Комунистическото насилие в Пиринския край и паметта за него

 Христо ХРИСТОВ

Не са много изданията в България, които да ви пред­лагат личните спомени на обикновени хора, преживели комунизма. Тази седмица ви представям едно от тях – „Насилие, политика, памет” – комунистическият режим в Пиринска Македония – ре­флекси на съвременника и изследователя. Сборникът съдържа внушителните 60 интервюта с респоденти от Пиринския край, които са дали доброволно съгласие да разкажат своите спомени за комунистическия режим.

Сборникът, който е изда­ден много качествено и съ­държа ценни приложения от снимки и документи, излиза от името на авторски колек­тив от историци и етнолози от Софийския университет. Изданието се реализира със съдействието на Програма „Европа на гражданите” – „Активна европейска памет” към Европейската комисия.

Ръководител на науч­ния колектив е историкът доц. Михаил Груев, един от най-обективните и профе­сионални изследователи на „възродителния процес” у нас.

Изследователската про­грама се насочва към един относително малък район в страната – Пиринска Ма­кедония, в който се открива сравнително пъстра карти­на на репресивните полити­ки спрямо идентичността на населението с различно етническа култура. Както е посочено в предговора на из­данието не са пренебрегнати събития около установява­нето на комунистическата власт, горянското движение, колективизацията на земята и социалистическата урбани­зация.

Макар пробле­мът за паметта, свързана с „въз­родителния про­цес” в този край, да не се изслед­ва за първи път, тя е застъпена в значителна част от интервютата. Другият специ­фичен проблем – резултат от по­литиката на БКП е насилствената „македонизация” на населението в Пиринска Маке­дония – е също обект на личната памет на част от интервюираните хора.

Важно е да се подчертае, че уче­ните реализират програмата с ак­тивното съдей­ствие на студен­ти при работа на терен. Срещите и интервютата са извършени през 2009 г. и 2010 г., като всички раз­кази са непосред­ствено записани от научните ръководители и студентите. Авторите на изданието по­сочват, че често по време на интервюто е присъствал и близък на интервюирания или негови съседи. Така от една страна студентите са имали възможност лично да се докоснат до бита на хора­та, а те от своя страна със своя спомен за комунисти­ческото минало са провоки­рали интерес и активиране на паметта на свои близки и или съседи.

Към интервютата са по­местени факсимилета на до­кументи, печатни материали и снимки, предоставени от хората.

РАБОТА НА ТЕРЕН И СПЕ­ЧЕЛВАНЕ НА ДОВЕРИЕТО НА ПРЕЖИВЕЛИ КОМУНИЗМА

„В основата на нашата дей­ност бе теренната етноложка работа, извършена по време на по-краткотрайни (около няколко дни) и по-дълготрай­ните (около четири седмици) престои в селищата, избрани за „базови” или „гнездови” за изследването. Ма­кар подобен вид полева работа да изисква по-про­дължително и без прекъсвания „по­тапяне” в терена, многократните ни пребивавания в тези селища до­ведоха до посте­пенно създаване на доверие между нас и респонден­тите, а също и до по-общото ни (ра­душно) приема­не в рамките на самите локални общности”, посоч­ва доц. Михаил Груев.

Той отбелязва, че същевременно получените те­ренни сведения са комбинирани с архивна работа в София и Благо­евград с докумен­тите на Държавна сигурност, ЦК на БКП и Окръжния комитет на пар­тията в Благоев­град. По този на­чин е търсена верификация на етноложкия материал и съпоставка на фактите, реги­стрирани „на терен”.

Селищата, около които е центрирано изследването, са Брезница и Корница в об­щина Гоце Делчев, Рибново в община Гърмен и Дамяница в община Сандански. Заедно с тях в обсега на изследване­то попадат и градовете Гоце Делчев, Сандански и Петрич.

В своята студия, включена в изданието, която е озагла­вена „Насилие и идентич­ност: Пиринска Македония в етнонационалните политики на комунистическия режим в България” доц. Михаил Груев отделя внимание на паметта за ранните години на комунистическата власт. Така например са посочени документално и исторически потвърдени за чистките, из­вършени от комунистите сре­щу представители на елита и хора, свързани с ВМРО в навечерието на 9 септември 1944 г. и дните след това.

Историкът отделя и място за въоръжената съпротива в Пиринско. „Най-категорична и отчаяна съпротива срещу режима като цяло и срещу предприетия от него „маке­донски” курс в частност оказ­ват антикомунистическите въоръжени групи (или т. нар. горяни), действащи особе­но активно именно в този район”, подчертава Михаил Груев. Той обяснява и поли­тиката на „социалистически патриотизъм” и мюсюлман­ското население в Пиринска Македония.

КОМУНИСТИТЕ ПОДМЕНИХА БЪЛГАРСКИТЕ ПАСПОРТИ ДА НИ ПИШАТ МАКЕДОНЦИ

Ето как звучи част от разка­за на Костадин Яковлиев от Гоце Делчев, който е най-въз­растният интервюиран човек ( роден 1924 г.):

„През 46-та година комуни­стите вече бяха поели власт­та и сред хората взе да се говори, че ще се обединява­ме със сърбите, с Югославия демек. И че там са се разбра­ли с Тито и георги Димитров

 да влезе в Македония, Сръб­ска Македония. Аз не му об­ръщах много внимание на този слух, но много хора се разтревожиха. „Избягахме от гърците и сърбите да дойдем в България, а сега ни дават на Тито”, така си говориха много хора тогава.

И по едно време се оказва, че това не е слух, а че това ще става. Започнаха да ни викат в общината и да ни подменят българските паспорти, дето пишеше, че сме българи, с нови, а там ни писаха вече македонци…”

ПРЕД ОЧИТЕ МИ СА ГЪРМЕ­ЖИТЕ, ТАНКОВЕТЕ И ПИСЪ­ЦИТЕ НА ХОРАТА

Много са спомените за „възродителния процес”, който в този край протича на няколко вълни. Ще цитирам спомените на известната активистка на Независимо­то дружество за защита на правата на човека и негов представител за Варненска област през 1988 г. Зейнеп Ибрахимова, един от автен­тичните борци срещу режи­ма, който се принуждава да я екстрадира в Турция през 1989 г. Сама тя е родена през 1958 г. в село Корница, има висше образование, а след насилственото преименува­не през 1973 г. в селото се­мейството й е интернирано в с. Славовица, Пазарджишко. Част от разказа й е за този епизод от живота й. След я откарват заедно с нейния брат и майка й в изоставена къща и ужасни условия за живот:

„Отидохме в тая къща, но ние само плачем. Ушите ми са пълни с гърмежите на оръ­жията, дето стреляха, и пи­щенето на хората, танковете, водата, дето пръскаха срещу хората, са пред очите ми… И само това виждам и чувам аз и нищо друго не мога да мисля. Застанали сме там на портичката, на външна­та врата на къщата, стоим и тримата така – не знаем какво да правим. По едно време към нас се приближи един човек с брадичка. Идва и майка ми, плачейки чу раз­казва защо сме изселени. Още от самото начало без страх разказвахме на всички причината за нашето изсел­ване в Славовица. Той вика на майка ми: „Госпожо ( ни­кога не викаше на майка ми или на баща ми „другарко” или „другарю”) – вика – съ­берете тия деца, приберете ги вътре, нещо сгответе, да сед­нат да хапнат. Ами вие защо стоите тука, плачете – вика, – че вие, като плачете, и те пла­щат. Вие като голяма трябва малко да се въздържате. Ето, аз съм попът на селото” и подава два пакета с обикно­вени бисквити. „Да не мисли­те, че на нас тука ни е много добре да живеем, обаче тряб­ва някак да се живее…”