Няма лъжа, няма измама: Кислев дол – училище за косачи

Димитър Янков ДЖАМБАЗОВ

Много години наред, на­станеше ли време за ко­ситба, ние с баща ми Янко Димитров Джамбазов, Бог да го прости, който беше всепризнат косач, тръгвахме като всички косачи по ливадите да ко­сим и да събираме сено за добитъка. Между дру­гото, баща ми се славеше като майстор косач и тъй като беше много тертиплия и табиетлия алетя му беше в перфектно състояние. Ях­нал магаренцето и аз след него рано, рано осъмвахме на ливадата. Там се разпо­лагаше под някой шипков храст, забиваше наковалня­та пред себе си и с чукчето наковаваше косите – една за него, една за мене. И след като ги монтираше на коси­лата и регулираше с канап, започвахме да косим, дока­то е по-хладно. Когато майка ми пристигнеше с прогима­та (закуска и обяд) качамак, забелен с масло или пръжки и в аркомичка кисело мляко с два пръста каймак – ние половината ливада я окося­вахме, докато е росна трева­та. След това следваше ново наковаване на косите и тога­ва идваха косачи от всички ливади наоколо за раздумка и да го молят да им наковава косите, а той не отказваше на никой. Слушах това начуква­не и се удивявах на звуците, издавани от чука и наковал­нята.

– Бай Янко, как го правиш тоя кованлък? – научи ма и мене да мога да си накова­вам косъта, та да реже като твоята – молеха му се аджа­мии косачи.

– Ами гледай и се учи и вни­мавай да не попаднеш меж­ду чука и наковалнята – шегу­ваше се баща ми.

Друг взимаше неговата коса да я пробва.

– Внимавай да не паднеш ей – предупреждаваше го той.

Защото не се чувстваше съпротивление, режеше като бръснач. При баща ми няма­ше такива нехайни работи. Той майстор косача, като ти накове косата и след като я загладиш с бруса, каквато и жилава да е тревата, като картъл, мартъл за­махваш ли правилно – всичко ставаше на дебели ре­дове. Баща ми показ­ваше и уче­ше всеки мераклия, но не всеки възприемаше. Той научи ня­колко поколения да косят.

– Като ги учиш как да косят, трябва да им из­даваш и дипломи – му казвах аз. Но той малко не дочуваше и не ме разбра. И сега някои негови ученици, но вече пооста­рели чич­ковци си спомнят за него и с възхи­щение ми казват:

– Ей Митко, татко ти какъв косач беше!

Друг се вмъква в разгово­ра въодушевено:

– И яз завърших школата при него, той ми беше ин­структор на „Кислев дол“.

– Наборе, и яз изкараф съ­щата школа при татко ти на „Кислев дол“ – обади се и Алил.

Беше през текезесарско време, когато нашите най-ху­бави ниви и ливади от имота ни ги даваха на силните на деня хора, а на нас ни даваха и ни пускаха да косим по кра­ищата, където се пърцат зай­ците. Но така или иначе ние си косяхме нашата ливада на местността „Кислев дол“, защото нямаше други мерак­лии за нея, където и досега няма хубав път, а сеното го прекарвахме с магарето на самар във вързобли. Изсъх­налото сено го събирахме на копи и магаренце, след магаренце с два вързоболя към самара ние пълнехме плевнята със зайря, за да има храна за добитъка през зимата. Имахме крава, овце, кози и магаре. Когато лива­дите пролетта се забранява­ха за паша и като торехме обилно от „Кислев дол“ съм докарвал пълни „татри“ със сено – белезма. И с която „татра“ помогнах на много хора да си построят къщи.

Един ден по коситба аз бричках на нашата си лива­да, когато дочух от отсреща:

– Аха-ха-ха-хаа – наревава­ше се някой, на който му е направило впечатление рав­номерния откос:

– Вжит, вжит, вжит (звукът на косата)

– Кюс-кяс-юос-кяс (брусът).

– Чинк, чинк, чинк, по-тънко и чук, чук, чук, (по-издебело), когато наковавах косата.

Същото се чуваше и от отсрещните ливади – вжит, вжит, вжит и т.н. допълни­телно – пъдпъдък, пъдпъдък и разни други птичи трели и свирукания огласяха просто­ра.

Кой е допускал или на кой му е минавало през ума то­гава, че моторни косачки ще изместят до голяма степен косата. На маймунска опаш­ка я оприличаваше един на­шенец и не искаше да я види, та камо ли да коси с нея. Сега вече ги има всякакви китайски тримери и е по-дру­го.

– Аха-ха-ха-хаа – бричкай, бричкай нареваваше се оня от отсреща, нали е кър, наре­вавай се, доколкото ти глас държи. Чакай да видя кой е, рекох си аз, и като закачих косата на една елша, отидох да видя кой е тоя. Беше Али Али Кърали – „Козляка“.

– Мараба, Козльо.

– Мараба, Козляк.

– Върви ли, върви ли?

– Горе долу върви, като катран по пясък, нали виж­даш много млечка и картъл има сая ливада, ти го косиш, той се навида, за да го отми­не косата и отзад ти се смее.

– Абе то, че е така, така е. Много е жилава тая трева, ама пък овцето много я терат, само млечка да нема. При мене е само белезма и на кра­вата ша й пукат ушите като я еде през зимата и ние ще се спукаме да пием мляко. Хайде да седнем да починем малко, тя работа­та няма край и не е заек да избяга.

Отидохме до бунара, пи­хме по една студена вода и седнахме на сянка под една елшовица на приказка, тъй като с господин Алиа Къра­лиев сме работили по раз­садниците на горското сто­панство, където изкарвахме фиданки за залесяване и, тъй като имахме общи спо­мени, пийнахме още по една студена вода и се заприказ­вахме:

– Помниш ли? А? Помниш ли? Коя година беше, кога­то работихме на разсадни­ка при бай Митко Петков, помниш ли какви коренища имаха фиданките, които из­карвахме с меча на Колесов? – попита ме той.

– Помня бе, Козльо, как да не помня, тия фиданки имаха корени като на козел брада­та, а ти си остана със същото чувство за хумор като тога­ва. Ейи не съм забравил, като как ме разсмиваше с твоите си номера – отговорих му аз.

Ние с Алиа Къралиев не сме набори, но се водим и поддържаме приятелство още от петдесетте години на миналия век, когато с него работехме по разсадници­те, за да изкараме по някоя надница. Той като по-голям и с голямо чувство за хумор ме забавляваше със своите шеги, като показваше разни номера и ми думаше:

– Митре, погледни! – съсре­доточаваше вниманието ми и аз, поглеждайки към него, какво да видя: – събрал две- три фиданки заедно, показва ми на какво наподобяват ко­рените им – същинска козя брада.

– Какво е това? – попита той и размахва корените под брадата си.

– Козя брада. – отговарям му аз.

– А-а-а козел значи?

И оттогава до сега ние си викаме „Козел“, „Козльо“ и ни е приятно заради спомена и положения труд. Той на мене „Козел“ и аз на него „Козел“, а хората се чудят защо си викаме така, ето сега вече знаят.

Случаят ни събра на „Кислев дол“ по коситба. По­приказвахме си, отпочинах­ме си и като пийнахме още по една студена вода от бу­нарчето, на раздяла Али ми каза:

– Хайде, Козльо, върви бричкай, трупай сено за зи­мата, за да лапат животните и ти да лапаш след това мле­ко, масло, месо.

След обяд по икиндия пак се видяхме е Али на бунар­чето, беше изтърбушил една пиперка откъм дръжката и с нея си нагрибахме вода от близкото бунарче. През ля­тото по причина на жегата и обилното изпотяване се пие много вода.

– Трябва да го патентоваш това изобретение. – му казах аз.

– Тия пиперки стават за нагрибане на вода, стават и като чаши за ракия, стават и за мезе едновременно. Хайде да вървим да бричка­ме, че тия ливади нас чакат. – каза той и се загуби от по­гледа ми надолу по пътека­та.