Екскметица изпадна в депресия, вае от глина глави на политици и ги чупи с чук

Последната й скулптора е на Цецка Цачева, в устата й художничката видяла цифрата 9, твърди: Герберката гледа злобно……

Бившата кметица на благоевградските села Марулево и Делвино Бина Сандърс се самоизлекува от тежка депресия по нестандартен начин – в продължение на 1 година тя извая от глина главите на най-важните български политици, които ще бъдат разбити с чук на откриването на изложбата. Освен Бина чукове ще бъдат осигурени и за всички гости, които имат зъб на Бойко Борисов, Цецка Цачева, Иван Костов, Анастасия Мозер, премиера Пламен Орешарски и още плеяда от т.нар. политически елит, който ни управлява през последния четвърт век.
„Работех ги главно през нощта, защото в политиката няма нищо светло и чисто, правех ги по спомени от новините предишната вечер и някоя ненормална тяхна реплика, която ме беше вбесила“, описа творческия си процес атрактивната управничка до 2007 г. на двете селца. „Докато дълбаех широкоотворените им от лакомия очи, си давах сметка, че не ги мразя, защото всъщност не ги познавам, но мразя карикатурното в тях“, разкри екскметицата.
Последната скулптура, направена от Бина, е на Цецка Цачева, в чиято уста Сандърс е видяла цифрата 9. „Деветката е символът на успеха, но при Цачева успехът е само за нея самата, затова гледа толкова злобно“, обяснява бившата кметица. Въпреки това видната герберка й донесла последната доза лечебна енергия – веднага след като една сутрин приключила с главата й, Бина погледнала през прозореца на бабината къща в с. Делвино, където живее, и видяла първото цъфнало пролетно дръвче. Нежните бели цветчета я извадили от унеса и черните мисли през последните месеци и Бина разбрала, че вече е приключила с най-мрачния период от живота си. Тогава й дошла идеята ритуално да разбие политическата си изложба и да даде възможност на всеки, който иска да си отмъсти символично на „елита“, също да вдигне чука.
Голямото трошене е планирано за 15 април. Час преди да подреди изложбата си еднодневка, Сандърс ще дооборудва глинените кратуни с по една филия и нож, защото „в тях е и ножът, и хлябът“.

Добринка Александрова е родена преди трийсет и няколко години в Благоевград. От много малка обаче избира да живее при баба си в благоевградското село Делвино, защото е от хората, които искрено ненавиждат града – с шума, мръсотията и многото му хора. Пак от много малка, не използва името си – избира си умалителното Бина, с което я нарича баба й, и съкращава фамилията си на Сандърс. Затова и днес всички я познават като Бина Сандърс.

Цецка Цачева /сн.1/ и колегите й политици /цн.2, 3/ през погледа на Б. Сандърс /сн. 4/

Без да има специално образование, в Бина са се вселили цяло съзвездие таланти – тя пише стихове и проза, вае от прочутата делвинска глина всевъзможни скулптури и пана, а от специални меки камъни, които намира само в околностите на Делвино, е изработила стотици глави на древни и съвременни герои, моделира и кошници и вази от шишарки, мъхове и корени и какво ли още не. Стаичката й в Делвино е толкова препълнена с произведенията й, че почти никога не успява да намери дистанционното на телевизора, който е единствената й връзка с външния свят. Защото от 7 години, след като приключи мандатът й като кмет на Марулево и Делвино, Сандърс се е отдала на пълно отшелничество в къщата на баба си Добринка и дядо Санде. Слиза до Благоевград само ако много й се наложи, и веднага щом свърши работата, бърза да се прибере в стаята си с малката печица „циганска любов“, която побира точно един пън, отрупаното със скулптури легло и паянтовата масичка, засипана със скици, коренища, стъкла, гипс…

–          Бина, как си?

-Отлично. Вече да. Мина най-мрачният период от живота ми, надявам се. Месеци наред в главата ми имаше само най-черни мисли, с никого не ми се говореше, не ми се излизаше. Не знаех, че депресията е толкова страшно нещо. Това беше време, в което през деня четях езотерика, а нощем работех – правех скулптури на политици и мразех както тях, така и себе си. На Нова година си пожелах промяна и тя дойде. Още не мога да повярвам. Видимо промяната бе свързана и с последния цикъл мои работи – главите на политиците, които смятам да подредя в двора на кметството в Делвино и да разбия с чук.

–           Няма ли да ти е мъчно да натрошиш нещо, в което си вложила толкова нощи труд?

–           Не, така ще се разтоваря от гнева, който съм натрупала в себе си – срещу безумната политика в страната ни, срещу празните къщи в Делвино, срещу една от лекарките в Благоевград, която не обърна никакво внимание на баба, когато я отведохме на преглед с много сериозни оплаквания, гняв срещу целия живот.

–           Езотеричната литература не те ли вкарваше в още по-дьлбока депресия?

–           Не, тя ме научи да не се боя от смъртта. Защото знам, че ще се преродя. Още от детските години винаги съм имала съмнения, че прераждането съществува, но сега го разбрах със сигурност. Дори ми попадна един телефонен номер, обадих се и ми казаха, че в предишния си живот съм била индианка. Чак тогава си обясних защо като малка бях толкова дива и по цял ден тичах из полето, непрекъснато правех лъкове, стрели, кичех се с кокоши пера, абе луда работа.

–           Виждам, че продължаваш да работиш главно с глина и всичките ти скулптури приличат на метални отливки. Труден ли е процесът по изработването им, колко време ти отнема една такава фигура?

–           Обикновено няколко нощи. Първо правя арматура от желязо, после моделирам и накрая патинирам с боя, тайната на чиято рецепта ми каза на времето бай Крум Дерменджиев. Реших да затворя всички фигури в стъклени ковчези, защото действителността цапа. Ковчезите ги правя от гипс и стъкло. Сестра ми непрекъснато ме предупреждава да внимавам да не се порежа, но във всяка фигура трябва да има капка кръв, за да оживее. Първата капка я пролях, докато правех Адам в очакване на грях. Това ми е една от най-любимите фигури, защото нас, хората, дори грях ни е страх да извършим. Моите баби от Делвино най-много харесват фигурките на жени, които носят вода на рамо, защото им напомнят за миналото. Дядовците са фенове на тьпанджията, който още чакаме да удари тъпана, за да се събудим. Напоследък, след като приключих с политическия зоопарк, правя само вази в странни форми. Ние, обикновените хора, сме черните вази, защото не вярваме в себе си, а животът ни е едноцветен без песента на багрите. И дълбая в камък човешки глави. Ето тази /б. р. сочи уникално изработена от камък глава с големината на половин юмрук/ я направих, след като прочетох Достоевски. Понякога, като ме хванат лудите, пиша – довършвам си новата книга „Палитра на чувствата“. Писането е като бяс – като му свърши инкубационният период, напира в теб и непременно трябва да излезе, защото иначе ще те взриви отвътре. Напоследък гледам през нощта да пиша, защото иначе баба само ми се кара „Спри да стръжеш с тия машинарии, човек не може да мигне от теб.“

–           Кой днес те дразни най-много?

–           Политиците и поповете. И особено поповете. Абе на него му лъснал червения задник, той за морал ми говори! На църква спрях да ходя – ами нашата само половината е осветена, аз откъде да знам в коя част да се прекръстя“ Откакто поп ни е Бербатов, Тодоровден и Великден вече ги честваме 2 дни по-рано, защото баш на дните попът е много зает и за нас все не остава време. Хем преди години, когато Гурвата построи църквата до селото, аз заклах коча на баба ми за курбан, после в църковното настоятелство ме писаха. Дразнят ме и политиците, естествено. По повод изложбата, която ще натроша, сестра ми – тя е малко предпазлива, все ми натяква: Прави ги ти, прави ги, аз в затвора цигари няма да ти нося. Отговарям й: Добре, тогава ще откажа цигарите.

–           Какво научи през последните 7 години, в които не си кметица?

–           Научих се да не чувам. Задават ми въпрос, аз отговарям не на него, а на въпрос, който бих искала да ми зададат. С други думи – живея си в моя свят.

–           Сега, през призмата на времето, можеш ли да кажеш какво ти даде кметуването през периода 2003-2007 година?

–           Мога да кажа какво ми отне – отне ми времето, в което можех да пиша книги, да вая различни фигури. Но и ми даде любовта на бабите от Делвино. Още ми разправят, като ме срещнат: Ех, Бинке, колко убаво беше, като ни събереше и ни кажеше по две думи – сърцето ми се отваряше, а сега никой за нищо не ни търси.

–           През твоя мандат ти действително ги събираше много често – организираше в селото изложби на благоевградски художници, водеше им танцови състави, библиотека им направи… Какви са най-силните ти спомени от онова време?

–           Гафовете, които правехме с бабите. Помня, че трябваше в Делвино да дойде Надежда Захариева. Предишната вечер аз привиках всички женски електорални единици в кметството на по биричка, за да ги инструктирам какво да питат, как да се държат, та да не се изложим пред гостенката. И, помня, изрично им обясних, че съпругът на Надежда наскоро е починал, затова да не си и помислят да я разпитват нещо за семейното й положение. Бабите удариха биричките, увериха ме, че всичко са запомнили, и на другия ден дойдоха на срещата със Захариева. Приключи тя, моите хора се държаха много културно и вежливо, и тъкмо гостенката да си тръгне, една от бабите се провикна: „Айде, па да носиш много поздрави на мъжо ти“. Лелее, в земята потънах. Спипах я после насаме и започнах да й се карам: „Нали изрично ви казах да не питате за мъжа й, откъде го извади тоя въпрос!“, а бабата ми отговаря: „Ми аз, Бинке, от това, дет ни кажа, запомних само думата „мъж“ и днес цел ден си повтарям да не забравя да му пратя много здраве.“ Май пак на тая среща една от жените в селото имаше силни болки в корема, кои то не й попречи да си хапне доста кюфтета. Една от съседките й я наблюдавала обаче внимателно и много загрижено я попита: „Стефко, ма, мина ли ти устройството, като изяде сичките кифтета?“

–           Какво не успя да свършиш през ония 4 години?

–           Не успях да се преборя за избирателна секция в Делвино – само трийсетина души сме били и не си заслужавало, затова на избори трябва да ходим в съседното село да гласуваме, което хич не е удобно. Глупаво е – как може в Турция за 20 човека да откриват секция, а в най-хубавото благоевградско село за 30 не можело!

–           С какво се издържаш?

–           Идват хора у дома и купуват пана и скулптури. Никъде не ги рекламирам, защото мразя интернет, мразя дори телефона, но от уста на уста мълвата си върви. В Рилския манастир ми купиха също няколко пана със Св. Иван Рилски.

–           Има ли нещо, което не би продала?

–           Може би последното пано, в което излях бляна си по птиците. 3 денонощия рязах шишарки и от парченцата писах буквите. То още не е довършено – ще има две огромни крила отстрани. Птицата за мен е символ на свободата. През зимата, когато шишарката се затваря под снега, птицата е омърлушена, не иска да пее, тъжно й е, но през пролет с нея става чудо. Чуй, чуй как пее отвън – такова нещо в града не можеш да чуеш.

 вестник „Струма“