Д-р Чачева, която направи уникалната операция на нероденото бебе от Симитли: След 18 г. в Германия най-големият ми кошмар тук е шофирането

– За да се провежда вътреутробна терапия, трябва да има силна пренатална диагностика. Нужни са специалисти, които са видели много неща в практиката си и могат да дадат правилната индикация в правилния момент. Това е най-важното във феталната медицина – да не се надценява или подценява проблемът и да се правят интервенции само когато са реално необходими. Причината е, че всякакви вътреутробни операции крият риск и той винаги трябва да се преценява.

– По колко бременни преглеждате на ден? Чести ли са ивотозастрашаващите проблеми като на Христиана, заради който трябваше да й се постави дрен в белия дроб?

– Хидротораксът, причинен от смущения в лимфния оток, както беше при това детенце, е рядък проблем – от 1 на 10 000 до 1 на 15 000 бременности. Това значи, че за общо около 55-те хиляди бременности в България годишно, това ще се случи 3-4 пъти. Два пъти няма да се види при проследяването на бременността и две пациентки може да ни изпратят за консултация.

Прегледите във феталната морфология изискват много висока концентрация. Лекарят не може да види 40 пациентки на ден, защото в един момент ужасно се изморява, а и работата изисква да се говори много с хората. Трябва да се обяснява какво се вижда, нужни ли са последващи изследвания и консултации с други специалисти, каква е прогнозата. Максимумът е да прегледам по около 14 жени на ден, вечерта се прибирам и не ми се говори с никого.

– Вие сте работили в Германия, където тази уникална за нашата страна операция се върши рутинно. Сложна ли е, колко сте направили досега?

– В университетската клиника в Бон, където имах късмета да попадна, това наистина е рутинна дейност. Постъпих там веднага след като завърших медицина в Бон. Във връзка с докторската ми дисертация се запознах с проф. Томас Кол, с него работехме фетална терапия от 2004 г. Първо му асистирах, после взех специалност и започнах самостоятелно. Първо покрих критериите за специалност, след 2 г. взех и по-тясната специалност перинатална диагностика. Това е по-сложната част, която се прави само в големите университетски клиники, където се насочват бременни със сърдечни операции, трансплантации и т.н. В Германия за пренаталната диагностика се изисква сертифициране. То е на 2 степени – към лекарската камара и към дружеството по ултразвук в акушерството и гинекологията. Сертифицирана съм от тях на ниво 2. Има и ниво 3, което е само за хабилитирани в областта на пренаталната диагностика – за професорите.

В тази клиника се правеха многобройни интервенции, виждаше се много патология – по 6 до 8 бременни с малформации на плода на ден, така че имах възможност да видя и да се науча да преценявам много неща. За това се искат години, човек трябва да придобие правилния усет за пренаталната диагностика. В клиниката в Бон се слагаха редовно такива дренажи, правеха се кръвопреливания, лазерни интервенции при трансфузионен синдром при двуплодна бременност. Докато проф. Томас Кол беше там, се правеха и фетоскопски операции при малформацията спина бифида. Първите 30 пациентки бяха оперирани точно там, а той вече е оперирал над 100. Слагахме също и трахеален балон при тежка диафрагмална херния – рядко заболяване.

– В Германия има ред къде лекуват тежки случаи, така ли?

– Има нива на компетентност в медицината. Ако лекарят при пренаталната диагностика види нещо, сам изпраща пациентите за консултация при по-компетентни. Целта е да се планува и последващата терапия. Не е срамно да изпратиш пациент на друг колега, това е нормалната практика. Тук не се прави така, може би защото не е достатъчно известно, че има възможности. Може би няма и готовност от страна на пациентите да се провежда такава терапия, някои предпочитат да оставят нещата, каквито са. Това е личен избор, който трябва да бъде уважен.

– Кои са най-рисковите интервенции?

– Най-рискова е операцията на спина бифида. Изисква се пълна анестезия на майката и трае няколко часа. Носи най-голям риск за майката, тъй като наркозите при бременни са фина работа, трябва да се водят от много опитни анестезиолози. Следва лазерната терапия при фетален синдром, която трае около час при непълна анестезия на майката. Правим тук и тази процедура, имаме живи и здрави близнаци. Следващите по риск са поставянето на дренажи в белия дроб, което направихме при Христиана и преди това при бебе от Бургас, и трансфузията. Може би тя е най-ниско рисковата, защото се прави с най-тънката игла.

– Значи правите вторите по сложност операции, както ги степенувахте. Имате ли амбиция и за спина бифида?

– О, не. Това е работа за мъже. Проф. Кол прави по 110 лицеви опори на ден, има гръб и рамене, за да стои по 3-4 часа в неудобна поза. Аз нямам. Физическата издръжливост е изключително важна за тази операция. Тя е много фина работа, оперира се на 2 кв. см с инструменти с диаметър по 2 мм, като се гледа на огромен монитор. Самият проф. Кол тренира с години, за да свали времето до 3-4 часа. Първите операции бяха по 10 часа.

– А какво се изисква при операциите за поставяне на дренаж в белия дроб?

– Много важна при тях е позицията на бебето, каква е плацентата – дали тя ни позволява да влезем удобно в матката, така че да имаме достъп до бебето. Дори и когато сме планирали и последния детайл, може бебето да се завърти в друга посока и всичко се проваля. Трябва да чакаме, докато застане удобно, и да го изненадаме в гръб, така да се каже. Пада голямо чакане понякога. При тази интервенция има най-голям риск за неуспех между всички фетални операции, тъй като дренът може да се измъкне, бебето да си го махне, или да се запуши, може да се наложи да търсим дрена и т.н.

– Как разбирате дали едно бебе е здраво, като го видите с ехографа?

– Трябват ми няколко секунди, докато видя дали всичко му е наред. Ако има проблем, много бързо ми се набива в очи.

– Какви проблеми на бебетата виждате най-често тук?

– Най-честият проблем на бременността е изоставането в растежа. Българките раждат значително по-дребни деца от германките и като дойдох, в началото всички бебета ми се струваха изоставащи. Това ужасно ме притесняваше, докато свикна. Иначе причината е, че жените тук са доста по-дребни.

– Защо заминахте?

– Бях студентка по медицина в София през 1996 г. Бяха черни години и не виждах перспектива за себе си – не съм дете на лекари и нямаше как да взема специалност и да си намеря работа. Реших да ида в чужбина, за да имам шанс.

– Вие сте реализиран лекар в Германия с предвидимо бъдеще. Защо се върнахте преди близо 2 г.?

– Първо, защото тук в личен план се чувствам по-добре. Нямаше да го направя обаче, ако липсваше място, на което мога да работя и да вирея. Без д-р Стаменов и болница “Надежда” едва ли щях да се върна. Като дойдох за първи път, ме впечатли отношението към хората – нямаше лош тон, което е подобно на болниците в Германия. Това допринесе много за моето решение. Д-р Стаменов беше решил да развива пренаталната диагностика и терапия, инвестирал е в нужната апаратура. Това не се прави от един човек, трябва целият екип да стои зад гърба ти. Тук работата ми е по-спокойна, защото съм концентрирана само в пренаталната медицина.

– Какви очаквания имахте, не се ли страхувахте?

– Страх ме беше, доста време мислих. Не знам дали имах очаквания, по-скоро реших да видя как ще се развият нещата и да реагирам на място.

– Не се ли усещате като в машина на времето – идвате от много напреднала страна в по-изостанала?

– Да, точно така се чувствам. Германия обаче е една от най-организираните и богатите страни в света, няма начин да сме като тях. Тук наистина има много изостанали неща. В социален план германците са много съзнателно, мислещо, критично общество, няма я тази първосигналност, която виждаме тук. Малък пример: последните избори там не бяха спечелени от никоя партия, но всички седнаха, 2 седмици разговаряха, разбраха се за целите, определиха политиката и я спазват.

Всичко е въпрос на ценности, а те се възпитават. Може би и затова хората реагираха така на информацията за нашата операция – има нужда от позитивни новини. Аз спрях да гледам новини и телевизия, защото иначе трябва да се самоубия. Изтъква се лошото, положителното липсва тотално, а в живота го има. Има слоеве от обществото, които са започнали да се променят, но никой не ги забелязва.

– А как се справяте на пътя? Идващите от чужбина говорят за шокиращи разлики.

– Да, получавам по 5 инфаркта на път за работа и по 5 на връщане. Не мога да се изкажа колко е подземно шофирането в България, след като идваш от Германия. Огромен стрес е за мен. Уважението към правилата е в основата на всичко – тук е много слабо.

Ако искаме това да се промени обаче, ще се промени. С принуда и агресия няма да се постигне, трябва смяна на поколенията и възпитание.

– Доверяват ли ви се пациентите? Усещате ли патриархално отношение – все още е традиционно към лекаря?

– Хората обичат да им се говори разбираемо, любезно. Има много четящи и информирани пациенти, но има и тенденция да се четат форуми. Там информацията най-често не е научно достоверна. И патриархално отношение се усеща – българинът не обича да взема информирано решение, често предпочита лекарят да решава вместо него.

– Какво трябва да се направи, за да не бягат младите лекари?

– Важно е да имат перспектива – да могат да специализират и да работят. Това ще ги задържи в България. Със сигурност днес има положителна разлика спрямо времената, когато аз заминах. Тогава например никой не спираше на зебра, а сега спират. Това е огромен напредък според мен.

– Какво най-много ви радва в работата?

– Когато при тежки случаи хората после дойдат и ми покажат бебетата.

– Има ли вече кръстени на ваше име?

– Да. Има и Кристини, а и Христиана пак е на мен.

– От какво има нужда България, за да бъде по-добро място за живеене?

– От съзнателност, култура, образование, добра воля. Започнала е тази промяна, но на доста хора липсват ценности.