На Баба си трънкина

Николай ГОВЕДАРОВ

Петрич

От рубриката „Стани автор“

Баба е името на съвсем прилична планина в Македо­ния. С Трън няма нищо общо наистина, но с обществен транспорт дотам се стига по убийствен начин.

Най-напред хванахме ди­ректния нощен автобус за Битоля – град в до­лния ляв ъгъл на Ма­кедония, недалеч от гръцката и албан­ската граница и Преспанското езеро. Автобусът минава през Бла­гоевград и като цяло приличаше на 280, за­ради студент(к)ите, които го бяха населили. Пробле­мът е, че са дрънкахме с него около 11 часа, минавайки през Делчево, Кочани, Щип, Велес, Кавадарци и Прилеп.

На българската граница трябваше да слизаме пеша и да си показваме паспорти­те на човечец, който, ако не те разпознае, искаше и лич­ната карта, за да сравнява снимките. На македонската митница пък всеки трябва­ше да си отвори раницата, за да бъркат вътре. Най-го­лям късмет имаше една бъл­гарска девойка, която беше тръгнала с парапланера си и чисто нов паспорт, издаден преди един ден, да скача от Велес, а после от около Ох­ридското езеро.

В 6 сутринта бяхме на ав­тогарата на Битоля, където дънеше яко жизнерадостна денс музика. Като чуха, че ще ходим на връх Пелистер, местните ни предложиха да ни откарат за 10 евро. Ние от­минахме офертата с пре­небрежение и тръг­нахме пеша през града. Върхът се вижда подобно Ви­тоша от Со­фия. Отгоре има ретран­слатор, което съвсем улесня­ва ориентация­та. Не изглеждаше далеч, но всъщност ни отне около 11 часа, за да го изка­чим.

Първо вървяхме по асфал­та до село Трново. До него се стига покрай ябълкови градини. Колите, които ни подминаваха, не спираха, но пък ядохме ябълки. Дори ни подмина ямболска Лада Нива, празна. След около два часа бяхме в двора на манастира в селото, където изядохме по един сандвич. Новата мода в ходенето на планина за уикенда е да си нося сандвичи, направени от три франзели, които се кон­сумират много лесно, без да се губи време в опъване на софра.

От манастира върхът из­глеждаше още по-близо. Понеже дворът беше пълен с боклуци от очевидно купо­нясващите там местни, тръг­нахме нагоре. Първо броди­хме без пътека през шубрак и молики – местните особени иглолистни дървета, заради които Пелистер е вторият на­ционален парк в Македония. Не след дълго излязохме на пътека, която ни отведе до хотел “Молика”, а след това и до хижа “Копанки” покрай драматични скали, подобни на тези на горната станция на лифта “Мартинови бара­ки” над Боровец.

На хижата ни хвана жесток мързел, породен от неспане­то в рейса и това, че върхът изглеждаше пак близо. Въ­преки това беше почти обяд и бя­хме вървели над пет часа. Наблизо имаше лифт и пис­та, съоръжена с котва. Картата за един ден миналия сезон (2003-2004 г.) е струвала 10 лева, а за цялата зима – 105 лева.

Към Пелистер ни насочиха по пъ­тека, перпендику­лярна на пистата, която започна да слиза през гората. Това малко ме учу­ди и предложих да се върнем и да пи­таме пак, още по­вече че планината не беше особено добре маркирана. Оказа се, че пътят наистина е оттам. Можело и право нагоре по пистата, ама ставало много сложно на билото.

Пътеката през гората скоро слезе до черен път, кой­то с много серпен­тини качва върха. Ние обаче забихме наляво нагоре по склона по първата маркирана пътека, макар че не пише­ше, че тя качва вър­ха. (Впоследствие се оказа, че тради­ционният маршрут е също по пряка пътека, която обаче се отделя от пътя по-късно от нашата при някаква лов­на хижа.) От “Ко­панки” до върха се стигало за 4-5 часа.

След дълго ка­терене със сер­пентини по скло­на излязохме на открито място, където Пелистер вече се виждаше съвсем наблизо. Стори ни се оба­че, че най-висок е не върхът с анте­ната, а този точно над нас. Затова запъплихме по скалите и камъ­ните нагоре. Ако в гористата част Баба приличаше на Витоша, тук вече отиваше към нещо като Пирин заради целия ка­мънак, макар че върховете не бяха особено предиз­викателни.

Като качихме върха, стана ясно, че все пак онзи с ре­транслатора е най-висок и след като си починахме за ен-ти път, продължихме. Бя­хме на Пелистер (2601 м) в 5 и нещо следобед, след над 11 часа преход от Битоля. Насреща се виждаше Прес­панското езеро с планината Галичица над него. Там тряб­ваше да се засичат гръцката, албанската и македонската граница.

Майтапът беше, че “Мо­биком” имаше перфектен обхват по цялото било над 1700-1800 метра. И това въ­преки че последната бъл­гарска клетка е сигурно на няколкостотин километра по права линия. Битоля се виждаше долу, някъде много

далеч. Взехме да се притес­няваме, че в неделя няма да имаме достатъчно време да слезем обратно в града и да хванем автобуса в 20 часа.

Затова тръгнахме бързо да вървим по билото в посо­ка Мало езеро, а след това към Големо езеро с хижа до него. Идеята беше да спим някъде там на палатка, а на другия ден да се смъкнем през Нижо село до Битоля.

Около 19 часа обаче се мръкна, а ние още бродехме по билото. Накрая се спус­нахме по тъмно на хижата. Питахме къде може да си налеем вода и хижарят ни показа чешмата под езеро­то. Каза и че спокойно може да опънем палатка. Дока­то я оправяхме на челници, настана кучи студ. Едва си изядох сандвича и хайде на топло. През лятото на Кава­ците бяхме спали 3-ма души в такава палатка и изглежда като да е ОК, но сега с голе­мите спални чували и бага­жи ми се стори тесничко.

На другия ден решихме да не бързаме много, защото хижарят ни каза, че до село­то е 2 часа, а ние сметнахме, че оттам до Битоля, дори и да не хванем стоп, едва ли е повече от 2-3 часа. Затова се излежавахме на слънце, кое­то печеше здраво. После се разходихме до езерото, кое­то постепенно се задръсти от народа, който прииждаше от Битоля. Наблизо имаше и малко параклисче.

По едно време дойдоха двама туристи, кръстиха се и оставиха пари под иконите. След това пък някакви хора развяха българския флаг на билото над езерото и вика­ха: “Българи-юнаци!” Както стана ясно по-късно, това трябва да са били едни типо­ве от Природен парк “Сини­те камъни”, които като част от някаква екоекспедиция една седмица бродели из македонските планини. Или поне така ни кажа шофьорът на автобуса, който ги чакаше долу в селото.

Преди да тръгнем да се смъкваме обаче, трябваше да се изкъпем в езерото. Бя­хме видели няколко души, които го бяха направили. Лошото беше, че две каки бяха заели стратегическото заливче, скрито от хижата, където човек можеше да се цопне в гьола, ако е без бан­ски. Това обаче не можеше да спре екстремиста! Водата беше под 10 градуса, но все пак не те прорязваше, докато плуваш – доколкото може да се нарече плуване махването по 5-6 пъти в едната и друга­та посока.

Около 14 часа слязохме в селото. Над него се извися­ва Пелистер и понеже няма предбалкан, денивелацията е зашеметяваща. Започнах­ме да стопираме и май тре­тата кола спря и ни качи до Битоля. Беше македонски планинар, когото подробно разпитахме за другите мест­ни планини.

От другата страна на Би­толя е Каймакчалан, която била много красива, но поне­же е в граничната зона с Гър­ция трябвало разрешение. Галичица била тъпа, защото по билото се ходело по път. Якупица ставала. Пелистер е третият по височина ма­кедонски връх според един сайт.

Двата първенеца Кораб и Титов връх се качват съот­ветно на 8 септември (нацио­нален празник на страната) и на 25 май (не знам какво е станало на тази дата, но си­гурно нещо, свързано с мар­шала). Те също са в гранична зона, но само тогава е въз­можно да се качат с органи­зирана група, придружавана от граничар, защото под Ко­раб били останали 2-3 мини и не пускали туристи да бродят сами. Тази година изкачване­то на Кораб било на 5 септем­ври, което се падало уикенд.

Скоро бяхме в Битоля. Главната улица беше пеше­ходна и приличаше на кой да е малък град в BG, макар че това е вторият по големи­на в Македония с със свои­те 85 хиляди души. Чувства се гръцко влияние, защото по прозорците има дървени щори, а девойките са малко широчки в ханша. Има две джамии, църква с манастир­че, силно подобна вътре на тази в Банско. Оказа се, че само аз нося евро, останали­те бяха решили, че може да се сменят направо левове. Нямаше обаче отворени ме­ньячници, затова си купихме сладолед и платихме с евро, а рестото ни върнаха в де­нари, при това по почти нор­малния курс 1:61.

С около 7 лева в денари нахлухме в местен супермар­кет и накупихме трите вида македонска бира – Скопско, Битолско и Златен даб от Прилеп (с култовия рекла­мен слоган “Ако сакаш да се фачаш, фати се за Даб”, а също полусувото црвено вино “Тга за юг” и гроздовата ракиjа Комовица. Е, взехме и кофичка кисело мляко, което се оказа гъсто като нашето. Цените в Македония са мал­ко по-високи от българските, което е цяло чудо, сравнено с Черна гора. Плодовете и зеленчуците обаче са доста по-евтини.

По някои от магазините, особено на един за дамско бельо, бяха написани думи, които въобще не можехме да разберем какво значат. Сърбите добре се бяха по­грижили да направят маке­донски език. Освен това и девойките бяха като сръбски чалга звезди с изрусени или зачернени дълги коси и го­леми очила с полупрозрач­ни стъкла като на Джей Ло в клипа й от 2001 г. Младежите пък бяха като фронтмени на неометъл група.

Като ни виждаха с голе­мите раници, хората ни поз­дравяваха на английски, на което отговарях с «Бугари сме!» и един чичо в кафене се провикна: «Те тука сите сме бугари!»

Отидохме и до древния град Хераклеа, който има няколко възстановени ко­лони и стени, но също като Плиска и Преслав изглежда на допълнително строен в наши дни. На връщане ми­нахме през гробището, къде­то имаше войнишки гробове без имена, само с по една метална табела с цвета на македонския трикольор. На­края ядохме на алея в пар­ка, от двете страни на която имаше бюстове на «народни херои».

Дойде време да си хванем и автобуса. Този път пъту­вахме с македонски – юго­славски лицензен Мерцедес от 1984 г., който миришеше на нафта и имаше възмож­но най-неудобните седал­ки – все едно да пътуваш с «Чавдар». Все пак успя да го вземе за 9 часа този път.