Димитър Захариев от Илинден, емигрант в САЩ: Преди 60 г. избягах от България, сега пак бих го направил

Димитър Захариев е роден в бившето погранично село Либяхово в община Хаджидимово, сега Илинден. На 20-годишна възраст той пресича нелегално граничната бразда близо до селото му и напуска България. Съдбовното си решение обяснява с упражнявания тормоз над родителите му и над него самия от тогавашната комунистическа власт заради бягството зад граница на по-малкия му брат Георги.

Първоначалната ми идея бе да намеря брат си, да му хвърля един хубав бой и да го върна в България, за да спрат репресиите над семейството ми. Минах през наказателни лагери в Гърция, бях американски войник в Германия, после заживях в Ню Йорк.

Намерих брат си в Белгия, но вместо да го върна в България го извиках при себе си и двамата се устроихме в Ню Йорк, където живеем и до ден-днешен.

Не съжалявам, вярвайте ми, сега пак бих го направил, въпреки че много обичам България, родното ми село Илинден и красивия ми роден край.

Това сподели в непринуден разговор с кореспондент на ИНФОМРЕЖА Димитър Захариев, който за поредна година прекара част от лятото в бащината къща в Илинден. На 15 август посрещна с местните жители, роднини и приятели големия християнски празник Успение на Пресвета Богородица, който е и празник на хаджидимовското село и само преди дни си замина отново за Ню Йорк.

Димитър Захариев е вече пенсионер. През целия си живот в Ню Йорк е бил мениджър в средно голяма за мащабите на САЩ фирма. За годините си е в перфектна форма и отлично здравословно състояние. Пие много кафе, отказал е цигарите преди години. Съвсем по български – обича нашенската гроздова ракия и салата, както и сладките раздумки с приятели около пълната маса и горещите наздравици с повози или без.

Добре дошъл отново на родна земя! Как си? Как се чувстваш в родното село Либяхово – Илинден?

Благодаря. За тази година си бях обещал да прекарам повече време в Илинден, бях запланувал и ремонт на фамилната къща. Свърших всичко според плана ми, а най-вече успях за бъда достатъчно дълго време с роднини, приятели и съселяни.

Да поговорим за онези далечни години, за бягството ти от България и за живота ти в гръцкия лагер, преди да се установиш в Америка.

Да. Това са времена и години, които въпреки усилията ми да ги забравя, съзнанието ми не може да ги заличи. Най-много изпъкват спомените ми, когато съм в родното село. Така е и сега.

Какви са спомените, които вече 60 години не ти дават мира?

Представете си бедно трудолюбиво семейство с трима синове. Това бяха моите родители. Брат ми Георги, който е по-малък от мен с три години, заедно с наш братовчед, реши и мина браздата. Дотогава аз не бях нито привърженик на това, нито имах намерение да го последвам, но започна тоталният тормоз и преследване на семейството ми от тогавашната комунистическа власт. Не можех да понеса сълзите на майка ми, която плачеше по цели нощи след поредния разпит къде е синът й Георги, обадил ли се е отнякъде. Така беше и с баща ми. В кръчмата да влезе се следеше какво говори, с кого говори. Имаше си хора за всичко, които се занимаваха със следене, подслушване и всичко лошо и човешки недостойно, за което се сетиш.

Мен пък ме изключиха веднага след бягството на брат ми от тогавашния Димитровски съюз на народната младеж. По това време учех в Пазарджик, а летните ваканции работех като миньор в Балдево, за да изкарам пари за училище и да помагам на родителите си.

Бяхме черните овце – преследвани, третирани и възпрепятствани във всичко. В един момент си казах – ще избягам и аз, но за да намеря брат си и буквално с пръчка да го върна у дома, че страданията на родителите и на нас, двамата братя, бяха големи заради неговото бягство. Сега казвам – добре, че не го намерих, добре, че не го върнах.

Къде след бягството на брат ти Георги се видяхте двамата за първи път? 

В лагерите на остров Сирос в Гърция. Аз обаче бях в наказателния лагер, а той – в бежанския. Така, докато аз бях в лагера, той емигрира за Белгия.

Какво си спомняш от гръцкия лагер? 

Само лоши неща. Там беше като в концлагер. Готвеха ни във варел от нафта. Ядяхме само чорба с боб и леща, с тук-там някое зърно. Даваха ни по съвсем малко хлебец и чай. Гърците ни тормозеха много. Всички бяхме станали кожа и кости. Буйният ми нрав и чувството ми за справедливост тогава най-силно си казаха думата. Ставаше въпрос за спасяване на на живот, и то не само моят.

Организирах лагерниците и започнахме гладна стачка. Разбрахме, че Американският червен кръст дава за изхранване и изобщо за нуждите ни на гърците по 3,50 долара на ден режийни, а в същото време гладувахме и живеехме като скотове. Именно това бяха и исканията ни – да дойдат представители на Американския червен кръст и да видят при какви условия сме поставени в лагера.

Гладувахме дни наред и поставяхме исканията си ежедневно. Няма да забравя гръцкия комендант, който пред всички ми казваше, че ще умра от глад. Така много от момчетата не издържаха и се отказаха. Останахме да стачкуваме само аз и един сърбин. Когато дойдоха от Червения кръст вече не приличахме на хора. Наложи се да ни носят, защото не можехме да ходим от изтощение. С иването на американците обаче веднага се промениха нещата. Със сърбина бяхме преместени в другия лагер. После се явих на комисия заедно с още 140 души доброволци да служа в американската армия. Това беше единственият ми шанс да изляза от лагера.

От 140-мата, които се явихме, приеха 38. Две седмици преди да стъпя в Америка бях на обучение във Франкфурт. Учехме интензивно английски език без преводачи. Положих изпит и така се озовах в американската армия. Владея перфектно английски, гръцки, турски и немски. При разрушаването на Берлинската стена бях на първа линия. Три години бях американски войник в Германия, през 1963-та се уволних и от 1964 година до момента плътно живея в Ню Йорк.

Именно тогава издирих брат ми Георги в Белгия и го върнах при мен в Ню Йорк. Сега двамата живеем в един квартал. Слава Богу, че не го настигнах тогава, когато бях тръгнал да го връщам в България.

Как се разви животът ти в необятния и красив Ню Йорк? 

Имам зад гърба си два брака и една дъщеря от втория брак, която не живее при нас. Първата ми съпруга беше американка, а втората – българка от Русе. Вече съм пенсионер, но не бездействам. Работих достатъчно и получавам достатъчно, за да живея нормално. На два пъти се опитах и направих бизнес с българи, но и двата пъти фалирах.

Беше ми голям мерак да имам собствена къща с градинка и по български да си отглеждам зеленчуци и много цветя. Сбъднах я, но наскоро, след като разбрахме, че дъщерята няма да живее при нас, продадохме голямата къща и я заменихме с по-малка.

Правя си домашни ракии от грозде, сливи, ябълки, праскови. Обичам и слушам непрекъснато български фолклор и джаз. Много играя и не пропускам да се веселя с приятели по всякакви поводи. Навремето в нашия квартал изобщо имаше много малко българи, предимно политически емигранти. После започнаха да пристигат едни българи с куфарчета, пълни с пари, и да купуват къщи и имоти.

Сега вече българите там са много и предимно напуснали страната по икономически причини. Имаме си българска църква. Честваме неизменно всички християнски и национални празници. На 3 март задължително организираме големи тържества и празнуваме с наши национални носии и българското знаме заедно с нашия консул в Ню Йорк – Милен Люцканов, с когото ни свързва и лично приятелство.

Имаш ли намерение да се върнеш в България? 

Та аз и сега съм тук и почти всяка година през август си идвам заедно с брат ми. Така ще е – и тук, и там, но повече там.

ИНФОМРЕЖА