Гуна Иванова: И в далечна Австралия не забравих, че съм селянчето от Богородица
-
- февруари 17, 2016
Благодаря на Бог, че обикалям с песни света, а можех да бера тютюн на село, казва голямата народна певица
„Родена съм в Македония, но съм баш българка“, казва народната певица Гуна Иванова. Наскоро тя се завърна от Австралия, където бе по покана на македонската общност. Сплотена и милееща за корените си, общността наброява 500 хиляди души. В държавата континент живеят вече няколко поколения македонци. С богатство от впечатления от приказно уредения живот в Австралия Гуна изрича пред своите домакини: „Тук е вашата срекя в несрекята на вашите деди“.
Гуна, чието име означава прегръдка, скоро ще зарадва българската общност в Лондон с репертоара си, който е като прегръдка от България.
Между двете пътувания певицата споделя преживяното от последните месеци.
– Дългото пътуване как ви се отрази?
– Дългият преход беше най-малкият дерт. Младата певица Дения Пенчева, с която осъществихме концертите, чух да споделя, след като се върнахме: „Да й се чудиш! На нейните години такава жизненост след уморителното пътуване!“. Там сутрин, като я питах как е, отговаряше ми с усмивката на детето, но сънено. Аз ставах в 4 часа, правех си гимнастика на фона на изгрева на град Перт, който се виждаше от прозореца ми, и се чувствах прекрасно. Да имаше сега една такава дълга дестинация в друга посока, бих тръгнала веднага.
– А кои бяха големите дертове?
– Нямах никакви. Всичко беше щастие, любов и наслада от срещите.
– Колко концерта изнесохте?
– 3 концерта. Двата бяха в Перт. Единият беше на женско парти – коледно- новогодишно честване бяха направили само жените. Вторият концерт беше с билети – там се стече населението. Третият беше в град Уулонгонг. За да стигнем дотам, имахме 5 часа път със самолет от Перт до Сидни. В Сидни престояхме 4 дни. Просто се любувахме. Беше ми мечта, но всъщност не си го представях и в най-смелите очаквания. Затова под една моя снимка, направена там, поставих коментар: „О, Господи, селянчето от Богородица ти благодари за този бонус!“.
– Кога казвате за себе си „селянчето от Богородица“?
– Навсякъде по света вдигам глава и го казвам. Защото си спомням босоногото си детство. Помня чукарите на Огражден планина, по които е минало детството ми. Ако Вселената бе решила друго за мен, можеше да остана там. И да бера тютюн, вместо да пея песни навсякъде по света.
– Има ли го още селото на картата?
– Има го. 20 души с все козите… Останали са най-старите хора. Параклисите по възвишенията му са разрушени, но хубавото е, че родолюбиви хора се връщат и се заемат с поправянето на даден параклис. Когато има празник на някой светия, се събира населението, където и да се е пръснало в онези разселителни времена. Възстановява се традицията…
– Споделихте, че преселниците ни от Македония са построили много църкви в Австралия?
– Да, но македонците по-скоро. Българите също полагат усилия и сигурно ще се възобновят нещата. Но засега няма място за сравнение: във всеки град, където има македонско население, има и голяма църква. И в Уулонгонг, и в Сидни, и в Перд, преди всичко за тях е църквата.
Човек се ражда с молитвата в душата си.
– Всъщност сте били по покана на македонците?
– Ще споделя цялата истина. Преди време моя братовчедка ме заведе да бъда подарък на сватба в Петрич. Оказа се, че жени дъщеря си един много уважаван сред македонското общество в Австралия човек. Произходът му е бежански – от село Старо кономлади, Егейска Македония. До 12 вечерта беше сватбата, след полунощ той си отпразнува 60-годишнината. Там е имало и други хора от Австралия. Харесала съм им се, мина време и са решили да ме поканят. При мен винаги така се задвижват нещата. И ето че се озовах в Австралия. Така беше и с пътуването ми в Южна Африка преди години. Един младеж, който ме е гледал, се е молел горещо Бог да го дари с дечица и е дал обет да подари мой концерт на българите там. И го изпълнява. Раждат му се две дечица.
– Кръщавали ли сте дете?
– Само едно. Ние (с покойния й съпруг – б.а.) сме кумове на майка му и баща му, то е Георги – кръстихме и детето. Носех синджирче с буква Г, златна. Детето се люлее в мен и сочи, говорейки по детински: „Букакъ Гъ, букакъ Гъ“. Тогава свалих буквата „Г“ и му я закачих. Вече е мъж на 40 години.
– Скоро бяхте в Китай. Пак ли пътуването не е било планирано?
– Да, пълна изненада! Вече знаех, че ще пътувам за Австралия и живеех с тази мисъл. Краси и Вили, които са ръководители на формация „Майсторите на танца“, ме канят на тяхната сватба и се виждаме в един буреносен ден да ми връчат поканата. От дума на дума, споделих че Китай ми е цял живот като блян, те се спогледаха и казаха нещо от сорта, че нищо не се знае, може да не остане мечта. Беше петък, във вторник ми звъни Краси: „Гунче, имаш зелена светлина. Идваш с нашата програма в Китай!“. През това време са кореспондирали с организаторите. Като направиш жест – Вселената ти връща. На тях им пях на сватбата. Същия ден – 15 август, отказах ангажимент да пея на събор. Не отидох да взема 1000 лева, а пях, за да зарадвам тези млади хора. Винаги като дадеш – има възвръщаемост – велик принцип е това.
– Публиката в Китай как прие български фолклор?
– Много се палеше. Нашите „Майстори на танца“ са огън и динамика. Аз имах в програмата – освен китка от 4 песни – два момента, в които трябваше да запея акапелно. Може би това е моята сила: когато запея акапела, народът се втурва. Какво е това чудо, не знам… Аз не съм най-красивият глас, но има нещо, когато запея без никакъв съпровод. Така беше и в Австралия. Всички концерти започваха в 8 и продължаваха до 1 след полунощ. Добре, че и Дения беше… Аз пея половин час до 45 минути, застъпва тя, айде пак аз, пак тя и се редувахме. Нали виждах хората – един не си тръгва. Всичко стои и чака още.
– На коя песен плакаха най-много?
– На песента за Гоце Делчев. Явно това е обединителната историческа фигура. Той обединява и Пиринска, и Вардарска… Не да ми пеят „Македония сплоти Егей, Пирин, Вардарско“. А Гоце ги сплоти. Другата песен, която изтръгваше душите им бе „Твоите очи, Лено мори“. Даже една албанка дойде и искаше да си купи диск с нея, а аз й отговарях, че я няма в нито един диск, защото съм я подготвила специално за случая.
– Голямата политика обсъждахте ли?
– Хората там не са политизирани. Те живеят щастливо. Имат много силна родова връзка. Нас тук политиците ни разединяват, за да ни владеят по-добре. Правят си игрите, бизнеса, така са свързани, че…
– Бихте ли се върнали?
– Бих живяла. Невероятно кътче и като природа, и като обществен живот и социална политика. Но ако може с магическа пръчка и внучките ми да се пренесат там. Няма как да стане – знам какви заклети българки са, чак ги питам защо… А те направо ме режат по темата, казват: „Ти така си ни закърмила, пък сега ни задаваш въпроси. Нали и тук трябва да остане някой да живее! Нали и тук трябва да има качествени хора!“. Вече ме е яд, честно казано, на такива отговори. Отишла съм – видяла съм, знам за какво става въпрос. Те може би са по-добре, че не са видели. Като се върнах, първата ми мисъл беше: айде пак в гмежта, пак в калта, пак ровещи по кофите хора.
– Сега за 14 февруари пускате нов клип на „Лудо-младо“?
– Стояна Бонева я беше изпяла по аранжимент на Митко Пенев. Живеех още в Перник, когато чух неин запис в плоча с трио „Българка“. Звъннах на Стоянка: „Абе, Тане, тая песен ще ти я взема!“. Направих я като дует с брат ми и така песента избухна. Завъртяха я в радио „Благоевград“ и почна да се чува отвсякъде. Обнародвахме я, така да се каже – придоби характер на фолклорна с нашите изворни гласове. Започнах и да я включвам във всеки албум.
После излезе, че песента била авторска като музика и текст. Няма такова нещо. Текстът е литературна обработка на „Заспало е челебийче на момина бела река“, мога да цитирам и откъде е музиката. Много я пях, но на клип се пусна запис от моя концерт в НДК, който аз не харесвах. Там се чува предимно ниският глас, а основният – от микрофона, никакъв го няма, така са ме записали.
И ето че лятото като снимах „Зайди, зайди“ в Белоградчик, използвах да направя и снимки на „Лудо- младо“. Предвидливо си я носех. Една песен е песен, когато се покаже на клип. Сега ще я пуснем – на 14 февруари. На всички влюбени и на онези, които не са влюбени, пожелавам сто години наяве да им се случи онова, дето лудо-младо сънува – много обич. Онези, които нямат кого да обичат и не са обичани, да знаят, че аз много ги обичам. И от онзи свят ще ги обичам.
Be the first to leave a review.
