за да ги погребе на отделни места?
Водещ: Какво е мнението на македонската общественост по повод това, което направи Миленко Неделковски?
Панде Ефтимов: И в двете страни, както следя и в България, общественото мислене го формират самите журналисти и е използват случая да създават една конфузна ситуация. Не е въпросът тук в държавата, въпросът е в индивидуални личности, вероятно подкрепяни от сили, извън македонската държава. Това се случи и с Мара Бунева, случи се и с Тодор Александров, случи се с Черноземски и други. И тази хайка ще мине, но ще останат сълзите. И македонската общественост няма как да приеме някой да чупи гробища, то е просто невероятно. Гробища, църкви, джамии, синагоги, храмове и т.н., в тях лежат хора, които заслужават, имат свое парче земя върху тях и се нуждаят и да имат нужната почит. Това е моето мнение за тези неща, защото Каймакчаланската Голгота трябва да се проучи, да се седне на една маса и да се видят резултатите – какви са резултатите, какво се постигна, кой е победител там? Иначе не може да се разговаря на тази тема чрез разтворените уста на разни неразумни същества, които са готови да прогонят и майката земя. Болните страсти на неизживяността на самите личности, които си отварят гнусните уста да проговорят в такива траурни моменти, не заслужават никакво внимание. Защото ние не знаем кой стои зад това. Те са индивидуални. Никой съвестен човек не унищожава гробове. Мисля, че е време и самите президенти на държавите да седнат и смирено, на базата на научна подготовка, не на фанатици и болни личности, каквито има навсякъде, да разгледат проблема и да стигнат до една обща поука. Който не знае и не познава системата на самата борба, на самата трагедия, нека прочете книгата на Красимир Узунов. Той исторически, публицистически, новинарски, исторически, романизирано и компетентно разглежда тези събития и затова заслужава пълно внимание. Само така ние можем да дойдем до едни правилни заключения. И друго, свещено право е на българите да пазят и защитават военните си паметници, без значение къде и как се намират. Но това да се прави в разумни граници, без призиви, в които се казва ние победихме и т.н. Ако в Македония имат право германските войници да имат паметници, ако имат право английските войници, сръбските войници, френските войници, гръцките войници, защо да нямат това свещено прави и българските войници, които в състав от 600 000 души сами се противопоставиха на световната хегемония, която напираше от южна страна. Това са моите отговори и мисля, че всеки трябва да знае и да почита определени моменти от своята история. Защото виждате, след смъртта в гробищата всички войници са еднакви – няма злоба, няма пукотевици, няма команда, няма напред, няма назад. Трябва всички да се уважаваме като хора, а след 100 години са намерим общ език, да си подадем ръце, а не да се караме и да се разправяме, особено да се караме за мъртвите войници и заради разни авантюристи, хора, които не разполагат с достатъчен брой мозъчни клетки, да създават заблуди, и да разрушават отношенията между двете страни, да се създава ненужна омраза.
Цвета ЛАЗАРКОВА
Be the first to leave a review.
