Бившият милиционер М. Филипов от кресненското село Сливница: 24 г. бях в кортежа на Тодор Живков – народен човек, имаше ни за хора

Мирчо Стоянов Филипов е роден в село Горна Крушица, община Струмяни, на 11.11.1950 година. Семейството му се преселва в кресненското село Сливница, когато той е на 6 години. Сега е пенсионер и живее в Сливница в бащината си къща. От 1973 до 1997 година М. Филипов работи в системата на МВР, служи като моторист в Правителствения кортеж към дирекцията на милицията, а впоследствие на полицията. Съпругата му Виолета Янкова е от Симитли, преди да се пенсионира е работила в хотел „Европа“ в София. Семейството има две дъщери – Катя и Станислава, и двете семейни.

– Мирчо, обикновените граждани са слушали, а и виждали правителствени кортежи, но би ли пояснил какво точно са те?
– Ами защо не? Тук няма нищо тайно и така е навсякъде по света. Правителственият кортеж беше, а и е още с функции на кортеж и охрана на държавни и политически лица при официални посрещания на държавно ниво.
Правителственият кортеж, докато аз бях в него, се състоеше от три звена: мотоохранително и специализирано конно и за кучета. Аз бях моторист, числяхме се към Столичната дирекция на милицията, а впоследствие на полицията.

– Как попадна в тази представителна част?
– Стана през 1973 година след уволнението ми като войник от военното поделение в Хасково, в което бях свързочник. Приеха ме в системата на МВР и моторист професионалист станах в школата при Захарна фабрика. И така от 1973 до 1997 година цели 24 години бях на мотор, и то несменяем, марка БМВ.

– Това ли мечтаеше да работиш?
– Не точно. Постъпих в системата на МВР с цел да продължа образованието си. Аз имах основно образование от училището в Сливница и гимназиално от „Св.св. Кирил и Методий“ в Симитли и толкова, а много ми се щеше да продължа да уча.

– Продължи ли?
– Не, не се получи. И в онова време, както и в сегашното, все се намира някой, който да ти попречи. Останах си гимназист, но не съжалявам, защото работата, която хванах, осмисли живота ми, а край нея си създадох семейство и така стигнах, дето се казва, до щастливи старини.

– А щастливи ли са?
– За мен – да! Имам си в Сливница бащина къща, имоти, дворно място. Домочадието ми е устроено в София, но не забравя и Сливница. От дъщерите ми Катя е в шивашкия бизнес, а съпругът й Георги Янков е тачен човек, занимава се с изграждане и поддържане на мълниенозащитни системи и съоръжения в страната. Другата ми дъщеря, Станислава, също е в София, разкрасява такива като нея във фризьорски салон, а съпругът й Иван Павлов е психолог, изнася лекции из разни институции в страната срещу наркотиците, наркоманията, вредите от употребата им. Ще добавя, че щерките ми ме слушат, а доволен съм и от зетьовете. Допадат ми по характер, а и двамата са с излишък от добро настроение и от килограми, умеят и да попийват, но така за поддържане на компания. Няма да скрия обаче, че и на мен, а и на булката ми, голямата любов са ни четирите внучета, които са вече ученици, но често хващат път и до Сливница, особено през ваканциите.

– Пак ще те върна към въпроса за Правителствения кортеж. Как се почувства, когато за първи път ескортира с мотора лъскавите лимузини на държавните хора?
– Естествено с много вълнение. Но трябва да се знае, че обстановката винаги е усложнена и от пълни тротоари с посрещачи, музики, хвърлят се цветя, има после митинги или други срещи, а това винаги си има своите потайности и отговорности. А отделно от това и карането на моторите трябва да е в някакъв синхрон.

– От колко мотора се състои кортежът?
– Зависи от нивото на делегацията, която се посреща. За най-важните случаи кортежът е от 11 мотористи, а в другите случаи от 7.

-Ескортирали сте често и бившия Първи на България Тодор Живков. Как беше с него?
– Ами физически не съм бил далече от това да ме познава поне по физиономия. Ами, който и да видеше от нас, му кимваше поне колкото за едно „здрасти“. С добро го помня. Понякога ни затрудняваше с негови си приумици. Спре при някои посрещачи най-неочаквано и тези от личната охрана, и ние в чудо се виждахме. Често не спазваше протокола. Приближи се някой и той му дава достъп да му стисне десницата и го изслушва, ако има нещо да му казва. Помня във Варна сме. Един гражданин се опитва да се приближи, а охраната прави всичко възможно да го отстрани. Тодор Живков махна с ръка на охраната и човекът дойде до него. Последва ръкостискане и човекът му даде някаква бележка. Тодор Живков я прочете и я сложи в джоба си. После разбрах, че човекът е бил свещеник, който имал близо дузина деца, но си нямал жилище, та искал съдействие. И скоро след това по разпореждане на Тодор Живков получил.

Моето мнение е, че беше народен човек. Държеше се с нас не като началник, имаше ни за хора. В Каварна бяхме. Имаше прием в голям салон. Той и по-важните лица бяха в салона на отделна маса, ние на друга. По едно време стана с чаша вино в ръка и дойде да се чукне с нас. Добре, ама ние пиехме лимонада. „О, вие нямате вино“ – рече ни. Нашият началник Младен Цанов му отвърна, че ние не трябва да пием, че сме охрана и всъщност и в този момент сме на работа. „Ей, вярно, не ви се полага“ – каза Тодор Живков, но утре ще го компенсирате“. И го направи.

– Инциденти случваха ли се?
– При мой екскорт не е имало нищо съществено. Пък и ние бяхме много добре обучени, много опитни. Не ни е плашил ни вятър, ни дъжд, ни студ. Карали сме мотори по поледици. Помня като ескортирахме Фидел Кастро. Валеше сняг и беше голям студ. Снежинките, които попадаха по горещите части на моторите, се топяха, но докато се стичаха, се превръщаха във висулки до педя дълги.

– Как се държаха с вас преките ви началници?
– Малка бе дистанцията помежду ни. И това се дължеше на простата причина, че авторитетът на тяхната работа зависеше от нас, а на нашата пък от тях. Само добри думи мога да кажа за шефа ни генерал Георги Кашев, за шефа на протокола Стоян Джибров, а и за другите, с които съм служил.

– Как посрещнахте отстраняването на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 година?
– За нас от Правителствения кортеж бе пълна изненада. Най-вероятно и за него. Аз лично приемам това като дворцов преврат, осъществен и под диктовката и на външни сили.

– Имаше ли чистка в системата на МВР, а и в във вашия кортеж след промяната?
– О, да! Започна се. Първата промяна бе, че народната милиция стана полиция. Случиха се и уволнения. Най-много този процес се засили, когато на власт дойде Иван Костов. По негово време се стигна до решение да бъдат уволнени всички, независимо от службите им, които имат, двадесет и повече години стаж в сферата. Започнаха уволнения и на стари кадри, и назначения на млади мъже, така добре поохранени. Не бе тайна, че някои от новоназначените младежи идваха с мисълта, че от такива служби трябва да се печелят пари, и то колкото се може по-бързо.
Така взеха да се развиват нещата в годините на промени и у мен се зароди чувство, че трябва да бягам. Окончателно стигнах до това решение след подпалването на Партийния дом, което за мен не стана без помощта и на хора от властта. Поизчаках поне докато хвана пълните години, изискващи се за пенсиониране, и хванах път към третата възраст от живота си.

– Как виждаш сега политиката?
– Да кажа, че я виждам като нормална, ще излъжа. Не сме добре. Няма светлина в тунела, както се казва, а има само някакво примигване. Може много хора да не са съгласни с мен, но аз донякъде вярвам на Бойко Борисов. Има в него черти на народност, на уважение на обикновения човек, на топлота. Вярно, нещата не са както ми се иска да са, но причините не са само в него, а в многото партизанщина в партиите, несъгласуваността между институциите, а и нежеланието да си съгласуват действията. Какво да го шикалкавя – дадени са възможности за ненаказвани грабежи. Това Бойко Борисов и юнак като Марко Кралевити да е, сам не може да го оправи. Тук ще спомена за една случка с цар Борис III. Бил царят при войници. Посрещна ли го и станал разговор. „Как е момчета?“ – питал ги царят. Един от войниците се престрашил и му рекъл: „Добре сме Ваше Величество, ама нещо с храната сме в оскъдица. Малко ни дават“. „Не е малко – отговорил царят на войника, че друга е причината“. Имало сняг и царят взел и направил една снежна топка и я подал на първия войник, който да я предава с ръце поред нататък. И тръгнала топката от ръце в ръце и когато стигнала до последния войник, вече се била стопила в топчица. „Ето – казал царят – ние ви отпускаме много, колкото снежната топка, но тя минава нататък през много ръце и затова достига при вас толкова малка.

– С Бойко Борисов познавате ли се?
– Докато бях на служба донякъде, така поне до кимване за „здрасти“ при среща. Посритвали сме се и на футболен терен. Това беше докато той беше към противопожарната служба. В системата на МВР се играеше футбол. Аз бях в отбора на Столичната дирекция на МВР, а Бойко Борисов от системата на пожарната. Може и да сме се посритвали и по-ячко. В игрището няма началници и подчинени, там се търси топката, а понякога и противника. Все пак по спомен мисля, че Бойко беше коректен в игрището, а и в службата си. Това обаче казвам за времето, когато и аз бях в тази система.

– Стана реч за футбола. Докъде стигна с него?
– Ами аз започнах да играя футбол на 13 години. Станах халф в тима на село Сливница, който се казваше „Червено знаме“. После като гимназист в Симитли ритах малко и в тамошния „Септември“. При изпълнение на военната ми служба в Хасково ме взеха в защитата на „Димитър Канев“, отборът, който се подвизаваше в „Б“ група. Играл съм и срещу пиринци. Беше, мисля, 1972 година. „Ботев“ – Благоевград /тогава още не беше „Пирин“/ се готвеше да влезе в „А“ група. Това зависеше от гостуването му в Хасково при последен мач. Напънаха се момчетата и победиха, но не и без малко наша подкрепа. Както и да е, но за мен това си бе твърде радостно събитие. Къде ли не съм играл с „Димитър Канев“ – Бургас, Велико Търново, Видин. Тогава „Б“ група беше голяма и една. Най-романтични за мен обаче си останаха селските мачове. То е поплювания, псувни, ритания по нозете. Помня един мач на нашето сливнишко „Червено знаме“ в Полена. Победихме, но с камъни до Черниче ни гониха.

– След Хасково?
– Казах вече, че постъпих на работа в системата на МВР. Взеха ме и в столичния „Спартак“. Тогава имаше и вътрешно първенство на МВР, а и спартакиади на народните милиции в бившите социалистически страни. После стана обединение с „Левски“. Понагледаха ми се, но нещо не се получи, а и бях вече с много неутихващи травми. Познавах се добре с Георги Цветков, Кирил Ивков и други футболисти, които станаха футболни звезди. Травмите и контузиите се оказаха прекалено много. И досега не са отшумели.

– С други спортове занимавал ли си се?
– Аз съм поддръжник на римската мъдрост, че здравият дух трябва да се поддържа със здраво тяло. Така за сила и здраве съм играл волейбол, баскетбол, а дори и малко в състезателен вариант.

– И пазиш ли здрав духа си в здраво тяло?
– Да. Макар и с две операции от дискова херния, една от апандисит, една от херния, имам счупвания от падане от камион. За по-дребни неща да не хващаме приказка.

– Мирчо, сега без униформа по-лесно ли се диша?
– О, да! Сега се чувствам като сам съдия, сам кадия. Оставих в София домочадието да си търси добрите иднини, а с булката сме тук в Сливница, на бащино си място, на уют и спокойствие. Тук сме удовлетворени и от природата, и от спомени, че сме изпълнили достойно и трудови години.

– С какво запълваш свободното си време?
– Намирам му цаката. Поработвам в дворното място – имаме си градинка, овошки. Позастоявам се и в кухнята. Много често съм и край Струма. Още от дете имам недочесана рибарска краста.Бил съм на много места. Имам сом като трофей от 22 кг, толстолоб от 35 кг. Големи екземпляри са ми хващали куките от мряна, клен, уклей, струмски гулеш, струмски щипок.
Край Струма ходя и заради природата. Често водя и внучетата, като ми идват по-задълго на гости по време на ваканциите.Струма

– See more at: http://pirinsko.com/bivshiqt-milicioner-m-filipov-ot-kresnenskoto-selo-slivnica-24-g-bqh-v-korteja-na-todor-jivkov–naroden-chovek-imashe-ni-za-hora-17268.html#sthash.ODHj8hww.dpuf