РЕТРО: Пиринска Голгота

Записал САМОИЛ РАТЕВСКИ

Стара християнска мъд­рост казва, че всеки чо­век носи своя кръст. Този текст е за хората, носили един особено тежък кръст, кръста да бъдеш македо­нец в България по времето на комунизма. Желанието ни е да спасим от забрава поне отчасти онази част от македонското страдание през XX век, която можем да наречем “Пиринска Гол­гота”. Разчитаме на всички читатели, и особено на оне­зи, извървели пътя по тази голгота, да подкрепят иде­ята със спомени, документи и коментари.

Казвам се Стоян Миладинов Тасев. Роден съм на 04.02.1938 г. в гр. Сандански (тогава Св. Врач). Моята дейност започна още на 18-годишна възраст, като войник в с. Пастра, Дуп­нишко. Там бяхме изпращани като неблагонадеждни за “на­родната” власт. Запознах се с Йордан Трендафилов Костади­нов от Гоце Делчев, Марин Ма­ринов от с. Сатовча и Костадин Месов от Гоце Делчев. Всички­те бяхме на македонска линия, сближихме се и започнахме да действаме. Най-сериозен беше Йордан Трендафилов, който беше водач на групата. Има­ше и провокатори, повечето от Петричка околия, които също бяха загазили, но бяха стана­ли “ушета”. Редовно правехме събрания и планувахме да организираме всички небла­гонадеждни по македонска линия в ядра и, ако евентуално нещо се случи с нас, да загра­бим оръжие и да действаме. Агитирахме сред неосъзнати­те македонци, изпратени там по друга линия на неблагона­деждност, да осъзнаят какви са по националност. Й. Трен­дафилов познаваше някои момчета от Гоцеделчевския край и започна да ги привлича към нас. Искаха да направят позиви, но аз ги спрях, понеже съществуваше голям риск от провал. Решихме да агитира­ме устно, и то всеки човек по­отделно. Йордан Трендафилов работеше най-много с Марин Маринов, за да го подготви да може да привлича хора към нас. Излизахме пред войници­те открито и казвахме, че нас всичките ни дискриминират като македонци и затова сме докарани тук като затворници.

Така измина близо месец (февруари 1960 г.). Ра­ботехме усилено и ня­кои се присъединиха, между тях Борис Пет­ков, който тогава из­пълняваше длъжност библиотекар. Това продължи, докато не беше докладвано на командира на взвода, че ние тримата вър­шим пропаганда, че не сме българи, а ма­кедонци, и че трябва да сме задружни, да не се делим и да не се плашим от началниците. Тога­ва ЗКПЧ-то (заместник-коман­дир по политическата част) пристигна от Благоевград и ни извикаха при него. Каза ни ди­ректно: абе вие с какво се за­нимавате тука, защо говорите сред войниците, че има маке­донска нация, и палите фити­ла на хората? Ние отричахме. Предупредиха ни и поискаха от нас да подпишем заявле­ния, че няма да се занимаваме с такава дейност. Ние отказа­хме с обяснението, че и досега не сме се занимавали. Оттога­ва бяхме под засилен надзор. Провалът стана на 3 март 1960 г. Отидохме в гр. Рила в град­ска отпуска и там говорихме с един от войниците, че този ден не е македонски празник, а български, че нашият е на 2 ав­густ. Говорихме пред киното. След 15 минути идва Йордан и вика: “Предали са ни на поли­тическата част.” Веднага хва­нахме една кола, за да стигнем до Благоевград. Бяхме във во­енни дрехи. В Благоевград се прехвърлихме във волгата на един човек, казваше се Мирчо, и заминахме за гр. Гоце Дел­чев. Бяхме запланували при провал да бягаме през грани­ца. За водач избрахме Марин, понеже беше от граничното село Сатовча. В гр. Гоце Дел­чев Йордан отиде до вкъщи и разбра, че са го търсили и че границата към Тешово и по Каршиака е блокирана. Обади­хме се на Костадин Месов, гот­вач в ресторант в Гоце Делчев, за да вземем храна, и той реши да дойде с нас, а се присъеди­ни и още едно момче, чието име не помня. Тръгнахме за границата, разчитайки на Ма­рин. Първата вечер стигнахме до Сатовча и оттам продължи­хме към границата. Бяхме се наредили в колона един след друг, за да помислят, че сме военни от техните части, и те наистина ни взели за техни хора поради униформите. Ко­гато наближихме към граница­та при Тешово, те се усъмнили и тръгнали след нас. Хванаха ни на 1 километър от граница­та. Вкараха ни в едно помеще­ние. Дойдоха хора от София и ни закараха в Гоце Делчев, в поделението, оттам в София, в Държавна сигурност. Напра­виха шестмесечно разслед­ване. Държаха ни в отделни килии. Това беше “кьотек”, бой – страшна работа. Добре, че бяхме млади. Йордан Тренда­филов се показа извънредно силна личност, беше готов да набие бияча. Като мина разпи­тът, текстът на делото ни беше даден, за да го прочетем, и там видях писмо от Марин Мари­нов до някакъв полковник в Гранична полиция в Гоце Дел­чев с информация, че се под­готвя бягство през граница, но имена и време не бяха посо­чени. На процеса казах, че се чувствам македонец, и не се отказвам от това, а те ме убеж­даваха, че македонци няма. Осъдиха ни по чл. 341 от воен­ния закон за опит за бягство и по друг член за антибългарска пропаганда. Присъдиха ни съ­ответно: на Йордан Трендафи­лов 14 г. лишаване от свобода; на Марин Маринов 15 (като водач на бягството); на мен – 12 г.; на К. Месов 4 г, а другото момче освободиха. Изпратиха ни в Стара Загора. Началникът на затвора беше македонец – Георгиев.Там всичките за­творници бяха политически и се бяха организирали на групи според идейната принадлеж­ност. Нашата, македонската група, беше най-уважаваната, понеже не вземахме страна в политическите спорове и бя­хме сплотени. В затвора изу­чавахме македонска история, написана на ръка, която тайно се предаваше от македонец на македонец. Там се запознах с Борис Петков и с него говорих­ме да продължим с македон­ска дейност след излизането ни от затвора. Изкарах в за­твора 5 години – работех като бояджия на мебел. През 1964 г. имаше амнистия по случай годишнината от деветосептем­врийския преврат и бях осво­боден. След излизането ми от затвора се ожених и живеех в гр. Сандански. Една година по-късно и Б. Петков беше пус­нат на свобода. По това време ме викнаха да дослужа казар­мата, но аз вместо редовна служба избрах да работя в ми­ната в Брежани. Там дойде и Б. Петков и станахме близки. Работех в рудник 300, а той в 370. Решихме да пишем пози­ви и да ги разпространяваме. За да не ни хванат по почерка, намислихме да задигнем една пишеща машина “Адлер” от ресторант “Република” в Сан­дански, в който работеше моя­та балдъза. Б. Петков дойде в Сандански с автобус. Разгле­дахме и видяхме, че можем да го направим. Взех един чувал от вкъщи и докато хората се веселяха, влязохме през зад­ния вход, взехме машината и я отнесохме в Брежани. Отнача­ло искахме да пишем на восъч­на хартия, за да правим повече позиви, но понеже не успяхме, наложи се да ги пишем един по един. Текстът на лозунга ни започваше с думите: “Братя македонци! Ние не сме бълга­ри, ние сме македонци…” и т. н. Разпространихме позиви в Гореме, Цапарево, Добри лаки и други села в Каршиака, както и в гимназията в Сандански, а Б. Петков откара някои и към Разложко. Това се случваше през есента на 1965 г.

Милицията реагира бързо. Издаде ни жената на Б. Пет­ков, която е била сътрудник на Държавна сигурност. Б. Пет­ков я беше карал да пише по­зиви и тя знаеше къде е скри­та машината. Когато в 2 часа сутринта излизах от дома, за да отида на работа, ме прича­каха шефът на Държавна си­гурност в Сандански Минков (от Варна), началникът на ми­лицията Димитър Кацаров (от Сандански, по късно кмет на града), Каменов от Държавна сигурност (от Видин) и мили­ционерът бай Цоло. Нахвърли­ха се върху мен, свалиха ме на земята, сложиха ми белезници и ми запушиха устата, да не викам. След това почнаха да ме ритат навсякъде по тялото, на самото място – на улицата на 10 метра от дома. Оттам ме откараха в милицията в Сан­дански, а след това в Гара Пи­рин (днес гр. Кресна), където началник на милицията беше Костадин Карпатов. Затвориха ме, както си бях вързан, в една стая. Питах за какво ме арес­туват, те викат “ти да ни кажеш за какво”. Питаха ме за Б. Пет­ков и на мен всичко ми стана ясно. Отричах всичко, но те при обиска у дома открили 5-6 по­зива под дюшека. Като станал провалът, Б. Петков тръгнал да ме предупреди и стигнал до Градешница, където разбрал, че пътищата са блокирани и се върнал вкъщи (живееше в Гара Пирин). Там го арестуват. Милицията ме притискаше да кажа къде съм хвърлял пози­вите, но не казах нищо и ме биха. Откараха ме в Благоев­град. При обиска у дома освен позивите конфискували към 5-6 книги, както и плочи с ма­кедонски народни песни. На корицата на една от книгите (беше за Александър Маке­донски) бях написал “С.М.Т. Пиринска Македония”. Шефът на Държавна сигурност в Бла­гоевград – Жорж, ми се нахвър­ли и почна да ме бие заради надписа на книгата, като вика­ше: “Къде е тая Македония? Та ако я имаше, нямаше ли и аз да я защитавам!” и ме заудря с книгите, свали ме на земята и ме зарита. Направиха очна ставка. Аз отричах. Б. Петков призна за себе си, че е печатал листовките, че ги е давал на мен за разпространение, как­то и че заедно откраднахме машината, но ме защити, че не съм участвал в печатането на позивите. Него осъдиха на 3 години, а мене на 6 месеца, по чл 108 от Наказателния кодекс за разпространение на враже­ска литература и пропаганда. Тъй като вече бях излежал 6 месеца в ареста, след прочита­нето на присъдата ме изпрати­ха в Софийския затвор (затвор за политически престъпници и осъдени на смърт) за една сед­мица и после ме освободиха.

След това трябваше да си сменя паспорта, понеже то­гава на всички ги сменяха, и започна разправията. На моя паспорт пишеше “македонец”. Отидох в съвета за това и слу­жителката ми заяви, че трябва да ме пишат българин. Отказах и ме пратиха при председателя на Общинския съвет Джим (ро­ден беше в Америка) и с него се скарахме. Той ме изпрати в милицията. Там обясних каква е работата и те ми казаха: “Иди, пиши се за македонец, кой ти пречи?”, но в общината не ми позволиха да се пиша македо­нец и ме записаха като “граж­данин на НР България”. След това бях следен. Няколко пъти ми предлагаха да стана донос­ник, но аз отказвах, заявявай­ки, че до такава низост няма да падна никога. Продължавах да агитирам пред моите познати, че сме македонци и че Бълга­рия извършва асимилация. На много хора съм давал книги: “История на Македония” и “Ис­тория на македонския народ”, печатани в НР Македония, книги, които пазя и до днес. И така, не съм пропуснал нито един час да пропагандирам и при мен идваха и хора с добри, и хора с лоши намерения. През 1991 г. се присъединих към ОМО “Илинден” и сега съм член на “ОМО Илинден” – ПИ­РИН.

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)

Rating0

What people say... Leave your rating

Order by: Most recent Top score Most helpful Worst score

Be the first to leave a review.

Verified

{{{ review.rating_title }}}

{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more

{{ pageNumber+1 }}

Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one