Известен и авторитетен неврокопчанин сигнализира тревожно Топ Преса! Георги Иванов: Бъдещето на българските църкви в САЩ е застрашено!

Ралица ВАСИЛЕВА

Георги Иванов е ро­ден в град Неврокоп, сега Гоце Делчев. Там завършва гимназия. Военната си служба отбива в Трудова по­винност. Завършва Висшия химико-тех­нологически институт в София. По-късно пак там защитава дисертация. От доста години е в Чикаго. Започва работа в Illinois Institute оf Technology (IIT). Понастоящем работи като старши инженер в изсле­дователския сектор на го­ляма частна компания.

– Вие сте от Пиринска Ма­кедония, от Неврокоп, как решихте да емигрирате в САЩ, с какво се занимавате там?

– Да, българин съм от Пи­ринска Македония. Спом­ням си времето, когато в удостоверенията, които ни издаваха в училище в края на учебната година, пише­ше македонец. Някъде до към четвърто отделение. Добре, че това време отми­на. Запазих народността си такава каквато са имали прародителите ми и техните родители по бащина линия (от Зърнево, Егейска Маке­дония) и по майчина линия (от Банско, Пиринска Маке­дония). Останах си бълга­рин. Нямам причини да се срамувам от това.

Не се считам за емигрант. Струва ми се, че това по­нятие трябва да промени смисъла си и асоциациите, които поражда. Глобализа­цията налага това. За сега съм в САЩ. Започнах рабо­та в Илинойския Техноло­гичен Институт в Чикаго. В годината, когато постъпих бяха честванията за него­вата 100 годишнина. Както братята Евлоги и Христо Ге­оргиеви са да­рили пари за строежа на Со­фийския уни­верситет, така местен бизнес­мен в Чикаго дарил 1 мили­он долара за създаването на института. 100 години по-късно участвах в създа­ването на изследователски център и научна програма в областта на полимерните материали и технологии. Ин­ститута нямаше традиции в тази област до тогава. Имах на разположение пари, сво­бода и ясно поставена зада­ча. Бях част от екип, с който работата потръгна добре. Няколко години по-късно без да губя връзката си с института, останах към него като хонорован професор, постъпих на работа в изсле­дователския департамент на голяма частна компания. Пак в областта на полиме­рите и тяхното приложение във високо технологични­те клонове на индустрията. Намирам образованието си от Висшия Химико-техноло­гически Институт в София за добро. Също така и прак­тическият си опит от Бълга­рия. Нямам професионални проблеми в САЩ.

– Издадохте съвсем нас­коро книга за българските църкви в САЩ. Какво ви на­кара да го направите?

– Книгата излезе със за­главие „Българските цър­ковни общини в Америка и Чикаго”. Много са причини­те, които ме подтикнаха да пиша по темата. Главното е да се каже истината. Да се знае миналото, да се види настоящето и да се направят изводи за бъдещето. Книга­та е документална хроника. Написването й изискваше издирване, прочит и анализ на много документи. Имаше вече и подобни публикации, които съм ползвал. Доку­ментите са от архива на Све­тия Синод, Държавна Сигур­ност, МВнР, частни архиви, включително богатството събирано и съхранявано от д-р Иван Гаджев, мой съ­гражданин, с когото се по­знавам от детинство, както и разговори с участници в събитията. Много от доку­ментите са приложени към книгата. Това и придава дос­товерност, на което много държах. От тези документи се вижда например, че в на­чалото около и след 1907 г. образуването на църковните общини се характеризира с изключителен ентусиазъм, патриотизъм и идеализъм. По-късно, за продължителен период от време, църков­ния живот в САЩ и Канада в голяма степен е бил под влиянието на политиката на българската държава по въпроса за Македония. Това се отнася както за времето преди 9 септември 1944 г., така и след това. Емигранти­те, повече от Македония, са били много чувствител­ни към тази политика. Други дока­зателства посочени в книгата са, че причините за разкола от 1963 г. не са политически, а детински. Македонска­та патриотич­на органи­зация, която е държала голяма част от църквите ни под свой контрол, по­ставя усло­вие – или архиманд­рит Кирил Йончев ще стане епис­коп и глава на епархи­ята вместо митрополит Андрей или се отделят от майката – Църква в София. По­литически­те мотиви идват след това, за да придадат на разкола по- приемливо обяснение. Множество документи разкриват дейността на комунисти­ческата дър­жава и нейните тайни служ­би върху църковния живот на нашите емигранти. Така например, Секретарията на ЦК на БКП приема решение за работа с църквите извън България, включващо и на­чина на подбор и подготовка на свещениците, които ще бъдат изпращани. Те трябва да държат „вражеската еми­грация” настрана от ръко­водствата на църквите. Дей­ността им се координира от посолствата. Длъжни са да изпращат редовно доклади по предварително зададена структура. Инструктирани са да спазват конспиратив­ни методи на работа. Исто­рията на църквата Света София е проследена от ней­ното начало до наши дни. Същото и за църквата Свети Иван Рилски, чийто свеще­ник идва в САЩ през 1982 г. след приемане на решение­то на Секретариата първо в църквата Св. София и пов­торно през 1995.

– Какво е състоянието на нашите църкви в САЩ? По едно време именно вие по­ставихте въпроса, че има реална опасност те да загу­бят българския си характер?

– Бъдещето на български­те църкви в САЩ е застра­шено. Става дума за онези, които преди около 50 години са имали неблагоразумието да се отделят от Синода в София „временно” и сега са към Православната църква в Америка (ПЦА). Тук трябва да поставя и няколкото от по-ново време насочвани на там от

РАСОНОСЦИ, ДЕЗЕРТИРАЛИ ОТ МАЙКАТА ЦЪРКВА, РАЗПОПЕНИ ОТ НЕЯ, ЗАГУБИЛИ НАЦИОНАЛ­НОТО СИ ДОСТОЙНСТВО, ВОДЕ­НИ ОТ ЛИЧНИ КОМЕРСИАЛНИ ИНТЕРЕСИ.

В повечето от тези църкви сега светата литургия не се отслужва на български език, не се празнува деня на сла­вянската писменост, не се почитат народните будите­ли, не се отправят молитви за здравето и благоденстви­ето на българския народ. Да не изреждам повече. Те са обезбългарени. В няколко­то, където това не се е слу­чило още, ще се случи. Това е тенденцията. ПЦА вече променя и имената на църк­вите ни. Махат определе­нието „българска” или „бъл­гаро-македонска”. Пример – църквата св. Никола във Форт Уейн, Индиана. Проме­ниха устава на епархията. В него вече липсва духовната връзка с Българската църк­ва и историческите корени с нея. А тези църкви са строе­ни от хора с 100% българско национално самосъзнание.

С книгата си искам да по­могна вярващите и невяр­ващи сънародници в САЩ и най-вече в Чикаго, да осъз­наем синовният си дълг да останем верни чада на Бъл­гарската православна църк­ва с нейната повече от 1100 годишна история. Право­славните църкви в САЩ са „един конгломерат от нацио­нално-църковни „диаспори”, обединени от православие­то, но разделени етнически, културно, канонически и административно”. От къде на къде да си даваме църк­вите на бившата Руско-гръ­ко католическа църква, сега именуваща се Православна църква в Америка? Какви са етническите и културните ни връзки с нея? Църквата Свети Иван Рилски в Чикаго е под угрозата да бъде за­губена. Свещеникът в нея е разпопен. Въпрос на време е той да бъде заменен с ня­кой, който по националност е малко вероятно да бъде българин. Ако така вървят нещата в нея никога няма да влезе български владика, да не говорим за патриарх. Как ви се струва – града в който живеят най-много българи извън Отечеството и има Генерално консулство на Ре­публика Балгария и вестници излиза­щи ежеседмично с общо брой от око­ло 200 страниците! Никаква тревога и загриженост за съхраняване на църквата. Затова надигнах глас.

– Какво може да се направи? Има ли заинтересованост от страна на БПЦ и държавата, все пак става въпрос за нашето култур­но-историческо и духовно наслед­ство, строено от българи и маке­донци с българско самосъз­нание?

– Сложен въпрос. Вижте, ако се погледне на него от към черковната му страна, нещата са ОК. Това са църк­ви, в които се проповядва православната религия. Мисията на Църквата е да разпространява и съхраня­ва тази религия. Дали тази Църква е българската, япон­ската или етиопската, няма значение. Всички те имат единно вероучение и култ. Разделени са само етниче­ски и административно. По тази логика Православието не е застрашено, но е застра­шен българския национален характер в тези църкви, стро­ени от българи и македонци с българско национално са­мосъзнание. Строени, за да се проповядва в тях на май­чиния – български език! „Ко­гато в храма проповядват на чужд език, душата е празна, а разумът спи”, пише Свети Ки­рил (да, същият който с брат си Свети Методии съставят славянската азбука). Далеч съм от мисълта, че след по­коления нещата няма да се променят. Сега обаче, когато расте първото поколение на масово преселили се бълга­ри в САЩ след 1989 г. в църк­вите ни и училищата към тях трябва да се чува преди всичко българска реч.

Нека видим какво казва Закона за българите в чуж­бина по въпроса на църкви­те. „Чл. 13. (1) Българската държава подпомага съхра­няването и изявата на източ­ноправославното вероизпо­ведание като традиционна религиозна принадлежност на българите и като фактор за опазване на българската национална идентичност, за което, съгласувано с Българ­ската православна църква, подпомага дейността й сред българите, живеещи извън Република България, кон­тактува с техни религиозни общности извън страната и подпомага дейността им зад граница, насочена към утвърждаване на национал­ните и духовните ценности.” Обърнете внимание колко хубави думи: подпомага, съхранява(нето), опазва(не), национална идентичност. А и другото, че това става съгласувано с Българската православна църква. Къде е меморандума, който да е очертал рамката, в която да действуват държавата и църквата там, където има Български църковни общи­ни. Посолствата и епархиите трябва да изпълняват този закон. Този цитат от Закона не оставя българските цър­ковни интереси единствено на църквата. Църквата в чужбина има много по-ши­роки функции и отговорнос­ти. Тя е Фактор, както пише законодателя!

ЦЪРКВАТА ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ Е ЧАСТ ОТ БЪЛГАРИЯ.

Отделена е от държавата в държавата България. Все­ки който се крие зад тази удобна фасада, че те са от­делени, бяга от предизвика­телствата и отговорностите на времето. Българската църква, българската държа­ва и българската диаспора губим материални, културни и исторически ценности – църковните сгради, икони, иноностаси, църковна утвар, свещени книги. Всичко това пред погледа на дипломати­ческата ни мисия и не само тя! Може да звучи силно, но мълчанието и бездействие­то са национално предател­ство. Най-добрият пример дадоха родолюбивите бъл­гари от църквата св. Георги в Торонто, Канада. Те просто поканиха епископ Йосиф от БПЦ за свой митрополит.

– Разкажете ни за бъл­гарската общност в САЩ. Имате ли наблюдения колко са българите, събират ли се често по празници ?

– Имам най-общи впечат­ления от района на Чикаго. Неоспоримо е, че тук живе­ят най-много българи извън България. Колко, едва ли някой знае! Споменават се различни цифри, стига се до и над 100,000. Има 6 или 7 училища, в които занимани­ята се водят на български език по програма на Минис­терството на образованието. Броя на учениците в някои от тях надхвърля 100. За мен това е най-голямото до­стижение на българите тук. По-скоро на българките, тъй като жени са инициаторите, реализаторите и менажери­те на тези училища. Това е гаранция, че родолюбието и българската национална идентичност ще бъдат съхра­нени за дълго. Българските ресторанти съперничат по брой на училищата, както и на църквите – православни или евангелийски взети за­едно. Има няколко българ­ски магазина за хранителни стоки. Тук няма да ви липс­ват българските лютеница, сирене, ракии, вина. Съби­рания по празниците? Праз­ници, дал Господ. Може да сме безделници, но си имаме празници, казано на шега. Масовите срещи между съ­народниците са чести. Това е отдушника и зареждането с енергия за работната сед­мица. Много са актьорите, пе­вците, инструменталистите, които посещават Чикаго и изнасят концерти. Вероятно има и други заслужаващи да бъдат отбелязани неща, но аз не съм запознат добре с тях.

– Българската държава е длъжник на нашите съна­родници зад граница. Как­во очаквате като конкретни мерки, така че да не се къса връзката с Родината –май­ка?

– Трудно ми е да се съгла­ся с Вас. Какво ни е длъж­на българската държава особено на нас, които сме я напуснали доброволно след 1989 г.? С какво ние да сме заслужили някакво по-осо­бено внимание в сравнение със сънародниците ни кои­то са останали в България? Задълженията ни един към друг трябва да са еднакви. Ние и тук и там да уважава­ме институциите, институ­циите да работят добре за нас. Впрочем, ние живеещи­те в САЩ може би сме длъж­ници на Отечеството повече, отколкото то на нас. Освен парите които изпращаме, трябва да принесем и нещо от социалния, икономически и политически живот, което малко по малко усвоява­ме – спазване на законите, инициативност, граждански съзнание, политическа кул­тура. Да не говорим за реда и чистотата, кучетата, толе­рантността, усмивките. На избори да не се държим като на мач – викаме за наши­те независимо, че са слаби. Иначе това пътуването на­зад до Чикаго, или обратно, го нямаме за нищо. Убеден съм, връзките с Родината няма да бъдат прекъснати независимо какво се случва там. Пожелавам да се случ­ват добри неща.

– Прокрадва се въпро­са, защо не се възстанови старото, оригинално име на града – Неврокоп вместо сегашното Гоце Делчев.

– Това ще налее много вода във воденицата на съседите. Ще кажат – ето онези си признаха, че не ние, а те крадат историята. Не бива. Една грешка не се поправя с друга. Има други градове, чиито имена трябва да бъдат сменени.

– Нещо за финал, което искате да кажете?

– Тъй като разговорът беше около Църквата, искам да припомня основните до­бродетели, които тя възпита­ва у вярващите – благотво­рителност и милосърдие. Ще ми се да видя българската общност в чужбина обедине­на около тези добродетели, активно да ги прилага. При­мер – всяка църковна об­щина или българско земля­ческо или както и да се наричат там дружество, клуб, асоциация, може да поеме разходите или част от тях по отоплението на един дом за деца без родителски грижи или дом за самотни възрастни хора в България. Посолствата, чрез социал­ното министeрство, да оказ­ва съдействие помощите да отиват там, за където са предназначени.

Благодаря за поканата за това интервю.