Митрополит Серафим: Само църквата може да обедини разделеното ни общество

Негово Високопреосвещенство Неврокопски митрополит Серафим е роден на през 1974 година в село Зорница, област Бургас. Средно образование завършва в Математическата гимназия в Ямбол. Първото си висше образование получава в Лесотехническия университет, специалност „Ландшафтна архитектура“. След това завършва и Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1997 година постъпва като послушник в манастира „Св. Георги“ в Хаджидимово. Три години по-късно е подстриган за монах. Покойният Неврокопски митрополит Натанаил го ръкополага за йеродякон, а после и за йеромонах. През 2008 година е назначен за игумен на Роженския манастир. На 18 декември 2011 година е хиротонисан за епископ с титлата „Мелнишки“ в храма „Св. Александър Невски“ и е определен за викарий на Неврокопския митрополит. На 19 януари 2014 година  е избран за Неврокопски митрополит.

Ваше Високопреосвещенство,  след като поехте управлението на Неврокопска митрополия, непрекъснато обикаляте поверената ви епархия и общувате с миряните. Какво е вашето впечатление – отдалечили ли сме се от вярата и църквата?

За мен най-важна е работата с децата и младите хора, на които трябва да се предаде вярата, да им се покаже, че това е едно огромно духовно съкровище, което, за съжаление, дори и по-възрастните не познават достатъчно добре, и от това, разбира се, само губим. Ако познаваме добре вярата си, ще имаме здрави устои във всичко, което вършим. А дали сме се отдалечили като цяло от църквата – не може да се отговори еднозначно. В някои моменти има отстъпление от вярата, но пък идва време, когато се връщаме към църквата като цяло. Това е процес, който съпътства и историческото ни съществуване като държава. Изводът е, че колкото на по-високо ниво е нашата православна духовност, толкова повече са успехите ни като държава.

Българинът търси ли упование в църквата в трудни моменти?

Да. Дори и в миналото, когато е било забранено да се ходи на църква, много хора, макар и скрито, са се обръщали към вярата, търсили са опора в нея и са се стараели да запазят и да предадат на поколенията духовните ценностти. Проблемът е, че днес не познаваме достатъчо добре собствената си вяра. Православието е не само вяра, то е богословие, история, нравственост,живот. Съдържа толкова много неща, които само по устно предание трудно бихме могли да усвоим. Тоест това е нещо, което целенасочено трябва да бъде преподавано и изучавано. Нашата църква има 2000-годишна история, има стройно учение, базирано на книгите на Свещеното писание. То трябва да бъде изучавано, за да може човек поне малко да се потопи в това море от познание.

Напоследък се чуват и критики, че църквата не стои достатъчно близо до хората и до проблемите им.

Това трябва да бъде взаимен процес. Църквата не е само клирът, свещенослужителите или администрацията. Нито пък сградният фонд или църковните постройки. Църквата е жив богочовешки организъм, изграден от всички ония, които освен че са кръстени, имат жива вяра в Бога . Тя е тялото Христово, а Христос е глава на това тяло. Така че тя е винаги близо до хората. Може би въпрос на обгрижване или на изпълнение на служебните задължения на свещенослужителите е тези хора да осъзнаят своята принадлежност, своята постоянна близост и живо участие в църквата. И точно това е пастирската работа на свещенослужителите, която трябва да извършват с всички хора, за да могат да им предадат истините на вярата, да ги приобщават към църквата и така всички да разберат, че никой не поставя преграда между тях и църквата, тъй като самите те съставляват жива част от църквата. Но отново повтарям – миряните трябва да осъзнаят своята принадлежност към Православната църква и именно в тази посока трябва да се работи.

Кога свещениците ще излязат от църковните сгради, за да са по-близо до хората?

Свещеникът винаги е сред хората. Има време, когато задължително трябва да е в хрма и да извършва богослуженията там. Има моменти, когато е сред миряните. Но  трябва да признаем, че духовниците са доста претоварени. Много от тях вече са възрастни, имат здравословни проблеми, а и като численост не достигат. Това, може би, създава впечатление, че не успяват да са навсякъде и да са близо до хората.

В трудните времена, в които живеем, имаме нужда от силни духовни водачи. Как обаче могат да се появят те, когато обществото не е достатъчно вярващо?

Бог промисля за цялото свое творение и особено за човека. Църковната история много добре показва, че когато има съответната потребност у хората, Господ изпраща и съответните духовни водачи, които да могат да поведат, да поемат бремето на една общност, на цял един народ и наистина да поведат хората към духовно извисяване и към спасение на душите. Непознаването на вярата, отстъплението от евангелския закон, от божиите заповеди, създават предпоставки  да преобладават лошите дела във времето, в което живеем днес. И затова все по-често ставаме лоши, егоисти, себелюбиви, отдалечаваме се от Бога и един от друг.

Някои, може би, ще кажат, че гласът на църквата не е достатъчно силен?

Не бива да търсим някакво несъвършенство в Църквата, по-скоро ние, духовниците и миряните, прояваваме било несъвършенство, било неразбиране, неподготвеност или ненавременност в реагирането. Гласът на църквата се изявва чрез духовните пастири, чрез клира. Възможно е да има пропуски в това отношение, тъй като и ние сме живи хора, но в същото време гласът на църквата може да се чуе и в гласа на цялата общност, на миряните. Те трябва да имат също ясно изразена позиция като членове на църквата, която да бъде израз на вярата, на духа и традициите на църквата. Отново идваме до момента, в който трябва всички много добре да познаваме вярата си, за да можем да изразим позицията си като вярващи.

Българинът продължава ли да влиза в църква само по празници?

В по-голямата си част да. При нас проблемът идва до голяма степен и от това, че има прекъсване на традицията, на приемствеността в семейството по отношение на вярата и на нейното практическо приложение и изпълнение. Това създава до голяма степен и облика на нещата в днешно време. Грижата за вярата трябва да тръгне първо от дома, защото вярата се предава още от утробата на майката.

В същото време очакванията към църквата се големи, много хора смятат, че църквата трябва да развива и социална дейност.

Не мисля, че трябва да бъде критикувана в тази посока, защото все пак живеем в съвременна държава, което предполага, че трябва да има добре уредена социална система и да се полагат грижи за социално слабите. Разбира се, ако цървата има такава възможност, също трябва да помага. Но за нас възможностите в това отношение не са големи. От друга страна църквата не е насочена само към бедните, а към всички. Пътят е един – и бедните, и богатите да осъзнаят, че са едно в Христа , така че тези,които имат възможност да проявят любов към ближния, да дадат от своя излишък и да компенсират недоимъка на онези, които нямат.

Политиците сякаш правят всичко възможно да разделят обществото, църквата ще може ли да го обедини?

Всъщност мисля, че друг начин да се обедини обществото ни, освен чрез църквата, няма. Затова духовниците повече трябва да бъдем в общуване, в близост с народа. И разбира се, да се говори за истините на вярата, да се преподава евангелският закон  на любовта. Това е пътят, по който трябва да се стигне до обединяване. Всички политически идеи водят до противопоставяне. И трябва да има нещо, което да ни напомня, че всички сме временно на този свят и от всички ще се изисква отговор не за това към коя партия сме принадлежали или какви политичесики възгледи сме имали, а доколко сме проявили на дело любовта си към Бога и към ближния. Това ще изисква от нас Господ. Така че нищо против – всеки има право на собствени  политически възгледи, но те трябва да са нещо второстепенно, водещо трябва да бъде духовното.

Защо позволихме политиците да ни разделят?

Тук се намесва и една много силна страст, за която изрично Спасителят ни предупреждава, че никой не може да служи на двама господари – на Бога и на мамона, т.е. на сребролюбието. Той можеше да посочи и друга страст , но посочва именно сребролюбието, което обсеби ли човека, нещата стават много тежки. Не бива човек да се отказва от пътя на спасението,от вечния живот, а да предпочита  да робува на страстта си към материални блага. Трябва да се молим Бог да даде на всички да познаем истината. А на този, който е достигнал до познаване на истината, всичко в живота му се променя и тогава човек подрежда живота си като го съобразява с божието слово. Това е пътят, по който, ако всеки един мине и се преобрази духовно, тогава всъщност много от проблемите, които днес имаме, биха се решили.

А духовната криза?

Наистина напоследък е много модерно да се говори за такава криза. Но все пак не може да не отчетем, че все повече хора търсят духовните ценности чрез вярата и църквата. А щом има такова търсене в нашето объркано съвремие, значи кризата не е толкова тежка и страшна. Но трябва да отчетем и силното влияние на съвременните комуникационни средства, които могат да объркат всеки човек. Особено ако няма изградени здрави основи и ако няма близък човек, на когото да се опре в труден момент. /Илинден Прес