На Баба си трънкина
-
- февруари 5, 2016
Николай ГОВЕДАРОВ
Петрич
От рубриката „Стани автор“
Баба е името на съвсем прилична планина в Македония. С Трън няма нищо общо наистина, но с обществен транспорт дотам се стига по убийствен начин.
Най-напред хванахме директния нощен автобус за Битоля – град в долния ляв ъгъл на Македония, недалеч от гръцката и албанската граница и Преспанското езеро. Автобусът минава през Благоевград и като цяло приличаше на 280, заради студент(к)ите, които го бяха населили. Проблемът е, че са дрънкахме с него около 11 часа, минавайки през Делчево, Кочани, Щип, Велес, Кавадарци и Прилеп.
На българската граница трябваше да слизаме пеша и да си показваме паспортите на човечец, който, ако не те разпознае, искаше и личната карта, за да сравнява снимките. На македонската митница пък всеки трябваше да си отвори раницата, за да бъркат вътре. Най-голям късмет имаше една българска девойка, която беше тръгнала с парапланера си и чисто нов паспорт, издаден преди един ден, да скача от Велес, а после от около Охридското езеро.
В 6 сутринта бяхме на автогарата на Битоля, където дънеше яко жизнерадостна денс музика. Като чуха, че ще ходим на връх Пелистер, местните ни предложиха да ни откарат за 10 евро. Ние отминахме офертата с пренебрежение и тръгнахме пеша през града. Върхът се вижда подобно Витоша от София. Отгоре има ретранслатор, което съвсем улеснява ориентацията. Не изглеждаше далеч, но всъщност ни отне около 11 часа, за да го изкачим.
Първо вървяхме по асфалта до село Трново. До него се стига покрай ябълкови градини. Колите, които ни подминаваха, не спираха, но пък ядохме ябълки. Дори ни подмина ямболска Лада Нива, празна. След около два часа бяхме в двора на манастира в селото, където изядохме по един сандвич. Новата мода в ходенето на планина за уикенда е да си нося сандвичи, направени от три франзели, които се консумират много лесно, без да се губи време в опъване на софра.
От манастира върхът изглеждаше още по-близо. Понеже дворът беше пълен с боклуци от очевидно купонясващите там местни, тръгнахме нагоре. Първо бродихме без пътека през шубрак и молики – местните особени иглолистни дървета, заради които Пелистер е вторият национален парк в Македония. Не след дълго излязохме на пътека, която ни отведе до хотел “Молика”, а след това и до хижа “Копанки” покрай драматични скали, подобни на тези на горната станция на лифта “Мартинови бараки” над Боровец.
На хижата ни хвана жесток мързел, породен от неспането в рейса и това, че върхът изглеждаше пак близо. Въпреки това беше почти обяд и бяхме вървели над пет часа. Наблизо имаше лифт и писта, съоръжена с котва. Картата за един ден миналия сезон (2003-2004 г.) е струвала 10 лева, а за цялата зима – 105 лева.
Към Пелистер ни насочиха по пътека, перпендикулярна на пистата, която започна да слиза през гората. Това малко ме учуди и предложих да се върнем и да питаме пак, още повече че планината не беше особено добре маркирана. Оказа се, че пътят наистина е оттам. Можело и право нагоре по пистата, ама ставало много сложно на билото.
Пътеката през гората скоро слезе до черен път, който с много серпентини качва върха. Ние обаче забихме наляво нагоре по склона по първата маркирана пътека, макар че не пишеше, че тя качва върха. (Впоследствие се оказа, че традиционният маршрут е също по пряка пътека, която обаче се отделя от пътя по-късно от нашата при някаква ловна хижа.) От “Копанки” до върха се стигало за 4-5 часа.
След дълго катерене със серпентини по склона излязохме на открито място, където Пелистер вече се виждаше съвсем наблизо. Стори ни се обаче, че най-висок е не върхът с антената, а този точно над нас. Затова запъплихме по скалите и камъните нагоре. Ако в гористата част Баба приличаше на Витоша, тук вече отиваше към нещо като Пирин заради целия камънак, макар че върховете не бяха особено предизвикателни.
Като качихме върха, стана ясно, че все пак онзи с ретранслатора е най-висок и след като си починахме за ен-ти път, продължихме. Бяхме на Пелистер (2601 м) в 5 и нещо следобед, след над 11 часа преход от Битоля. Насреща се виждаше Преспанското езеро с планината Галичица над него. Там трябваше да се засичат гръцката, албанската и македонската граница.
Майтапът беше, че “Мобиком” имаше перфектен обхват по цялото било над 1700-1800 метра. И това въпреки че последната българска клетка е сигурно на няколкостотин километра по права линия. Битоля се виждаше долу, някъде много
далеч. Взехме да се притесняваме, че в неделя няма да имаме достатъчно време да слезем обратно в града и да хванем автобуса в 20 часа.
Затова тръгнахме бързо да вървим по билото в посока Мало езеро, а след това към Големо езеро с хижа до него. Идеята беше да спим някъде там на палатка, а на другия ден да се смъкнем през Нижо село до Битоля.
Около 19 часа обаче се мръкна, а ние още бродехме по билото. Накрая се спуснахме по тъмно на хижата. Питахме къде може да си налеем вода и хижарят ни показа чешмата под езерото. Каза и че спокойно може да опънем палатка. Докато я оправяхме на челници, настана кучи студ. Едва си изядох сандвича и хайде на топло. През лятото на Каваците бяхме спали 3-ма души в такава палатка и изглежда като да е ОК, но сега с големите спални чували и багажи ми се стори тесничко.
На другия ден решихме да не бързаме много, защото хижарят ни каза, че до селото е 2 часа, а ние сметнахме, че оттам до Битоля, дори и да не хванем стоп, едва ли е повече от 2-3 часа. Затова се излежавахме на слънце, което печеше здраво. После се разходихме до езерото, което постепенно се задръсти от народа, който прииждаше от Битоля. Наблизо имаше и малко параклисче.
По едно време дойдоха двама туристи, кръстиха се и оставиха пари под иконите. След това пък някакви хора развяха българския флаг на билото над езерото и викаха: “Българи-юнаци!” Както стана ясно по-късно, това трябва да са били едни типове от Природен парк “Сините камъни”, които като част от някаква екоекспедиция една седмица бродели из македонските планини. Или поне така ни кажа шофьорът на автобуса, който ги чакаше долу в селото.
Преди да тръгнем да се смъкваме обаче, трябваше да се изкъпем в езерото. Бяхме видели няколко души, които го бяха направили. Лошото беше, че две каки бяха заели стратегическото заливче, скрито от хижата, където човек можеше да се цопне в гьола, ако е без бански. Това обаче не можеше да спре екстремиста! Водата беше под 10 градуса, но все пак не те прорязваше, докато плуваш – доколкото може да се нарече плуване махването по 5-6 пъти в едната и другата посока.
Около 14 часа слязохме в селото. Над него се извисява Пелистер и понеже няма предбалкан, денивелацията е зашеметяваща. Започнахме да стопираме и май третата кола спря и ни качи до Битоля. Беше македонски планинар, когото подробно разпитахме за другите местни планини.
От другата страна на Битоля е Каймакчалан, която била много красива, но понеже е в граничната зона с Гърция трябвало разрешение. Галичица била тъпа, защото по билото се ходело по път. Якупица ставала. Пелистер е третият по височина македонски връх според един сайт.
Двата първенеца Кораб и Титов връх се качват съответно на 8 септември (национален празник на страната) и на 25 май (не знам какво е станало на тази дата, но сигурно нещо, свързано с маршала). Те също са в гранична зона, но само тогава е възможно да се качат с организирана група, придружавана от граничар, защото под Кораб били останали 2-3 мини и не пускали туристи да бродят сами. Тази година изкачването на Кораб било на 5 септември, което се падало уикенд.
Скоро бяхме в Битоля. Главната улица беше пешеходна и приличаше на кой да е малък град в BG, макар че това е вторият по големина в Македония с със своите 85 хиляди души. Чувства се гръцко влияние, защото по прозорците има дървени щори, а девойките са малко широчки в ханша. Има две джамии, църква с манастирче, силно подобна вътре на тази в Банско. Оказа се, че само аз нося евро, останалите бяха решили, че може да се сменят направо левове. Нямаше обаче отворени меньячници, затова си купихме сладолед и платихме с евро, а рестото ни върнаха в денари, при това по почти нормалния курс 1:61.
С около 7 лева в денари нахлухме в местен супермаркет и накупихме трите вида македонска бира – Скопско, Битолско и Златен даб от Прилеп (с култовия рекламен слоган “Ако сакаш да се фачаш, фати се за Даб”, а също полусувото црвено вино “Тга за юг” и гроздовата ракиjа Комовица. Е, взехме и кофичка кисело мляко, което се оказа гъсто като нашето. Цените в Македония са малко по-високи от българските, което е цяло чудо, сравнено с Черна гора. Плодовете и зеленчуците обаче са доста по-евтини.
По някои от магазините, особено на един за дамско бельо, бяха написани думи, които въобще не можехме да разберем какво значат. Сърбите добре се бяха погрижили да направят македонски език. Освен това и девойките бяха като сръбски чалга звезди с изрусени или зачернени дълги коси и големи очила с полупрозрачни стъкла като на Джей Ло в клипа й от 2001 г. Младежите пък бяха като фронтмени на неометъл група.
Като ни виждаха с големите раници, хората ни поздравяваха на английски, на което отговарях с «Бугари сме!» и един чичо в кафене се провикна: «Те тука сите сме бугари!»
Отидохме и до древния град Хераклеа, който има няколко възстановени колони и стени, но също като Плиска и Преслав изглежда на допълнително строен в наши дни. На връщане минахме през гробището, където имаше войнишки гробове без имена, само с по една метална табела с цвета на македонския трикольор. Накрая ядохме на алея в парка, от двете страни на която имаше бюстове на «народни херои».
Дойде време да си хванем и автобуса. Този път пътувахме с македонски – югославски лицензен Мерцедес от 1984 г., който миришеше на нафта и имаше възможно най-неудобните седалки – все едно да пътуваш с «Чавдар». Все пак успя да го вземе за 9 часа този път.
Be the first to leave a review.
