Няма лъжа, няма измама: Кислев дол – училище за косачи
-
- февруари 25, 2016
Димитър Янков ДЖАМБАЗОВ
Много години наред, настанеше ли време за коситба, ние с баща ми Янко Димитров Джамбазов, Бог да го прости, който беше всепризнат косач, тръгвахме като всички косачи по ливадите да косим и да събираме сено за добитъка. Между другото, баща ми се славеше като майстор косач и тъй като беше много тертиплия и табиетлия алетя му беше в перфектно състояние. Яхнал магаренцето и аз след него рано, рано осъмвахме на ливадата. Там се разполагаше под някой шипков храст, забиваше наковалнята пред себе си и с чукчето наковаваше косите – една за него, една за мене. И след като ги монтираше на косилата и регулираше с канап, започвахме да косим, докато е по-хладно. Когато майка ми пристигнеше с прогимата (закуска и обяд) качамак, забелен с масло или пръжки и в аркомичка кисело мляко с два пръста каймак – ние половината ливада я окосявахме, докато е росна тревата. След това следваше ново наковаване на косите и тогава идваха косачи от всички ливади наоколо за раздумка и да го молят да им наковава косите, а той не отказваше на никой. Слушах това начукване и се удивявах на звуците, издавани от чука и наковалнята.
– Бай Янко, как го правиш тоя кованлък? – научи ма и мене да мога да си наковавам косъта, та да реже като твоята – молеха му се аджамии косачи.
– Ами гледай и се учи и внимавай да не попаднеш между чука и наковалнята – шегуваше се баща ми.
Друг взимаше неговата коса да я пробва.
– Внимавай да не паднеш ей – предупреждаваше го той.
Защото не се чувстваше съпротивление, режеше като бръснач. При баща ми нямаше такива нехайни работи. Той майстор косача, като ти накове косата и след като я загладиш с бруса, каквато и жилава да е тревата, като картъл, мартъл замахваш ли правилно – всичко ставаше на дебели редове. Баща ми показваше и учеше всеки мераклия, но не всеки възприемаше. Той научи няколко поколения да косят.
– Като ги учиш как да косят, трябва да им издаваш и дипломи – му казвах аз. Но той малко не дочуваше и не ме разбра. И сега някои негови ученици, но вече поостарели чичковци си спомнят за него и с възхищение ми казват:
– Ей Митко, татко ти какъв косач беше!
Друг се вмъква в разговора въодушевено:
– И яз завърших школата при него, той ми беше инструктор на „Кислев дол“.
– Наборе, и яз изкараф същата школа при татко ти на „Кислев дол“ – обади се и Алил.
Беше през текезесарско време, когато нашите най-хубави ниви и ливади от имота ни ги даваха на силните на деня хора, а на нас ни даваха и ни пускаха да косим по краищата, където се пърцат зайците. Но така или иначе ние си косяхме нашата ливада на местността „Кислев дол“, защото нямаше други мераклии за нея, където и досега няма хубав път, а сеното го прекарвахме с магарето на самар във вързобли. Изсъхналото сено го събирахме на копи и магаренце, след магаренце с два вързоболя към самара ние пълнехме плевнята със зайря, за да има храна за добитъка през зимата. Имахме крава, овце, кози и магаре. Когато ливадите пролетта се забраняваха за паша и като торехме обилно от „Кислев дол“ съм докарвал пълни „татри“ със сено – белезма. И с която „татра“ помогнах на много хора да си построят къщи.
Един ден по коситба аз бричках на нашата си ливада, когато дочух от отсреща:
– Аха-ха-ха-хаа – нареваваше се някой, на който му е направило впечатление равномерния откос:
– Вжит, вжит, вжит (звукът на косата)
– Кюс-кяс-юос-кяс (брусът).
– Чинк, чинк, чинк, по-тънко и чук, чук, чук, (по-издебело), когато наковавах косата.
Същото се чуваше и от отсрещните ливади – вжит, вжит, вжит и т.н. допълнително – пъдпъдък, пъдпъдък и разни други птичи трели и свирукания огласяха простора.
Кой е допускал или на кой му е минавало през ума тогава, че моторни косачки ще изместят до голяма степен косата. На маймунска опашка я оприличаваше един нашенец и не искаше да я види, та камо ли да коси с нея. Сега вече ги има всякакви китайски тримери и е по-друго.
– Аха-ха-ха-хаа – бричкай, бричкай нареваваше се оня от отсреща, нали е кър, наревавай се, доколкото ти глас държи. Чакай да видя кой е, рекох си аз, и като закачих косата на една елша, отидох да видя кой е тоя. Беше Али Али Кърали – „Козляка“.
– Мараба, Козльо.
– Мараба, Козляк.
– Върви ли, върви ли?
– Горе долу върви, като катран по пясък, нали виждаш много млечка и картъл има сая ливада, ти го косиш, той се навида, за да го отмине косата и отзад ти се смее.
– Абе то, че е така, така е. Много е жилава тая трева, ама пък овцето много я терат, само млечка да нема. При мене е само белезма и на кравата ша й пукат ушите като я еде през зимата и ние ще се спукаме да пием мляко. Хайде да седнем да починем малко, тя работата няма край и не е заек да избяга.
Отидохме до бунара, пихме по една студена вода и седнахме на сянка под една елшовица на приказка, тъй като с господин Алиа Къралиев сме работили по разсадниците на горското стопанство, където изкарвахме фиданки за залесяване и, тъй като имахме общи спомени, пийнахме още по една студена вода и се заприказвахме:
– Помниш ли? А? Помниш ли? Коя година беше, когато работихме на разсадника при бай Митко Петков, помниш ли какви коренища имаха фиданките, които изкарвахме с меча на Колесов? – попита ме той.
– Помня бе, Козльо, как да не помня, тия фиданки имаха корени като на козел брадата, а ти си остана със същото чувство за хумор като тогава. Ейи не съм забравил, като как ме разсмиваше с твоите си номера – отговорих му аз.
Ние с Алиа Къралиев не сме набори, но се водим и поддържаме приятелство още от петдесетте години на миналия век, когато с него работехме по разсадниците, за да изкараме по някоя надница. Той като по-голям и с голямо чувство за хумор ме забавляваше със своите шеги, като показваше разни номера и ми думаше:
– Митре, погледни! – съсредоточаваше вниманието ми и аз, поглеждайки към него, какво да видя: – събрал две- три фиданки заедно, показва ми на какво наподобяват корените им – същинска козя брада.
– Какво е това? – попита той и размахва корените под брадата си.
– Козя брада. – отговарям му аз.
– А-а-а козел значи?
И оттогава до сега ние си викаме „Козел“, „Козльо“ и ни е приятно заради спомена и положения труд. Той на мене „Козел“ и аз на него „Козел“, а хората се чудят защо си викаме така, ето сега вече знаят.
Случаят ни събра на „Кислев дол“ по коситба. Поприказвахме си, отпочинахме си и като пийнахме още по една студена вода от бунарчето, на раздяла Али ми каза:
– Хайде, Козльо, върви бричкай, трупай сено за зимата, за да лапат животните и ти да лапаш след това млеко, масло, месо.
След обяд по икиндия пак се видяхме е Али на бунарчето, беше изтърбушил една пиперка откъм дръжката и с нея си нагрибахме вода от близкото бунарче. През лятото по причина на жегата и обилното изпотяване се пие много вода.
– Трябва да го патентоваш това изобретение. – му казах аз.
– Тия пиперки стават за нагрибане на вода, стават и като чаши за ракия, стават и за мезе едновременно. Хайде да вървим да бричкаме, че тия ливади нас чакат. – каза той и се загуби от погледа ми надолу по пътеката.
Be the first to leave a review.
